Лазарките обикалят от къща на къща като изпълняват обредни песни и танци
12 Април 2014, Събота
Празникът е познат по нашите земи още като „Лазар“, „Лазарица“ или „Лазарова събота“
Лазаровден е първият от трите големи празника преди Разпети петък, следван от Цветница и Великден. Неговата дата е подвижна – винаги е в съботата преди Страстната седмица.
Православната църква посвещава този ден на възкръсването на Лазар. Христос го възкресил на четвъртия ден след неговата смърт в знак на благодарност за проявеното гостоприемство.
Според древни писания Лазар живял още 30 години в строг пост и въздържание и бил провъзгласен за пръв епископ на гр. Китион на остров Кипър.
Българите наричат празника „Лазар“, „Лазарица“ или „Лазарова събота“. Характерен е с няколко интересни и старинни по своя произход и съдържание момински обичаи – лазаруване, боенек и кумичане.
Лазаруването се извършва в цяла България. В някои места се провежда в две последователни съботи. През първата лазаруват малките момиченца, а през втората – моми за женене.
Известни са като „Малък“ и „Голям Лазар“. Подготовката за празника започва след Тодоровден. Девойките се събират и разучават тематични песни. Рано сутринта на Лазаровден облечени в нови и чисти носии, закичени с цветя, момичетата тръгват на групи из селото.
Обикалят от къща на къща като изпълняват обредни песни и танци. Пее се за стопанина, за стопанката, за младата булка, за най-възрастната жена в къщата. Лазарките изпълняват ритуален танц, наричан „буенец“. Докато танцуват, те размахват пред себе си големи бели лазарски кърпи.
Домакинята ги подканва да подскачат високо и да потропват силно с крака, за да растат високо посевите и да се плоди добитъкът. Накрая девойките получават яйца, които се събират в кошнички.
В Източните Родопи лазаруването се извършва със специално изработена кукла. Преди празника девойките се събират в дома на сираче и сами приготвят от кросно на стан или от въртока на чекрък кукла с името Лазар.
Въпреки че името е мъжко, кросното се облича в женски невестински дрехи – бяла риза, сукман, престилка, пояс. Куклата се забражда с червено було и се закичва с цветя и венци.
Детето сираче повежда лазарската група из селото, носейки Лазар в ръце. След като обиколят къщите, момите развалят куклата край реката, измиват кросното и се поливат взаимно, за да е дъждовна и плодовита годината.
В Източна България в групата на лазарките присъства „боенек“ и „лазарова булка“. За боенек се избира пъргава и несрамежлива девойка, която се облича в мъжки дрехи. Тя изпълнява ролята на младоженец - „зет“. На главата си има мъжки калпак, а в ръката си държи брадва или тояга.
За лазаровата булка обикновено се избира по-малко момиче с живи родители. Главата му се покрива с було – бяла или червена кърпа. Така лазарките обхождат селото, като не влизат само там, където е починал човек и от смъртта му не е изминала пълна година.
Лазарските песни се изпълняват единствено в този ден от годината. Обичаят завършва на другата сутрин с „кумичене“ - девойките пускат венчетата си по реката. Тази, чиято китка пристигне първа – се обявява за кумица и останалите й отдават почит през цялата година.
Съществува народно поверие, според което девойка, която е лазарувала не може да бъде похитена от змей. Легендата за Змейовата невеста е била широко разпространена в Източна Тракия. Тя разказва за девойка, която отивала с родителите си на събор в съседното село, но по пътя дотам ожадняла и спряла да пие вода на един кладенец, въпреки предупреждението на баща й, че мястото било „лошаво“.
Тогава дошъл един змей и й предложил да му пристане, като й обещал несметни богатства. Девойката се изплашила и настигнала майка си и тейко си, без да им разкаже и думичка за това, което се е случило. След като съборът се пръснал, тя се поблазнила и пристанала на змея.
След време обаче й домъчняло за близките й и го помолил да я пусне, за да ги види. Пуснал я той на същото място и по същото време от годината, но докато живеела с него, на змейовата невеста й била пораснала опашка. Чувайки песните на момите, тя с ужас започнала да се опитва да се отърве от нея, но без успех. От ужас, че дружките й ще я заварят така, по устните й се появила кървава пяна и сърцето й се пръснало от страх. Погребали я до кладенеца и всяка година на същото място играели хоро в нейна памет, но несключено. Танцът нарекли „буенец“, а девойките, които го изпълняват - „лазарки“.
