Свещеникът бил близък съратник на Капитан Петко войвода
Автор: Златка Петрова главен уредник в РИМ - Смолян
Тази година се навършват 160 години от рождението и 90 години от смъртта на Атанас Келпетков – видeн родопски революционер, учител, свещеник и съратник на Петко войвода. Той е единствен сред местната възрожденска интелигенция, чиято дейност е насочена едновременно и в трите главни направления на Българското възраждане. Затова и днес е много ценно неговото завещание: „Да пазим своята родна църква и училище, да работим за милата България“.
Атанас Келпетков е роден на 11 януари 1856 г. в Устово, в семейството на Петко Колев (Кел Петко), преселник от с. Денизлер (дн. Гърция), и Мария Гидиджийска, сестра на изтъкнатия възрожденски учител Петко Гидиджийски.
В това голямо и будно семейство с 18 деца Атанас е шестото от тях и се отличава с интерес към книгите и желание за по-високо образование. Затова с писмо от 18 октомври 1871 г., изпратено до Найден Геров, руски вицеконсул в Пловдив, устовското черковно настоятелство прави предложение Атанас Келпетков да продължи образованието си в Русия. „Момчето Атанас Кел Петков, което одобрихме и изпращаме да замести отвореното в Русия за Петко А. място… е на 14-годишна възраст и след Петко него намираме за най способен за тая цел“.
Причината да не се осъществи това предложение е липсата на задължителното по-високо образование и възрастта му. По препоръка на Геров през 1871 г., когато е на 15 години, Атанас е записан в пловдивското класно училище „Св. св. Кирил и Методий“. В този просветен център за южнобългарските земи той освен с наука се запознава и с политическите идеи за независимост. Така в това духовно средище получава и първите уроци по революционно дело. В Пловдив става член на местния революционен комитет и изпълнява отговорни поръчения като „обхожда членовете и с тайни знаци ги свиква на събрание“.Тук той закалява себе си като бъдещ просветен и духовен водач и като родолюбец революционер.
С избухването на Априлското въстание Атанас е принуден да напусне Пловдив с желание да се завърне в родния си край. Но заподозрян от турските власти като бунтовник, е задържан в Асеновград. Там прекарва две години като с помощта на Отон Иванов, председател на местния революционен комитет, е назначен за секретар на общината.
Тук го сварва освободителната Руско-турска война и той тайно подпомага настъпващите руски войски. Келпетков се включва в бойния поход на Казашката кавалерийска бригада на ген. Черевин в Средните Родопи. За кратко престоява в родното Устово, но отново е принуден да се върне в Асеновград, където продължава да работи в общината.
През пролетта на 1878 г. избухва т.нар. Сенклеров бунт. Капитан Петко войвода със своята Първа българска родопска дружина „Защита“ организира и ръководи разгромяването на този „мюсюлмански бунт“. В писмо от 8 септември 1878 г. Стефан Тороманов препоръчва на Капитан Петко Атанас Келпетков като „млад и опитен“, който е готов „ да отиде дето му се каже“. В Асеновград става историческата среща между двамата. С чувство на отговорност и всеотдайност на революционното дело Келпетков се включва в дружината на войводата.
Като секретар на щаба на четата е натоварен с важни задачи-снабдяване с оръжие, боеприпаси и да води кореспонденцията на Капитан Петко войвода. Освен това отговаря за събирането на разузнавателна информация за състава и движението на турските части и башибозушки орди и осигурява връзката на щаба с революционните ядра в смолянските селища и тези в Източна Румелия.
Като дясна ръка на тракийско-родопския войвода документалната историческа памет е съхранила една реликва – портрет с образа на Атанас Келпетков, на който четем думите: „бивш секретар на Петко войвода“.
Когато Капитан Петко и неговата чета по силата на международните договори са принудени да се оттеглят от Родопите, войводата предава своята пушка и чантата си на най-доверения си съратник, а именно на Келпетков. Тази пушка е уникален образец „Уинчестър“ и се открива през 1923 г. при събаряне на старата къща на свещеника. Прибрана е от майстора уста Петко Христов, който през 1952 г. я предава в Историческия музей.
След 1879 г. Келпетков също временно се разделя с бунтовническата си дейност и се връща в родното Устово. Но тук продължава народополезното си дело в духовната сфера. Повече от десет години работи като учител в различни родопски селища. През 1891 г. е ръкоположен за свещеник в Цариград от Негово Високопреосвещенство Григорий Блаженоградски.
От този паметен ден за Атанас Келпетков и до днес се пази в семейството скъпа реликва – напрестолен кръст, изработен от известния устовски златар Христо Касабаджаков.
През 1899 г. Българската екзархия определя свещеника за архиерейски наместник на Ахъчелебийска кааза (дн. Смолянско). В задълженията му влиза и контрол на училищата, на които той оказва активна подкрепа. Като учител и свещеник той е сред най-влиятелните и достойни дейци в Среднородопския край.
Работейки на духовното поприще, Атанас Келпетков остава верен на идеята за въоръжена борба за освобождение на Родопите от турско владичество. През 1898 г. заедно с учителя Илия Хаджитошев от Прилеп учредяват първото революционно братство в Ахъчелебийско, което прераства в революционен комитет на ВМОРО.
През целия организационен период свещеник Атанас Келпетков е активен помощник на местните ръководители Дечо Стоев и Атанас Шапарданов. Предоставя своя дом за комитетски срещи, събира средства за оръжие за бъдещото въстание. Подпомага въоръжени акции на чети, идващи от Чепеларе в Ахъчелебийско. В тайното дело са включени всички негови роднини , а пръв помощник е съпругата му Руса Аршенова.
През 1901 г. след неуспешната „афера“ с Хаджи Нурия на организацията е нанесен тежък удар. Арестувани са над 40 членове на комитета, сред които и Келпетков. Фамилна история, разказвана от неговия син и внук Петко и Атанас Попатанасови, разкрива за много навременната помощ от Добра Хаджипеткова и нейната малка дъщеря Злата при задържането на свещеника.
В деня на арестуването му с находчивост и голяма смелост Добра изнася пищова на свещеника, запасан в пояса на дъщеря си, като така се скрива явното доказателство за турските власти за участието на поп Насу в комитетската организация. След жестоки изтезания в пашмаклийския затвор заедно с другите арестувани Келпетков е закаран в Одрин. Тук военният съд му определя най-тежката присъда – 101 години строг тъмничен затвор, а на останалите – от 3 до 15 години. След тригодишен престой зад решетките свещеникът е освободен с активната намеса на членове на ВМОРО и на Българската екзархия.
Връща се в родния си край с много влошено здраве и забрана от турските власти да служи в църквата. Поради това изпада в много тежко финансово състояние и в невъзможност да издържа многолюдната си фамилия. Принуден е да се обърне с молба до екзарх Йосиф да му се разреши изселване в свободната част на България, за да свещенодейства. Екзархията преценя важността този голям духовен водач да остане във все още поробеното Ахъчелебийско, за да крепи вярата на местното население.
Затова тя нарежда на църковното настоятелство при храм „Св. Никола” в Устово да отделя 1/3 от месечните приходи за подпомагане на семейството му.
През 1906 г. със съдействието на Одринската митрополия пада забраната да служи и се възстановява за свещеник в устовската църква. И през следващите години той продължава борбата, отчитайки новите обстоятелства, настъпили след неуспеха на Илинденско-Преображенското въстание.
Свещеник Атанас Келпетков, заедно с устовското население е честит да види родния си край свободен и да посрещне през 1912 г. славните български воини на Втора и Трета дружина от 21-ви пехотен Средногорски полк. Революционерът поборник, просветител и духовен водач умира на 28 февруари 1926 г. и е погребан в двора на църквата „Св. Никола“.
