Или как в XIX век се появиха модерни, “по-така” хора
Автор: Илиян Христов
Модата “Алафранга” или когато потурите станаха панталони, а сукманът – копринена “фуста”, е изложба, която определено трябва да се види. Тя е на Регионалния етнографски музей в Пловдив, гастролира из страната, а до края на август домакин й е Райковата къща в Трявна.
Досегът с нея гарантира разходка из време, което обикновено свързваме с революционери и народни будители. За бита на градския човек знаем малко, а изложбата ни дава възможност да се докоснем до него.
Времето е втората половина на XIX век, по-специално – след Кримската война. Говорейки за бит, следва да уточним, че иде реч за бита на младия заможен и напредничав българин, търговец или учител (интелигенцията). Това е период на главоломни промени в живота на нашенеца, част от които се дължат на отварянето му към света, вследствие на търговията и изпращането на ученици в странство.
“Ала франга” буквално означава “по френски начин”, но става дума не просто за френски, а европейски влияния – в облеклото се появяват корсети, шапски с цветя, лачени обувки, ризи, вратовръзки, папионки, ръкавици, бастун…
Носят се нови прически, къщите се обзавеждат със своеобразна мебелировка, между хората се установяват определени маниери. Цял един нов свят влиза в бита на градската интелигенция и тя се мъчи да го вплете в досегашните български традиции.
Както винаги, началото е трудно. Още през 40-те години на XIX век се появяват костюми, купени директно от Европа, но собствениците им не смеят с тях да излязат от къщи.
Постепенно в мъжкото облекло се настаняват широки панталони, бяла риза с висока колосана яка, папионка, маншети, жилетка, сюртюк (горна дреха, дълга до коленете). “Ансамбълът” завършва с фес или калпак, а в допълнение - часовник с верижка, ръкавици, бастун. Шлифоват се кройки, материи, цветове. Често по облеклото може да се познае дали младежът идва от Русия, дали търговецът има кантора в Европа или обикаля стамбулските пазари.
Новата мода, естествено, среща още по-радушен прием сред дамите. Тялото се облича в кринолин (корсет, обръчи и фусти). Бонето замества забрадката на омъжената жена, косите се решат надолу, бретонът стига до средата на лицето. На краката стоят кондури, а дамата не излиза от къщи без пелерина, чанта, ветрило, чадър и ръкавици. Модата прониква най-напред в Пловдив, Русе, Свищов и другите заможни градове, защото хората там не само са по-богати, но и има “къде да разходят” скъпите дрехи.
Бельото също се променя. Появяват се гащи с крачоли, на по-късен етап корсетът става долна дреха. В XX век има камизоли и кюлоти.
Всичко това, естествено, не са само дрехи и аксесоари. Те са белег за класа и принадлежност. Функционалността е всестранна - мъжкият бастун например издава социално положение, подходящ е за отбрана и за подпиране на старите хора; дамските бастуни са по-фини, а в кухината им се крие парфюм, кърпичка, тютюн, амоняк или дори любовно писмо.
Освобождението идва с нови изисквания и възможности. Дамата трябва да е красива, светът се възприема през кристални огледала, изложени в дома, обсъждането на “труфилата” става по новооткрития телефон.
Парфюми, кремове, червила влизат като “инструменти” за поддържане на ежедневния външен вид. Агресивна е рекламата. При мъжете цилиндърът става част от празничното облекло, а бомбето с твърдо обло дъно и меката шапка от кастор – от всекидневното. Брада и мустаци в различни варианти са задължителни.
И накрая нещо любопитно: най-бързо от аксесоарите се възприема бастунът, тъй като се родее с българската гега; също и часовникът с ланец, който наподобява кюстека (верижка, единственият мъжки накит в традиционното облекло). На място, разбира се, музейните работници ще ви разкажат още доста любопитни неща, които си струва да знаете. Празнични дрехи, делнични, бельо, мебели, домакински съдове – всичко това го има в изложбата.
Учените наричат този тип мода “еклектика” – смесване на култури, взаимстване и комбинация. “Алафрангата” понякога изглежда комична, навява представи за диви балканци, които бързат да станат европейци. Но ако днес сме някак европейци, го дължим именно на тези хора. А абсурдната еклектика е в наши дни, не тогава.
По европейски правила Да се носи сахат (часовник) на ланец е част от “салтаната” и на европееца, и на ориенталеца. Собственикът му е приеман за “по-така” човек. Жената с часовник е рядкост, но окачен на врата й той може да означава, че тя вече не е в безвремието на Ориента, а живее по нови европейски правила, където даже гостуванията са с час.
