Да си спомним за Лефтер Мечев, героят от Илинденско-Преображенското въстание


26 Декември 2016, Понеделник


На 22 декември се навършват 139 години от рождението на родения в Малко Търново революционер, борил се за освобождението на народа си от турско робство

Автор: Светлана Николова

Лефтер Русинов Мечев е български революционер, деец на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, делегат на конгреса на Петрова нива и четник в четата на Стоян Камилски.
Роден е на 22 декември 1875 г. в град Малко Търново, който по това време е в границите на Османската империя. Завършва ІІІ клас в родния си град.
През 1896 г. влиза във ВМОРО, а през 1901 г., като учител в село Камилите, става ръководител на Камилския революционен участък на ВМОРО. От април 1903 г. е четник на Кръстьо Българията.
Преди Илинденско-Преображенското въстание е прехвърлен в четата на Пеню Шиваров, с която взима участие във въстанието и превземането на казармата в Граматиково и в четата на Димитър Халачев.
През 1905 г. вследствие на предателство е арестуван от властите и подложен на мъчения. Не издава нищо и е осъден на пет години затвор в Одрин. Освободен е през 1908 г. след Хуриета.
Умира на 8 август 1959 г. в Бургас.
По повод 139-годишнината от неговото рождение Десант публикува със съкращения част от книгата „Свято съзаклятие” на Панайот Маджаров – глава 5, „Вълшебната цигулка”, посветена на революционерът, четникът и заточеникът Лефтер Мечев.


„Вълшебната цигулка”

В свидетелството му за „свето кръщение” пишеше, че е роден на 22 декември 1877 г. в Малко Търново от родители Русин Мечев и съпругата му Мара Мечева. Но Русин и Мара за него бяха нещо смътно и неясно. Русин е умрял, когато синът му все още не е бил способен да помни. Майката Мара бе спомен мъгляв и неясен. Лежеше тя на дървения одър, цялата покрита с цветя и лице сякаш направено от восък. Някаква жена го отведе в дом при деца непознати, а когато се върна в къщи, бе само баба му, заета с несвършващата й работа.

Четиринадесетгодишен, със свидетелство за завършен трети прогимназиален клас, Лефтер напусна Малко Търново. Подобно на много други младежи, зовеше го България. Премина границата нелегално и се зае да учи шивашки занаят в Бургас. А заедно със занаята, усвои и кълнеещите по това време сред младите работници социалистически идеи. Беше винаги в средата на млади емигранти с патриотични настроения защото на всички прокудени от Източна Тракия, мечтата бе да видят родния си край свободен.

По това време, по примера на Македонското освободително движение, братята малкотърновци Никола и Петко Драгулеви, бяха създали във Варна дружество „Странджа”. Дружеството печаташе свой вестник „Странджа” и имаше голямата цел - освобождение на Одринско.

През 1896 г. Никола Драгулев и Петко Киряков - капитан Петко войвода, създават клон на патриотичното дружество в Бургас. На учредително събрание Мечев не присъствува, но за решенията му научи от приятеля си, лозенградчанинът Тодор Костадинов Търновски. Нетърпелив бе, бързаше да го приемат в дружеството.

Годината 1897 бе преломна в революционното изграждане на бъдещия апостол, вече бе член на дружеството в Бургас бяха пристигнали съгражданите му Стамо Мяшков, Йовко Тънков и Вълкан Стойчев. И тримата млади мъже бяха участвували в Македонското въстание през 1895 г. Били са четници при загиналите във въстанието поручици Петър Начев и Мутафов. Вълкан е бил и заточеник в Диарбекир.

Прочетеното за Левски и Ботев, за храбрите мъже от Априлското въстание, вече бе възпламенило в сърцето му революционния заряд. Сега и той ще тръгне към далечината, по лъкатушните стръмни пътеки. Довериха му се, но го чувствуваха твърде млад в дружеството, за да го включат в сформираната втора агитационна чета, тръгнала през пролетта на 1897 г. за Странджа.

Включи се в новия курс за революционизиране на населението в Одринско. Заедно с приятелят си Петко Жребечков, замина за Малко Търново на легална агитационна работа.

През октомври на 1897 г. пристигнаха двамата младежи, а в началото на следващата година в градчето вече съществуваше тайно просветно дружество. Лефтер бе отворил шивашка работилница, станала сборише за младите малкотърновски патриоти.

В един празничен ден през март, в местността „Керанковата ограда” дружеството прие свой устав с основни цели: просвета и събуждане патриотичния дух на населението, защита правата на поробените. На това първо събрание, освен Мечев и Жребечков, присъствуваха Тодор и Жеко Джелебови, Тодор Попов, Димитър Райчев, Стоян Диков, Иван Грудов.

Събрали се наново, Мечев и Жребечков потърсиха привърженици сред съгражданите си ученици в Одринската гимназия: Михаил Маринов, Йордан Георгиев, Димитър Дяков. През ваканциите учениците им носеха революционна литература от Одрин, купувана от книжарницата на Атанас Илиев.

През декември 1899 г. Мечев отиде в Бургас на среща с излезлия в нелегалност Маджаров. Около него, емигрантите от Одринско бяха създали своя комуна, отделна от дружество „Странджа”.
Комунарите говореха на малкотърновски странджански говор.

Готвеха се агитационни чети да навлязат в планината през идващата пролет. Обикнал странджанските песни, Лазар Маджаров - „старият кехая”, както го наричаха емигрантите, често подканяше Мечев да пее. И той не чака втора покана. С плътния си топъл глас подема любимата на Маджаров песен:

Ойне, Дойне, ги’здава девойко,
шу горъта на ро’сенъ мери’са,
пък тревьта на цървен тренда’филь,
дале се е ро’сенет разлистил,
дале мома бо’са заминала,
дале мома, дале главеница?
. . . . . . . . . . . .
снощ мина.ха трима еничери,
та караха три синжирья робья,
първи синжир все малки мо’мчета,
втори синжир все малки девойки,
трети синжир, се клети дувици.
. . . . . . . . . . . .


През март 1900 г. малкотърновските революционери бяха в трескава възбуда. От Лозенград им искаха човек за среща с Гоце Делчев, Лазар Маджаров и Стоян Лазов. И комитета изпрати Мечев. В квартирата на лозенградския учител Илия Тошев, дома на баба Полихрония, Лефтер пристъпи с трепет.

Членовете на лозенградския комитет Тошев и Димитър Груев му бяха подсказали, че апостолите ще дойдат и в Малко Търново. С малък престой в село Дерекьово, тримата бунтовници пристигнаха. За първи път малкотърновци посрещаха подобни гости, та сред революционерите се създаде паника и оправдан страх. Настаниха ги в дома на Мария Петкова, бабата на Лефтер.

На нощните срещи слушаха притаили дъх Стефан Добрев, Петко Жребечков, Тодор Джелебов, Ефтим Казаков. „Гоце Делчев ни говори за положението на раята, за Македонската организация и за нуждата да се работи смело и планомерно, та се въодушевихме заедно с него всички. След два-три дни гостите си заминаха, като дадоха последни инструкции, как да се премахне робството”, спомня се след години Лефтер.

През юни, няколко дни преди „Керемедчиоглувата афера”, Мечев бе в Лозенград. Отишъл бе на събора в местността „Света фотида” заедно с лозенградските учители Илия Тошев, Яни Читаков, Иван Каиков, Никола Долапчиев, Бойко Чавдаров, учител в село Раклица и Янко Стоянов.

Злополучно се оказа за организацията отвличането на богатия лекар. Изловени бяха и изпратени на заточение всички лозенградски учители и Янко Стоянов. Турската полиция знаеше, че и Мечев е бил с тях на събора и вече го търсеше. Принуден бе да бяга в България.

В Бургас, преследваните от турската полиция момчета получиха подслон и храна от покровителите на революционерите братята Георги и Тодор Минкови. Настаниха Мечев, Димитър Ташев, Яни Попов, братята Иван и Георги Коткови на работа като кантонери по шосетата. В следващата пролет, част от емигрантите отидоха с четата на Георги Кондолов.

Иван Котков намери смъртта си в четата на Слави Мерджанов, а Лефтер се върна в Малко Търново като легален агитатор. И понеже най-добри помощници са учителите, Мечев бе изпратен за учител в село Българи.

Бе минала средата на октомври през 1902 г., когато в местността „Устрака” се събраха нелегални и легални дейци от цялата околия. Дошъл бе областният ръководител Михаил Герджиков с Пано Ангелов и Димитър Общински. Просторна бе колибата на Дражо Киров, но се оказа тясна за толкова народ. Тук бе и Кондолов с цялата си чета, целият малкотърновски комитет и камилският учител. С пламенните си думи, с внушителната външност и облекло на гарибалдеец, Герджиков плени събралите се бунтовници.

Мечев за първи път слушаше за италианските революционери Гарибалди и Мацини, които Герджиков сочеше за образец в борбата против тираните. Тука, на „Устрака”, за него се разкриха противоречията между вътрешната и върховистката организации, вражда вредна и опасна за общото дело.



В началото на 1903 г. в Странджа дойдоха нови нелегални агитатори. Мечев бе запленен от новите си познати. Обикнаха се и сприятелиха с Пано Ангелов. За дребният Лефтер, Пано изглеждаше исполин, такъв той ще си го спомня и след години: „Пано бе много висок и кестеняв.

Той бе родом от село Баш-Клисе, Суфлийско. Свършил бе Казанлъшкото педагогическо училище, но вместо учителство, отдаде се на делото.” За Лефтер бе радост да ходи по селата с Пано, с тоя влюбен в свободата младеж, който вместо храна, в раницата си носеше книги и с кроткия си поглед и силни думи увличаше селяните в замисленото дело.

На 21 март 1903 година, Лефтер научи вестта, че приятелят му Пано Ангелов бе загинал в борба с турски аскер в село Бръшлян. Много бяха подозренията на полицията към Камилския даскал. Принуден бе да мине в нелегалност в четата на войводата Кръстю Балгарията. Заедно с Георги Тодоров, войводата ги изпрати да организират селата Блаца, Маджура, Пиргополу, Резово.

Кръстю Българията стана районен войвода, та го замести дошлият от Бургас подофицер Петър Ангелов. Мечев бе определен за секретар на новата чета. Първата им задача бе да ликвидират развилнялата се в планината разбойническа банда на Петър Странджата. Хайдутите не само грабеха, но и разколебаваха населението в бъдещото въстание. Трима от разбойниците бяха „спастрени” от смъртниците на село Блаца, а другите трима намериха заслужената си участ край село Велика.

В местността „Устрака”, четата получи съобщение за предстоящия конгрес на „Петрова нива”. На конгреса, Мечев бе определен за агитатор на Камилския революционен участък, но се разсърди на войводата и премина в Граматичкия участък при войводата Пеньо Шиваров. Участвува в нападението и разгро-мяването на граматичкия гарнизон като командир на отделение.

Разположената вън от селото казарма бе обградена от четири страни. Първото отделение водено от Шиваров зае гробището и Маврова нива; второто, командувано от Тома Томов, пазеше пътя от към река Велека. Южната част бе заета от двете отделения на Мечев и Ефтим Костадинов Попов.

Нападението извършиха в нощта срещу 6 август. До зазоряване водиха престрелка със скрилите се в окопите войници. Двама от аскера убиха, останалите прогониха. Един от четниците падна ранен. Времето на краткотрайната република Мечев прекара в Кладърския участък при войводата Димитър Халачев. След настъпването на турската войска се оттегли заедно с жителите на село Кладара. Остана на работа в Бургас.

В края на 1904 и началото на 1905 г., след дадената амнистия, голяма част от прокудените българи се върна по родните изпепелени огнища. С една от групите потегли за Странджа и Лефтер. Село Индже войвода, приютило през време на погрома много бежанци, сега бе изходен пункт за минаване на границата. Тука на една меджия, Лефтер срещна бъдещата си съпруга, Станка Шивачева от Малко Търново.

В родното си градче намери дома си разнебитен и разграбен. Изпълнили се бяха страховете от детството му. Баба Мария „си бе отишла” и старата спретната къща се бе превърнала в руина.
Шивашкият занаят му служеше за прехрана и прикритие на нелегалната дейност. Новото ръководство на комитета, избрано във Варна през февруари на 1904 г. му възложи да оглавява нелегалната дейност в Малко Търново.

Въстанието бе потушено, но борбата за освобождение не прекъсна. Единствената вещ, запазена в родната му къща бе раклата на баба Мария. В нея Лефтер съхраняваше получените писма, устави и вестници, преди да ги препрати до оцелелите комитети в околните села.

Сгодиха се със Станка Шивачева. Насрочената сватба бе за идващият неделен ден. Майка й го покани да живее в една от празните стаи на дома им. Лефтер се пренесе с ореховата ракла, но два дни преди сватбата разбра, че полицията ще му прави обиск в новия дом.

Успя да предупреди годеницата и майка й да изгорят книжата. Двете жени изпълниха заръката докато полицията пристигне. Разбиха заключената ракла заптиите, оскъдната му покъщнина разпиляха, но търсеното не откриха. Пепелта от книжата бе погасена и грижливо заровена в сметището.

При ареста Лефтер бе спокоен, забравил, че в джоба на сакото му седи разписка за получени революционни устави. След месец и половина разпити и изтезания, го поведоха през Лозенград и Хафса за Одрин. На 12 април 1905 година го изправиха пред военен съд.

Когато съдията започна да чете присъдата му, навън засвири военна музика. Изпълняваха „Египетски марш” от Щраус. Забрави, че е арестуван и се намира пред съд. Музиката го върна в детството. Видя се със закърпените от баба Мария панталонки, зяпнал пред вълшебната цигулка на отец Йосиф. Пропусна думите на съдията. Не разбра, каква присъда са му дали. Съдията го запита, чул ли е срока на наказанието, което трябва да изтърпи. Помоли да му го повторят. Осъдъли го бяха на пет години строг тъмничен затвор.

Държаха ги по 120-150 затворници в кауш, сред професионални убийци, крадци и насилници. Всяка килия имаше своя „вътрешна управа”, която издевателствуваше над новодошлите. Броят на политическите затворници след въстанието бе голям.

Организираха протест и успяха. На българите дадоха отделна килия. Сред затворниците все още не бе забравен спомена за обесения през 1901 г. Слави Мерджанов и неговите другари.
По техен пример, Лефтер реши да бяга. Заедно с другарите си Димитър Арнаудов, Яни Читаков, Спас Добрев успяха да се свържат с Лазар Маджаров. Лазар помоли Петър Васков, председател на Одринския революционен комитет, да им изпрати пила за желязо.

Изпилиха железните решетки, но бяха издадени от един криминален. Опитаха се през покрива да избягат, но пак ги заловиха. Успяха да внесат в затвора плат. Върху ушитите бунтовнически калпаци блесна извезаната с коприна емблема „Свобода или смърт”.

Честите писма и пратки от годеницата подхранваха мечтите му за свободен живот. Останала без баща, най-голяма в многодетното семейство, Станка работеше по поддръжката на шосето Лозенград - Малко Търново. По цели месеци, под слънце и дъжд, трошеше с железен чук чакъл, за да изпраща писма и пари на заточения си годеник.

Вестите от Станка събуждаха тъга по любимото момиче и радост, че не е сам в света, че там в родното селище го очакват. В идните дни ще има жена и свой дом пълен с детски глъч. Отприщваше се затворената му душа и околните кауши притихваха, за да слушат блъскащата се в дебелите стени песен:

...сноща дойдох от сефе’рет,
от сефе’рет, от еске’рет,
още конче ня разседлал,
още сабья ня разпасал,
тежка пушка ня отметнал
първо любе ня прегърнал,
първо любе, мъжка рожба,
от ца’рето хабе’р дойде,
хабе’р дойде, пак да вървя...


На 11 юли 1908 г. затворът бе огласен от звуци на военна музика. На власт бе дошла Младотурската партия. Политическите затворници получиха амнистия.

Времето до 1912 г. Лефтер бе учител по селата в Малкотърновския район - Българи, Паспалово, Блаца, Бръшлян. През 1910 г. в Малко Търново бе основана федеративна партия. Мечев бе избран и изпратен делегат в Солун на конгреса на федератитистите. Завърнал се от конгреса бе глобен за само-отлъчка от училище и изпратен да работи в друго село.

След Балканската война Малко Търново остана в пределите на България. Родният град бе свободен, но откъснат от естествените си източници за препитание. От земите на Източна Тракия българското население бе прокудено. Попариха се надеждите му за освобождение на Одринско. В освободения град Мечев бе назначен за секретар-бирник в общината.

През 1914 г. в града се създаде първата група на БРСДП (т.с). Сред учредителите бе и деецът на вътрешната Македоно-Одринска революционна организация и Илинденско-Преображенското въстание - 1903 г., Лефтер Русинов Мечев.

Вече зрелият революционер, все още не бе загубил младежките си надежди и стремления. Надяваше се, че с кооперативното движение, ще се подобри мизерното положение на странджанските селяни. Но и тука трябваше да претърпи разочарованието на всички поборници за свобода и справедливост.
Разбра, че и кооперацията служи на класата, която управлява.

Годините, житейските грижи, не го откъснаха от другарите му преображенци.

На 5 септември 1925 г., заедно с ветераните от въстанието Георги Чепов, Георги Ганчев, Тодор Петков и Димитър Арнаудов преминаха границата нелегално и от Паспаловската кория извадиха костите на загиналия по време на въстанието в село Паспалово Георги Кондолов.

Останките от обичания от всички странджанци войвода и пръст от родната поробена земя съхраниха в паметника на преображенци на Петрова нива.

В категории: Нова история , Епопея на забравените , Населени места

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки