За „калих“, „габал“ и странната лампа във формата на чаша
Автор: Борис Цветанов
Учени, поети, мъдреци, историци, мистици, владетели, шутове, шарлатани, шамани, иманяри, гадняри, шизофреници, параноици, парапсохолози, далавераджии, тайни служби 2000 години вече търсят из цял свят най-ценната реликва на Земята – Свещената чаша Граал. Неуспешно.
Когато всички версии отпаднат, учеше добрият стар Шерлок Холмс, последната, колкото и да е невероятна, е истинската. Тази най-невероятна от всички всъщност е била първата. През 1245 година папа Инокентий ІV изпраща по още горещите тогава следи свои шпиони в страната ни. 700 години след него хитлеристките мистици от суперслужбата Ананербе стигат до извода, че Граалът е укрит по нашите земи, но времето им е било вече изтекло.
Последните сигурни данни за реликвата са, че е била в ръцете на албигойците. Преки наследници на богомилите. Дори орденът им е наименование от две стари български думи „ал“ – старши и „аллаби“ – възнаградени. Старши възнаградени от самия Бог. Съществува и руската фамилия Алабин.
Установили се в италианските земи, албигойците изпращат свои рицари в България за Тайната книга на богомилите. Документирано е в ръкопис от ХІІІ век в Конкорецката община (Конкорецо е град на 25 км от Милано), че Тайната книга на богомилите е пренесена там от България.
В много отношения митологията около чашата Граал и Тайната книга се припокриват. Видни учени приемат, че това наистина е чаша, но е възможно да е още блюдо, златно копие на Ноевия ковчег и митично озарение на Силата на Словото. Последното се приписва и на Тайната книга на богомилите.
Според Емил Елмазов – известен билкар и изследовател, тя била на език, имащ силата да премества облаци, да прекратява бури, да предизвиква растеж на житото за седмици (нещо, което в наше време е в областта на квантовата физика, нанотехнологиите).
Преследвани от Ватикана, албигойците намират последно убежище в митичния и днес замък Монсегюр. Това били около 300 магове, шамани, мъдреци, велики учители, поети, значителна част от тях – българи. Ученият и писателят Еремей Парнов е виждал знамето на последователите на албигойците таборитите и на него изобразена „Калих“ - свещената чаша.
И тази дума е трансформация на българска дума – хала (кала – Кало Йоан – халата Йоан).
Когато през 1244 г. 10 000 кръвожадни наемници на папата с катерачи испанци и гигантски катапулти пристигат под замъка, албигойците разбират, че това е краят. Четирима най-опитни, сред които поне един е българин – Хъно (Ловък) и Емвер, Екар и Клемен се спускат по стените на издигналия се до небесата Монсегюр с торби с най-ценните съкровища и реликви и изчезват завинаги.
Първоначално Граала е бил притежание на най-великия от Божиите храмове „Света София“ в Константинопол.
Както копието на Лонгин и плащеницата на Христос. Копието и плащеницата са били намерени от рицарите кръстоносци през 1204 г., разграбвайки храма, но Граалът вече е бил изнесен оттам от хора на водача на богомилите Василий Врач. Той е заявявал, че сам Сатанаил вече се е настанил в „Света София“ и го е осквернил. Никой еретик в цялата история на Византия не е преследван с такава настървеност както Василий Врач.
Причината е желанието на василевсите да си върнат светинята. Заловен и затворен, с него се заема лично императорът Алексей Комнин, който дори се представя за привърженик на богомилството. Но нищо не прекършва Василий, както пише Ана Комнина. Дори когато вече е изправен на кладата, императорът му изпраща последни послания.
Василий Врач е намерил най-вярното решение за укриване на Граала. Древна логическа задача пита „Къде умният човек крие камъче?“ Отговорът: „На брега на морето”.
Ако Граалът е наподобявал ритуална чаша, то най-доброто „море“ за неговото укриване е морето от ритуални чаши по българските земи. Навсякъде, където са живели българи – Индия, Тибет, Китай,Сибир, Волга, Дон и днешна България, ритуалните чаши са неразделна част от битието. Особено място сред тях заемат тези, изработени от черепи на велики хора или значими врагове. Радиестезични изследвания в наше време доказват наличието в такива съдини на оная енергия, която някогашните българи са наричали „оренда“, излъчваща необяснима лечебна енергия и обясняваща паранормални явления.
Ние отиваме дори по-нататък, като смятаме, че „Граал“ всъщност е редуцираната стара българска дума „Габал“ – наименование на ритуална чаша, срещаща се и до днес в езика на етническите българи в Памир и Хиндокуш.
За свещената реликва, за Тайната книга на богомилите или за Граала, ако са различни неща, албигойците изпращат по нашите земи рицар или агент. Има поне едно доказателство, че преди да се озове в албигойците, Граалът е бил в ръцете на българска шаманка. Това е описано в „Историята на чешкия рицар Милохнев“ и е обнародвано преди 12 години в доклад на д-р Дориан Александров по време на конференцията „Приносът на българите в световната цивилизация“. Милохнев е рицар от кръстоносния поход на маджарския крал Андрей ІІ. През 1218 г. кралят поискал разрешение от българския цар Иван Александър да мине през неговите земи.
Той се съгласил, но поставил условие: брак с дъщерята на Андрей ІІ. Кралят се съгласил, но следвала дълга процедура за разрешение от папата. Докато се чакало, рицарите, настанили се около Търново, се отдали на лов. При един излет рицарят Милохнев бил тежко ранен от мечка. Приятелите му го настанили в дома на болярина Богорис. С лекуването му се заела дъщерята на стопанина Ладинка. Смазан от раните, една нощ в просъница рицарят видял в ръцете на Ладинка странна лампа във формата на чаша. На дръжката й били изобразени 12 мъже, държащи полукълбо, изписано с чудновати знаци.
Нека си припомним, че 12 са апостолите на Иисус, 12 са учениците на Василий Врач, 12 са рицарите от Кръглата маса на крал Артур. А „чудноватите знаци“ не са ли ония „черти и резки“ азбуката на старите българи?!
„Треската ме мъчеше – пише в хрониката си Милохнев, и ми се струваше, че фигурите оживяват, движат се, шептят ми нещо неразбираемо“. Когато лека-полека оздравял, рицарят попитал момичето за лампата, но разбрал само, че била наследство от майка й – известната шаманка Асла. Позволяваме си да се съгласим с дългогодишния изследовател на българските фамилии в руската история Алфред Халиков, според който нейното име означава „лечител“.
Милохнев оздравява по чудо. Богорис дава тържество в дома си. На трапезата сядат велики боляри. Влиза домакинът, внася сребърен похар – чаша от човешки череп. Милохнев ужасен отблъсква съда. Българите скачат с извадени мечове на секундата. Богорис ги спира: гостът е чужденец, не са му разбираеми традиционни български обичаи. После насаме обяснява на Милохнев, че от незапомнени времена за българите било въпрос на чест при гости у дома да се черпи с вино и чаша, изработена от главата на убит от домакина враг.
Обяснил и виденията на рицаря: майката на жена му Асла била потомка на велика магьосница, колобър. Лампата била нейна и се предавала от поколение на поколение. Тя свързвала магьосниците с духовете на предците и силата, идваща от небето... Това е може би спасената от храма „Света София“ свещена чаша. От тук тя попада в Монсегюр. И от там – отново в България. „Самият аз организирах бягството на четиримата най-съвършени – заявява на превзелите замъка кръстоносци комендантът Ан Марти. – Те отнесоха символите на истинската вяра! Никога няма да ги намерите!"
На другия ден оцелелите 257 наследници на богомилите се изкачват на огромната клада.
Папа Инокентий ІV веднага нарежда шпионска операция по горещи следи към България. Шпионите пристигат официално в Търново като монаси минорити. Те носят послание до българския цар Калиман. В него божият наместник пише, че не може да гледа как части се отделят от тялото, демек българската църква се откъсва от Рим. Папата моли „българският владетел да се върне към единството със светата римска църква“.
Посланието е изпратено на 21 март 1245 г. А четири дни по-късно Светият отец предлага свикване на вселенски събор. Всичко това е класическо прикритие за продължителна шпионска мисия, тъй като папата е наясно, че думите му са хвърлени на вятъра: цар Калиман е 11-годишен, регентският съвет е в ръцете на дъщерята на Тодор Комнин Ирина, една от жените на Йоан Асен ІІ. Но въпреки че имат много време, неговите шпиони така и не се добират до Граала.
16 години по-късно Константинопол е освободен, Византия е възстановена, а първата грижа е връщане славата на „Света София“. В България започват междуособици, краят на които не се вижда. Ще минат два века и „Света София“ отново ще стане жертва на вандализъм. И досега в Истанбул запознават туристите с легендата, разказана от очевидец, за една от най-големите мистерии, случила се на 29 май 1453 г.
Константинопол е обграден и по суша, и по море. Милион османлии еничари, разбойници, главорези, дервиши и мошеници нахлуват в него с голи ятагани. Хиляди пленени варвари с яки въжета влачат по брега кораби, пълни с войници на Мохамед ІІ Завоевателя. Последният император Константин влиза в „Света София“, за да получи последно причастие. Службата води свещеник Никола. До василевса застават първенците на империята. Приемат причастието и излизат пред стените на града, за да умрат със смъртта на храбрите.
С кървави ятагани еничарите нахлуват в храма. „В олтара свещеник Никола продължаваше службата – гласи легендата. – Когато богомолците пропищяха, свещеникът се обърна и като видя нахлулите отомански войници, прекъсна службата. Влезе в олтара. Взе от престола свещената чаша и кривна към стената. „Един ден –прокънтя гласът му, – ще се върна, за да довърша прекъснатата литургия... И тогава: горко ви!“ Отиде до стената и потъна в нея... Еничарите замръзнаха по местата си. Когато дойдоха на себе си, провериха милиметър по милиметър стената – не откриха тайна врата...
Свещеник Никола беше просто минал през стената и изчезнал неизвестно къде... Мохамед ІІ Завоевателят пристигна подир пладне. Пред бронзовата врата завари еничарин да кърти с нож украсата. Мигновено замахна със сабята си и го посече. Влезе с тежки стъпки. Храмът, в който знаеше, че според историка Прокопий бил спуснат със златни вериги от небето, беше в краката му... Разказаха на Завоевателя за миналия през стената свещеник. „Знак на Аллаха – отвърна Мохамед ІІ. След което вдигна очи нагоре: „Аллах мой, светлина на небето и на земята!“ извика и падна по очи, сграбчи шепа прах и посипа главата си. Челото му гореше“...
Остава последната загадка: къде свещеник Никола, напуснал най-великия християнски храм с Божия воля, е укрил светинята. Все пак по това време единствените земи, по които на Балканите е имало относително спокойствие, са били българските.
