Писателят и архитект Чавдар Мутафов е хвърлен в лагер без съд и присъда

Автор: Атанас Коев

Интересен е житейският и творчески път на Чавдар Мутафов – човек с енциклопедични познания и голям талант в публицистиката, архитектурата и инженерните науки, от чието рождение на 19 септември се навършват 130 години.

Той се ражда на тази дата през 1889 г. в Севлиево, в семейството на Петър и Бона Мутафови.

Първоначално малкият Чавдар учи в родния си град, след което заминава за София, където през 1907 г. завършва авторитетната Първа мъжка гимназия. После се записва като редовен студент по право в СУ „Климент Охридски“, но наскоро след това се отказва и заминава за Германия, където започва да следва машинно инженерство в Мюнхен.

През 1912 г. младият патриот се завръща в България, за да участва в Балканската война – той е мобилизиран и се включва в боевете като санитарен шофьор. След приключването на войната продължава следването си в Германия и през 1914 г. се дипломира като машинен инженер. Завръщайки се в родината, Чавдар Мутафов започва да се занимава с литературна критика.

Преди това, още през 1905 г. публикува във вестник „Българан“ първата си хумореска под псевдоним. После активно сътрудничи на издаваното от Гео Милев списание „Везни“. През 1919 г. издава първата си преводна книга – „Пролет“ от Йоханес Шлаф.

През 1920 г. излиза от печат първата му авторска книга – „Марионетка“, илюстрирана от Сирак Скитник. А през 1925 г. за разказа си „Радостта от живота“ получава награда от Министерството на просвещението.  Автор е на  модернистичния роман „Дилетант“ и книгата „Покерът на темпераментите“.

Когато избухва т.нар. Европейска война (1914-1918 г.) и България се включва в нея, севлиевчанинът участвува като запасен поручик, проявявайки завидна храброст и героизъм. След края на Първата световна работи като машинописец и помощник-счетоводител в Износно-вносната банка, а впоследствие се прехвърля в „Сименс Шукертверке“, където е назначен за помощник-инженер.

От 1922 г. е инспектор по мерките и теглилките в Министерството на търговията. През същата година се оженва за Фани Попова, която прибавя към името си и неговата фамилия.



Двамата заминават за Германия, където Мутафов завършва в съкратен срок архитектура. След завръщането му в България е назначен за архитект към Министерството на благоустройството, а впоследствие преминава на свободна практика.

Столичната община забелязва талантливия българин и той е привлечен за помощник-началник на кадастралното отделение към нея. Интересувайки се от филмовото изкуство, Чавдар Мутафов става един от учредителите на Съюза на приятелите на филма и е сред първите пропагандатори на радиото у нас.

Той взима активно участие и в създаването на Независимото дружество на българските архитекти. По същото време става и член-учредител и на Дружеството на есеистите. От 1928 г. членува в българския ПЕН-клуб, а от 1930г. е избран в УС на СБП. От началото на 40-те години на миналия век членува в Европейския писателски съюз, като е включен в делегацията за срещата на поетите във Ваймар, заедно с група български литературни дейци.

За период от около две години севлиевският интелектуалец преподава в Държавното средно техническо училище „Цар Борис III“, а от 1935 г. оглавява училищното строителство в столичната община.

Като архитект проектира редица сгради в София и в провинцията, сред които днешната Професионалната гимназия по облекло „Княгиня Мария Луиза“ на столичния булевард „Черни връх“; разрушеното от бомбардировките училище „Свети Седмочисленици“ в София, намирало се на пресечката на бул. „В. Левски“ и ул. „Гурко“; Окръжната палата в Кърджали (проектирана съвместно с арх. Виктория Ангелова - Винарова, б.р.) и др.


Професионална гимназия по облекло „Княгиня Мария Луиза“ в София

Бидейки ревностен патриот, Мутафов се включва в учредяването на патриотичната организация „Българска орда“.

След 9 септември 1944 г. обаче е подложен на репресии и гонения от комунистическия режим. Заедно с още 28 наши писатели е обявен за „фашист“ и е изключен от СБП (най-вече заради публикациите му във вестниците „Народен водач“ и „Студентска борба“, б.а.).

Без съд и присъда видният творец е въдворен в трудов лагер. Освободен е от него през 1946 г., след което взима участие в създаването на списание „Архитектура“, спряно на следващата година от народната власт. Това е и последната публична изява на талантливия българин, който до края на живота си продължава да е унижаван и тормозен.

Умира на 65-годишна възраст на 10 март 1954 г. в София в забвение и мизерия.

В категории: Новини , Българските родове