Странното име на селото няма нищо общо с каквито и да било части от скелет...
Според преданията селото е основано от някакъв богат гръцки чорбаджия – днес хората не са много сигурни дали се е казвал Костакис, или Костас, но все някакво име в този дух ще да е било.
Други обаче твърдят, че селото е кръстено на св. Константин – патрона на почитаното тук нестинарство, което се практикува именно в деня на св. св. Константин и Елена.
Нищо случайно няма – и старата църква в центъра на Кости, днес обявена за най-красивата селска църква в Странджа, до изселването на гърците от селото, се е наричала „Св. св. Костантин и Елена”. Тя обаче е разрушена по време на Преображенското въстание и няколко години след това е възстановена, но вече носеща името на светите братя Кирил и Методий.
Днес тя е обявена за архитектурен паметник и оставя незабравимо впечатление на всеки, който я посети, със забележителния си дърворезбован иконостас, сътворен от един от последните странджански резбари – Пандил, и множеството реставрирани стари икони.
Както е известно, след Междусъюзническата война гръцкото население си заминава за Гърция, а на негово място тук се заселват българи от Егейска Тракия.
Но калимерата между нашенци и гърци продължава и до днес. Така например преселилите се оттук край Драма и Солун анастенария – ще рече нестинари, както и техните потомци, всяка година се връщат за празника на св. св. Константин и Елена тук, в земите на предците си в Странджа, която продължават да почитат като „родината”.
Както проф. Валерия Фол подчертава по този повод: „Българските и гръцките нестинари говорят на различен език, но се наричат братя". „Братя” са и иконите им, изработени според легендата от едно дърво и изписани на едно и също място.
Освен заради нестинарската обредност, мнозина гърци са и сред гостите в Кости по време на панаира.
Но сега ще оставим зад гърба си спомена за панагиря, огласен от живите изпълнение на странджанска народна музика и изпъстрен с множество кичозни панаирджийски сувенири, стрелбище, захарен памук, бира и кебапчета, и ще тръгнем на запад от селото към стария параклис „Св. Илия”.
Ще се отклоним за малко, за да споменем, че Кости е заобиколено сякаш в някакъв свещен кръг от параклиси – на север е „Св. Петка”, на запад – „Св. Константин”, „Св. Димитър” и „Св. Георги”, на югоизток – „св. Богородица”.
Пътят към „Св. Илия” е равен и се вие покрай изоставени лозя и живописни местности, обрасли с горски къпинаци и трънки, обагрени в топли нюанси от тук там зреещи вече плодове. От време на време се чуват хлопките на пасящите наоколо кози или пък храсталаците се размърдват от щуращите се между тях волно пасящи прасета.
И така, на около километър-два от селото, пътешественикът се изправя пред мистична гориста местност. Още на пръв поглед се вижда, че дърветата тук са много стари – диаметърът на техните стволове е огромен и си личи, че са минали доста години, откакто са били млади фиданки. Тази кория, в която слънцето почти не прониква през масивните гъсто облистени дървесни корони, оформя
природната забележителност "Четиринадесетте дъба".
Тези почти 400-годишни дървета не са обаче обикновени дъбове, а представители на по-топлолюбивия и по-влаголюбивия лъжник, известен у нас като странджански дъб. Както подсказва името му, той се среща само в Странджа планина и така й придава един характерен само за нейната флора самобитен изглед.
Иначе този вид е включен в „Червената книга на България” и е разпространен още само в Кавказ и Мала Азия.
Лъжникът е смятан за родоначалник на европейските дъбове. Ето един прекрасен повод да се гордеем с уникалната си природа – излиза, че европейската дъбова цивилизация води началото си от нашата Странджа!
Именно под тези 14 столетника, някои от които крият под кората си издялкани с ножче в края на ХІХ в. надписи от хайдути, се е сгушило и малкото параклисче „Св. Илия”. То също не си помни годините, но при всички случаи надхвърля стотака.
Тишината край него е пронизваща и ако не са малките дребни рояци мушици, които се стрелкат между дърветата, човек би помислил, че гледа снимка от албум, а не се намира на реално съществуващо място. Ако реши да провери тази версия, като се опита да се обади на някой по телефона, съвсем ще се почувства в зоната на здрача, тъй като тук няма обхват на мобилните оператори.
Дървената врата на този дом на свети Илия се отваря със скърцане и посетителят попада в хладно помещение, пестеливо обзаведено с една пейка, „одърче” с няколко икони и едни самобитен свещник. Аскетичният интериор се допълва от малка шахта в средата на пода му, покрита със самодейно скован дървен капак.
Под него в земята се крие лековитото аязмо, чиято вода казват, че лекувала кожни заболявания. И въпреки че изворчето не е течащо, а по-скоро е нещо като резервоар, водата в него е изключително свежа, а не, както може да се предположи – застояла.
Всичката тази странджанска класика се намира в границите на най-стария резерват в страната – Силкосия – първата зона, която е обявена с мисията да защитава биологичното разнообразие у нас още през 1933 г.
