Гърланите били разпознавани отдалеч по говоренето им на висок глас
Автор: Авторски колектив
Стар и забележителен е родът на основоположника на детското хоровото пеене и създател и диригент на легендарния хор „Бодра смяна“ Бончо Бочев.
Той произхожда от стария поликрайшки род Гърланови (Гърланите), който през втората половина на XVIII век променя името си на Горидкови, а век и половина по-късно се разделя на три клона. Единият от тях е Бочеви.
Родовите предания са запазили, че Гърланите били весели и общителни хора. Обичали да си похапват, попийват и да вдигат гюрултия на висок глас. По викането с пълно гърло били разпознавани отдалеч. Така им се появило прозвището Гърланите, което станало и название на фамилията.
Докъм своята 40-45-годишнина Илия Гърланът и жена му, и двамата от Поликрайще, нямали деца. След това обаче за година и половина – две им се родили двама сина: Киро и Илия.
Отивайки за вода на близката чешма „Балтейка“, майка им ги водела със себе си. Като я виждали, жените й казвали: „Како Илийце, дълго време нямахте деца, но сега ви се родиха двама, да ви са живи и здрави.“ А тя отговаряла: „Не Боже поможи от грозде, че от гориди“, сиреч: „Не Бог да помага, когато имаш деца, а когато те са дошли късно“. От тази приказка им излязъл прякорът Горидите (неузряло навреме грозде).
Старото име полека-лека било забравено и се възприело новото. Гърланите потънали в мрака на историята и тяхното място заели Горидите. От първите – Киро и Илия (закъснелите деца на Илия Гърлана), тръгнали два клона на новия род.
По-големият син Киро Илиев Горидков се отделил от баща си, купил си място в местността Ръта в източната част на Поликрайще и си посторил къща в него. Спазвайки обичая, по-малкият син Илия Илиев Горидков останал да гледа родителите си и работил нивите на баща си.
Оженил се и му се родил син Киро Илиев Горидков, който наследил дома, останал от деди и прадеди и техния занаят – земеделието. От брака си имал син Илия Киров Горидков. И той се прехранвал с поминъка на баща си. Родили му се двама сина Ангел и Бочо.
Бочеви
Бочо Илиев Горидков, по-малкият син на третия Илия Горидков, става родоначалник на Бочеви. През 1897 г. той става кмет на Поликрайще. Независимо, че това е за кратко и през споменатата година в селото се сменят четирима градоначалници, в края на XIX и началото на XX век, за да застане човек начело на едно от най-богатите и важни селища на България, е трябвало да има неоспорими лични качества, а не както днес в потайна нощна доба да подкупва и изнудва „избирателите“ си.
Запазени са документи, които сочат, че Бочо Горидков взел важни и общественозначими решения в полза на населението и на неговото просвещение. Имал четирима сина: Цвятко, Георги, Никола и Илия и две дъщери: Маринка и Руса. Бащата предоставя възможност да се образова на единия от синовете си – Никола, който след това се утвърждава като видна фигура в историята на Поликрайще. Именно той и наследниците му сменят фамилното си име и възприемат неговото – Бочеви.
Никола Бочев
Никола Бочев е първият представител на интелигенцията от това потекло. В периода 1900 – 1926 г. той е учител, а през годините 1901 — 1906, 1912/1913 г. до февруари 1913, 1914/1915 г. – и Главен учител в училището в Поликрайще. От Летописната му книга разбираме, че през 1898/1899 г. все още не е бил на работа в него, но от 1900/1901 г. вече е учител трета степен с годишна заплата 1140 лв. За учебната 1899/1900 г. липсва информация.
Макар че официално Никола Бочев запазва фамилното си име Горидков, навсякъде е записан в Летописната и Протоколните книги на училището с бащиното си име Бочев и по същество става инициатор на въвеждането му като фамилно за дъщеря си, сина си и за неговите дъщери.
Роден е през 1877 г. в Поликрайще. Със своя живот и дело той се нарежда в плеадата от талантливи личности и видни интелектуалци, за които е било привилегия, щастие, чест и гордост да работят за училището на Поликрайще.
Един от тях е Бончо Бочев (1923 – 1933) – основоположник на детското хоровото пеене, музикален педагог, създател и диригент на световноизвестния хор „Бодра смяна“.
През 1912 г. в Поликрайще е открита средищна прогимназия, в която учат и ученици от Мургазлий, Сергювец и Темниско и учебната година е приравнена с градската, за което безспорно заслуга има и Никола Бочев.
Както почти един милион българи и той е мобилизиран на фронта и се сражава за националното ни обединение (1912 – 1913, 1915 – 1918). Председател на читалище „Развитие“ (1900 – 1914) и изтъкнат театрален деец.
Той е твърде колоритна личност. Запомнен е с това, че имал първия телефон в Поликрайще – истинска сензация за онова време. След 1926 г. основава фирма и се занимава с търговия с дървен материал. За киното в двора на Кънчо Бундев подарява два кубика дъски за направа на пейките за зрителите.
През 1954 г. се преселва в по-добрия свят, защото не може да приеме колективизацията и насилственото отнемане на всичко, което е постигнал с десетилетия труд.
Никола Бочев се жени три пъти. Първата му жена – Рада Петрова Попова от Драганово е майка и на трите му деца – Бончо, Йончо и Мария, всички с фамилията Бочеви.
Йончо почива съвсем млад. За него има запазен документ като ученик от 1914 г. Никола дава високо образование на Бончо и Мария, които стават прогимназиални учители в Поликрайще през 1923 г. и преподават тук съответно до 1933 и 1939 г. През 1931 г. Мария се омъжва за Стойно Григоров от Полски Сеновец, учител в Поликрайще от 1929 г. и приема неговото фамилно име.
Втората и третата съпруги на Никола Бочев Славка Бочева и Евгения Петрова Бочева (от Варна) са учителки в Прогимназията в Поликрайще. Доведената му от Евгения дъщеря Здравка Куманова завършва френска филология в Софийския университет и е детска учителка в Поликрайще и учителка по френски в Горна Оряховица.
Бележка на редакцията: Текстът е основан на извадки от: „Илюстрована история на Поликраще“, Том I „През превратностите на времето“, с автори Трифонка Романова Попниколова, проф. д-р Георги Николов Георгиев, Никола Георгиев Попниколов и д-р Марияна Николова Георгиева, ииздадена през 2017 г.; от „История на родовете Горидкови и Млеченков от с. Поликраище, област Велико Търново“, Манол Млеченков, 2008; от Теттуатски дефтер ML.VRD.TMT.d 12691, Османски архив, Истанбул (документи) Превод от османо-турски на български Алджан Мустафа и „Детски хор в основното училище“, Бончо Бочев – В: Музикално възпитание, бр. 4, 5 и 6, 1938.
