„Убеден съм, че Върховният съвет или Постоянният световен съвет, събран единствено, за да се грижи за всеобщото благополучие, ще постигне своята свята цел преди края на този ХХ в.”
инж. Никола Димков
септември 1918 г.
Не са един и двама бележитите българи, оставили ярка следа в световната история. Голяма част от тях обаче остават непознати в своята родина. Не вярвате, че е така. Ами сложете ръка на сърцето и си признайте знаете ли кой е Никола Димков. Едва ли и живеещите на едноименната улица в Пловдив знаят нещо повече за него, освен името му. Да речем, той е добре известен на историка Бойко Маринов, който наскоро в ролята си на общински съветник в столичния съвет предложи да се именува и на територията на район „Връбница” в София улица с името „инж. Никола Димков”. Сигурна съм, че фамилията му ви звучи познато и ви напомня за Петър Динков. И наистина той е вуйчо на известния български лечител, но този негов родственик има огромен принос за добруването на цялото човечество. Любопитни ли сте вече да узнаете кой е този българин, отдал цялото си сърце на България и осъществяването на общочовешките идеали в световен мащаб?
Кратката статия за него в Уикипедия го представя като „български инженер и общественик, автор на „Звезда на съгласието“ – проект за създаване на световна организация за опазване на мира и насърчаване на сътрудничеството между страните, народите и религиите в света”. Ако цитираният му проект ви звучи познато, да знаете, че сте на прав път. Няма грешка – това е първообразът на ООН. Именно българският инженер и общественик разработва идеята за световна организация, която да се занимава с безопасността, научното и културно сътрудничество между нациите. Запознатите с историята на Организацията на обединените нации ще възразят, че неин идеолог е двадесет и осмият американски президент Томас Удроу Уилсън, който произнася на 8 януари 1918 г. знаменитата си реч, в която предлага създаването на Общество на народите като гарант за териториалната цялост на страните. За целта той предлага план от „четиринадесет точки”, на базата на които Парижката мирна конференция одобрява решението за създаване на ОН (обществото на народите). Формално погледнато, това са фактите. Но дори биографът на Томас Уилсън – Бекер признава, че идеята не била на американския държавник, а е заимствана, „но все пак президентът беше работил много по създаването на устава и целият свят свързваше Обществото на народите с името на Уилсън".
На практика обаче уилсъновите „Четиринадесет точки” са базирани изцяло на съчинението на Димков „Звезда на съгласието”, което той започва да пише през 1916 г. и го завършва в началото на следващата 1917 г. Проектът му е отпечатан на френски, немски, турски и гръцки език и чрез посолствата в Цариград авторът му го изпраща на много политици, учени, държавни и правителствени ръководители, включително и на американския президент Удроу Уилсън. В своята програма Димков излага идеята си за омитворяването на света, призовавайки „да се спре войната, да се премахне въоръжаването, потисничеството и робството и да се открие пътя на взаимно уважение, основано на добрата воля и справедливостта”. Две години по-късно Уилсън представя своите Четиринадесет точки, запазвайки рамката на принципните съображения на българина. И в крайна сметка именно американския президент се окичва за това през 1920 г. с Нобелова награда за мир.
За нас обаче е по-важно кой е Никола Димков. Той е роден на 6 декември 1859 г. в една от големите крепости на българщината по онова време – село Горно броди (днес Ано Вронду в Гърция). И тъй като се ражда по Никулден, родителите му дават името Никола. Той е третото дете в семейството на видния потомък на стар възрожденски род Димко Халембаков. Бидейки деца на талантлив майстор-железар, от малки братята (общо петима) се въртят в работилницата на баща си, където му помагат и учат занаят. Всички те имали влечение към техниката и помогнали да бъде построен първия струг в селото, а трима от тях – Атанас, Димитър и Георги, монтирали в кулата на селото първия механичен часовник в Горно броди. Часовникът на кулата в Благоевград, който и до днес отмерва времето, също е изработен от братя Димкови.
Самият Никола бил много ученолюбиво дете. В последната година на третокласното селско училище успял да построи „парен локомотив”, загрявайки със свещ цилиндъра му, за да го задвижи по застлания с черга под. Продължил образованието си в българската гимназия в Солун, но един ден гръцкият владика Неофит настоял да го настани в гръцко училище и Никола изплашен се прибрал в родното си село. Оттам баща му го завел в Пловдив, където с отличие завършил българската гимназия. През 1880 г. се записал във френския Висш технически институт в Шалон сюр Марн, разположен недалеч от Париж. Много негови студентски проекти и изобретения, с които участвал в международни конкурси, получили награди и били внедрени във Франция. Талантливият българин завършил института за три, вместо за пет години и бил поканен от професорите си да остане на работа във френската страна. Но Димков не приел предложението им и се завърнал в родината, където постъпил на работа в Министерството на пътищата и съобщенията. Когато възложили на фирма „Виталис” да построи отсечката от жп линията Вакарел-Белово като част от трасето Виена-Цариград, младият инженер с ентусиазъм се включва в работата по този участък. Наблюдавайки тежкия и необезопасен труд на работниците, той се вдъхновил да изобрети съоръжение, което да ги предпазва от премазване, докато преминават между вагоните по време на скачването им. Но от строителната компания решили, че тази иновация ще ги лиши от допълнителна печалба и се отказали от внедряването й.
Разочарован Никола Димков напуснал тази работа и заминал за Цариград. Наблюдавайки една вечер Босфора, в главата му се родила нова гениална идея и до сутринта скицирал новото си изобретение – автоматично скачване на параходна композиция, подобно на влаковете, като отделните плавателни съдове, свързани помежду си се скачвали към парахода-майка. После по график всеки последен съд се откачвал в съответното пристанище за разтоварване, без да е нужно цялата композиция да акостира в порта. На връщане пък натоварените с нови стоки кораби се прикачвали обратно един по един към композицията и така, освен че се печелело време, се икономисвали и много финансови средства. Само че мнителният и консервативен диктатор – султан Абдул Хамид, който бил враг на всякакви реформи и абскобютно икономически неграмотен, наредил макетът, който представил Димков, да бъде потопен в морето, а гяуринът-инженер – арестуван. Макетът наистина бил „удавен” в Мраморно море, но от инженерът-престъпник нямало и следа. Българската Екзархия успяла добре го укрие от турските власти. По-късно става съветник на екзарх Йосиф І.
След време Димков реализира с помощта на състудента си от Франция – шуменецът Стоян Данев, мечтата си да построи собствена фабрика за подкови – първата, в която се въвеждат дизелови, а по-късно и електрически мотори. Заради хуманното си отношение към работниците си, на които осигурява безплатна храна и дрехи, е наричан българския Хенри Форд. Финансовата помощ, която получил от приятеля си, му била достатъчна и да реализира съоръжението си за предотвратяване на жп катастрофи, което било прието радушно в Англия, Франция, Италия и Германия. По-късно осъществил и идеята си за скачването на плавателни съдове – тип „змия”. Неговите изобретения били високо оценени и освен много пари, му донесли и голяма популярност в Европа. След като се замогнал, си построил голяма триетажна къща до морето, в богаташкия истанбулски квартал Макри кьой. Домът му често приютявал функционери на Екзархията, както и пратеници на Македоно-Одринското движение, на които помагал с информация, съвет и пари. Малко известно е и че със собствени средства и рискована конспирация успява да достави в България 8 вагона с ценни документи от турските архиви, след които материали от съдебния процес срещу Васил Левски и сведения за движението на богомилите. След години племенникът му Петър Димков с горчивина разказва, че от очевидци научил как през 1936 г. четири от вагоните са изгорени на една глуха линия на гара Побит камък!
Никола Димков остава пословичен човеколюбец буквално до нелепия край на живота си. Докато крачи умислен по цариградските калдъръми, той е блъснат от кола. Идвайки за кратко в съзнание в болницата, миг преди да издъхне, той успява да спаси шофьора-убиец, поемайки цялата вина за инцидента върху себе си, като едва чуто изрича: „Аз съм виновен. Глух съм. Не чух клаксона”. И издъхнал. На погребението му на 30 март 1937 г. на гробището в Макри кьой неговият внук – д-р Иван Попов, поднасяйки венец на гроба на любимия си дядо разплакан изрича: „Мъртвото тяло вече е в гроба, но доброто сърце на дядо завинаги ще бъде с нас”.
Нека и ние сведем глава пред паметта на един дълбоко морален патриот и хуманист – българинът Никола Димков и запазим делото му живо в паметта си.
