В романа си „Играта на лисиците“ американският разузнавач и писател Ладислас Фараго казва: „Разузнавателните служби са оказвали и оказват много по-голямо влияние върху хода на историята, отколкото ни го налагат историците. Зад всяко крупно събитие, зад гърба на всеки държавен деятел са стояли разузнавачи, но авторите на научни хроники, било от високомерие, било от недобросъвестност или направо от некомпетентност, игнорират техния принос...“
Първата грижа на Стефан Стамболов още по време на регентството след оттеглянето на Батенберг е да изгради разузнавателна мрежа в Истанбул. По негово време държавнически е регламентирано българското разузнаване със Закон за устройството на въоръжените сили. Към Генералния щаб на армията се изгражда отдел за събиране на информация от съседните страни. Към канцеларията на министерството се създава разузнавателен орган, наречен „Учебно бюро“. През 1903 г. той вече носи наименование „Информационно бюро“, а от 12 януари 1908 г. – „Разузнавателна секция“. Коста Николов е първият началник на военното ни разузнаване.
„Българското разузнаване отлично познава врага – ще напише за този славен период строителят на германския тотален шпионаж полковник Валтер Николай – и разполага с постоянно действаща агентурна мрежа в съседните страни...“
През 1911 г. при капитан Ковачев, резидент на разузнаването ни в Цариград, се явява 33-годишния Ангел Христов Пецев. Той откровено заявява, че с големите си възможности на преуспяващ търговец, с контактите си с европейски доставчици на оръжие за турската армия, с турски оръжейници, с чиновници в турското военно министерство, може да бъде полезен за родината си. Ангел Пецев е роден в Истанбул, учил там, в Солун и Одрин, владее седем европейски и източни езици, пътува из цяла Турция по търговски работи. Ковачев отначало е резервиран, но много скоро открива, че Пецев е безценна находка. Онова, което ще извърши, ще изглежда в наше време еквивалентно на
някой от подвизите на Джеймс Бонд.
Ангел Пецев не отива при Ковачев с празни ръце. Той е вкарал в мрежата си най-големия германски доставчик на оръжие и боеприпаси за турската армия Бернар Сингер. Покрай него успява да се снабди с компромати срещу Халил ефенди – висш служител в турското военно министерство. Ковачев дава зелена улица за класическа вербовка на Халил. Редом с това Пецев още по-усърдно завързва познанства с европейци в турската столица, свързани по един или друг начин с Високата порта. Така в кръга на близки познати попадат тримата братя Карл, Херман и Рудолф Льофлер – запасни германски офицери, притежатели на печатница и литография, изработващи поръчките на генералния щаб на турската армия. Германските военни изобщо се радват на особена почит, тъй като много офицери с турски имена всъщност са германски специалисти, имащи задачата да модернизират аскера. Обичайното място за лов на информация за Пецев става бирария "Страсбург" на кир Яни. Там една вечер при Рудолф Льофлер сяда оберст (полковник) Мут от Германския генерален щаб, главен специалист при изграждането на непревземаемата Одринска крепост. Той сам ръководи строителството на отбранителните съоръжения: железопътна мрежа от теснолинейки за бърза маневреност, немски радиостанции по възловите места, 50 картечни поста, балони, 10 прожектора, 180 понтона, 130 000 снаряда за артилерията, 12 милиона патрона и още, и още. Генерал фон Голц ще възкликне: „Крепост, която може да бъде превзета само след шестмесечна пълна обсада и то единствено от прусаци!“.
Всичко, което организирал полковник Мут като строителство, е надлежно начертано лично от него в специална карта. Оставало тя да бъде подвързана при абсолютна тайна в литографията на Рудолф Льофлер и предадена на турското военно министерство.
Планът на Пецев се ражда спонтанно. Той познава ловък касоразбивач, който за добри пари би отворил и касата на дявола. Поставя пред Халил ефенди ребром въпроса: да му осигури достъп до кабинета на полковник Мут в министерството на войната, защото касата му имало документ, който му трябвал, за да осигури предимство на Бернар Сингер в предстоящия търг за военни доставки. От Халил се искало само да остави незатворен един от прозорците на втория етаж в сградата на министерството. С въже Пецев, заедно с касоразбивача, се вмъква през него в нощта на събота срещу неделя и отмъква картата. По същия начин тя е върната в касата на полковника на следващата нощ.
Преди век тогавашните джеймсбондовци не са разполагали с днешните технологични чудесии. Откраднатата карта трябвало да се прекопира на ръка от опитен специалист. Пецев прибягнал за целта до услугите на един свой приятел – австрийски топограф. Докато австриецът копира картата, Пецев най-сетне се решава да съобщи за стореното от него капитан Ковачев. Когато резидентът вижда какво е направил агентът, заявява: „Това е невероятно, Пецев! Досега знаех само, че си смел и изобретателен. Сега вече знам, че си и луд! Но дай, Боже, още такива луди в българското разузнаване! Сигурно е вярно, че лудите са тия, които правят историята!“.
Още в понеделник картата поема пътя си към България, пренесена по класически начин от друг български разузнавач
през границата в кух бастун.
Когато копието й е предадено на генерал Нерезов, той не вярва на очите си и тутакси издава заповед за изказване на особена благодарност на Ангел Пецев и предлага да бъде награден с орден. В Одрин са изпратени опитни разузнавачи да проверят на място доколко картата отговаря на действителността. Всичко било точно.
На Ангел Пецев е възложена нова задача – да установи разположението на турските военни части. За нейното изпълнение се налага разузнавачът постоянно да снове между гара Сиркеджи в европейската част на Цариград, гара Хайдар паша на азиатския бряг и до пристанище Измит на Мраморно море.
При едно от запознанствата си попада на Тодор Купе, французин от гръцки произход, който на чашка му се оплаква, че дъщеря му хлътнала по някакъв хаймана, син на барон фон Тиска – официално германски журналист, а в действителност германски шпионин. Синът бил пройдоха, вечно безпаричен заради отдаването си на хазарт и запои, но дъщерята на Купе била готова да търпи всичко, стига да сложи пред името си едно „баронеса“. Ангел Пецев, роден за разузнавач, веднага долавя нова класическа ситуация за вербовка. Защото през барон Тиска-баща минават всички най-поверителни доклади на Германското посолство в Цариград, а преводите се преписвали от сина хаймана. „Ако искаш винаги да разполагаш с пари – казва му нашият разузнавач, – вечер ще ми даваш докладите, а аз заран ще ти ги връщам“.
Когато започва Балканската война, Пецев тръгва с френския кораб „Мармара Експрес“ за Родосто, окупиран вече от български войски. На пристанището той е арестуван, обвинен в шпионаж в полза на Турция и вкаран в карцера на военното поделение. Само благодарение на полковник Христо Костов от 28-ми Стремски полк е спасен от разстрел по бързата процедура. Подполковникът направил запитване до Генералния щаб и оттам веднага пристигнал капитан Самарджиев, помощник началник на разузнавателната секция. След благодарностите за свършеното дотук, на Пецев му е дадена нова задача: да се върне в Цариград с фалшива турска самоличност. От там – в Галиполи, непосредствено на фронта, преоблечен като ходжа, Пецев зачакал парахода. В това време по кея към него изтичал старият му познат от София – евреинът Бакиш. С мимики Пецев успял да му даде знак, че трябва да си мълчи и да се отдалечи от него. След време при срещите между двамата в София евреинът все го подкачал: „Ама, господин Пецев, тогава бая се уплаши, а?!“
В Цариград резидентът го снабдява с румънски документи и през Букурещ разузнавачът пристига в София. Оттам го изпращат в Главната квартира в Одрин. По пътя, заради ориенталския си външния си вид е задържан на гара Костенец и нарочен отново за турски шпионин. Този път го спасява чичо му Лазар Пецев, чиновник във финансовото министерство. Така стига до Одрин, където го посреща капитан Самарджиев. Новата му задача е да замине за Солун, където да работи сред довчерашните съюзници. Това обаче вече било друга война.
