На 15 септември преди 92 г. в бедния дом на Александър и Катерина Хайтови в родопското село Яврово на бял свят се пръква отроче,
Автор: Диана Славчева снимки: Николай Недев
чието име ще остане завинаги в пантеона на именитите български писатели – Николай Хайтов.
Може би не е случайно, че датата на неговото рождение съвпада с първия учебен ден в България. Защото цялото му творчество и обществени дела на практика поставиха основите на едно училище, на една школа по родолюбие.
А неговите творби спокойно могат да се използват като учебници и настолни справочници по патриотизъм и отстояване на българщината.
Всеки ред, написан от Николай Хайтов, ни учи как да милеем за българското. Какви по-добри уроци за българската природа, за гората и животните в нея, за екологичните проблеми ще научим от тези, които нашепват шумките от габър и боровете в разказите на Хайтов.
Къде другаде можем да усетим – ей така, без да сме в планината, а само разгръщайки книжните страници, как мъховете повиват скалите, че камъкът има сърце и в компанията на катерички, златки, белки, сойки и кълвачи да разберем истината, че „гората е нежна майка, която ражда, кърми, която дава и ни закриля, вдъхновява и дарява”...
И къде другаде ще ни се разкрие така увлекателно и неподправено бита на родопчаните – такъв, какъвто е бил през вековете. Това, с което са се хранили; това, което са пили в кръчмата; техните навици и обичаи...
Едва ли в някоя енциклопедия може да се намери отговор на въпроса защо българомохамеданките правят халищата си цветни и „огнени”, а тези, изработени от посестримите им „болгарки”, са „сури”. „Шумки от габър” обаче разбулват тази загадка.
А „Диви разкази” пък ни разкриват какво пропяват „Калинкините чанове” и още много други съкровени родопски тайни и легенди.
Как ще научим добре българския език, ако не се оглеждаме във „Вълшебното огледало”, което ни остана в наследство от него. Онова огледало, което изражда гротескно образа ни, в мига, когато се увлечем в паразитното чуждопоклонничество към иностранната лексика.
Ако днес писателят беше жив, пословичната му нетърпимост отново щеше да се разплющи като камшик над невежото дрънкане на думи като „консенсус”, „електорат”, „имидж” и още хиляди „вносни” термини, за които иначе в българския речник има прекрасни български слова.
Хайтов сигурно се обръща в гроба и душата му не може да намери покой в това задръстващо ефира и етерното пространство словоблудство, вдъхновяващо съвременните „фешън” луди-млади да „адват френдове” с „лайквани” „фейсове” и „визия”...
В центъра на вселената
Изкушените от географията от векове спорят къде е пъпът на земята. Без много да се скита по белия свят Николай Хайтов е открил безспорното му местоположение. „Яврово е пъпът на земята, центърът на вселената” – категоричен е той.
Досега никой не го е оборил. Сигурно защото такава титанична любов към родното място рядко се среща и направо действа като заклинание срещу всякакви съмнения. А и селцето си заслужава напълно това определение.
Не само защото то е „гнездото, където се излюпва и хвръква към света Хайтов” – както сладкодумно се изразява неговият съселянин и добър приятел проф. Васил Колевски в последната си книга, посветена на именития явровец, озаглавена „Син на Родопа”.
В Яврово действително има нещо магическо. Дали това идва от древната му история и от уникалните обичаи, които се срещат само тук, или пък от наистина космическото му местоположение е трудно да се каже.
Впрочем наистина мястото, на което е разположено селото, предлага гледки като от самолет. От близо хилядата метра височина, на която се е покатерило върху родопските склонове досами връх Руен, пред погледа се разкрива като на длан, сякаш гледана като на сателитна карта, Тракийската низина с част от пловдивския квартал „Тракия”, пистите на летището край Крумово, пръснати тук-там полски села и разноцветен пъзел от обработвани ниви, преплетени с тънките нишки на виещи се като гайтани реки.
А в хоризонта взорът се опира в силуета на изглеждащата така величествено оттук Средна гора.
„Село Яврово е едно от най-старите села не само в Асеновградска околия, но и в Средните Родопи, споменавано още през 1084 г. като дарение на Бачковския манастир” – така започва самият Хайтов историята на родното си място, която пише в далечната 1958 г. А много е вероятно поселище тук да е имало в много по-древни времена. За което свидетелства и името му.
Защото местните хора твърдят, че то произлиза от името на древноримската богиня на зората Аврора и всъщност най-напред се е наричало Авроа, което в последствие било видоизменено в Яврово.
В своята многолетна история селото е преживяло много драматични моменти. Покрай неволите по турско време и нападенията на разбойническите орди на хайтите, населението води и ожесточена борба с фанариотите и асимилаторските попълзновения на цариградската патриаршия.
Яврово става и център на съзаклятие за свалянето на Стефан Стамболов. В буната участие взима и дядото на Хайтов – Петко. Тук е мястото да споменем, че родът Хайтови води началото си някъде около 1719 г., когато е живял неговият родоначалник – Чилику. Той е бил лозар, а по-късно става мухтар – т.е. кмет.
И до днес улицата, на която една до друга са се намирали къщите на рода, явровци наричат „Хайтоска”.
Тук все още стои запазена почти в автентичния си вид родната къща на писателя. Само някогашната дървена стълбичка към входа й днес е заменена с бетонни стъпала. Сега схлупената постройка има други стопани.
Една възрастна женица, която живее в съседната сграда, сподели с екипа ни, че Хайтов много съжалявал за това, че роднините му са продали имота и дори правил няколко опита да откупи обратно родния си дом, но новите й собственици така и не се съгласили.
И тогава си купил друго място в селото, където си направил лятната вила. За да има къде да се завръща при корените си. И откъдето, както си спомнят съселяните му, е тръгвал всеки ден, който прекарвал тук, към високия връх Св. Илия, огряван първи от изгрева на слънцето.
Така всяка сутрин Хайтов изминавал близо двата километра дотам, за да се зареди с живителната енергия на слънчевите лъчи и да общува насаме с майката природа.
Там под възпетия в разказите му огромен дъб – „стария езически бог на върха”.
И разбира се, не пропускал да мине и през хребета, който пази Яврово от северозападните ветрове – любимата му Могила, застлана с шумки от габър и опасана с белокаменни пътеки.
Сигурно цялата му същност се е изпълвала в тези моменти от гордо удовлетворение, защото точно той е човекът, който преди години спасява буковата гора „Усойката” от заплашващата я поголовна сеч. А оттук извира животворната планинска вода, която снабдява селото с бистрата течност и обезлесяването й със сигурност е щяло да затрие завинаги това безценно водно богатство.
Хайтов дотолкова обича родното си Яврово, че най-горещо го препоръчва на много свои приятели като място, където си струва да си купиш имот. Не са един и двама тези, които се вслушват в съвета му и до днес продължават да прекарват в него почивните си дни.
Един от тях е писателят и издател Николай Табаков (интервю с него на стр. 29). В спомените му Хайтов е жив и до днес. С огромната си любов към родопските песни, които, кой знае защо, „никога не е пял, макар че знаеше текстовете на всичките”. В това е убеден „присаденият” в Яврово творец.
„Няма да забравя и гордостта му с двете череши, които имаше в двора си – разказва той. – Все ме викаше да ги берем и се хвалеше като някой рибар с улова си, че били ееееееей такива”.
Табаков окръгля с палеца и показалеца си един диаметър, който по размер повече прилича на праскова, отколкото на череша. Но очевидно за Хайтов те наистина са били такива прекрасни, едри и задължително много сочни и вкусни.
С огромна любов писателят се е грижил и за котките, които непрекъснато се навъртали около вилата му. Табаков си спомня, че освен тях, Хайтов хранил почти всички писани в селото.
Освен в Яврово, двамата често другарували и на столична почва.
От тези контакти Николай Табаков също е запазил свежи спомени и ни разказа за един урок по литература пред осмокласници софийско училище, където присъствал заедно с именития си съименник. На учениците проф. Валери Стефанов и доц. Александър Панов представили Хайтовия разказ „Дервишево семе” и здраво нахвалили автора и какво точно е имал предвид със своята творба.
След което думата взел самият Хайтов и почесвайки се по темето рекъл: „Брей, никога не съм знаел, че толкова приятели ми правят дисекция”...
Но Хайтов не е общувал само с творци. Легендарни са срещите и разговорите му с обикновените хора. И на всички, които са го познавали, първите думи за него са, че той е бил много контактен и земен човек.
„Често идваше в пивницата с един агроном и казваше: Трифоне, пусни малкото телевизорче! – разказва 83-годишният Трифон Кумчев, който откакто се помни е кръчмар в съседното село Лясково. – А то, черното вино, като го налееш в купата, можеше да се огледаш в него – като в телевизионен екран.
Та оттам и тази му приказка. Дойде ли, баба ще му направи рогатник (вид родопско тестено ястие с плънка, б. а.). Иначе замезваше най-често с козе сирене и сланина. Все искаше да седне направо на плочите на двора. Ще ги пипне с опакото на ръката да види дали са затоплени и ще седне върху тях с кръстосани крака”.
Дядо Трифон си спомня още, че в разговорите си с хората Хайтов говорел на местното наречие. „Много народен човек” – обобщава старият кръчмар, чиято пивница съществува още от 1920 г.
В нея сякаш времето е спряло. Като прекрачиш прага й, просто се връщаш в миналия век, в годините на нейното създаване.
Напълно е необяснимо как все още пипалата на цивилизацията не са се промушили през тясната й ниска вратичка, да накичат по боядисаните с блажна боя стари стени рекламни плакати на кока-кола и някоя бирена промоция.
На изпроводяк старецът си припомня един Хайтов съвет: „Не си продавайте бащините къщи. Ако дойдат вънкашни хора, ще ви оберат дренките и къпините из горите. Те са много придирчиви – казваше той”.
Може би тъкмо разговорите с обикновените селяни са разкрили пред Хайтов дълбините на родопската душевност. На същността на Родопа планина. И той става нейният най-сладкодумен певец. Един Родопски Орфей с перо, вместо с лира в ръката.
Затова и не е случайно, че съявровецът му проф. Васил Колевски озаглавява последната си монография, посветена на него, именно като „Син на Родопа”.
„Ако някога Елин Пелин обезсмърти онази част от България, която наричаме „шоплукът”, а Йовков – Добруджа, то Николай Хайтов обезсмърти Родопите” – казва с възторг професорът.
И няма как да е иначе, след като писателят е роден и израснал на пъпа на света, в центъра на вселената...
„Вдигане на куните” – езичество и християнство в един обряд
„Най-древният и характерен за Яврово обичай се нарича „Вдигане на куните” („куни” тук казват на иконите, б. р.). Той се чества 40 дни след Великден, на Спасовден. Момите изнасят иконите от църквата и ги украсяват със здравец и люляк.
В това време ергените пък окичват с цветя около юлара мулетата или катърите, а на самара мятат черга или халище, като премятат през рамо явровска торба с питка.
Камбаната бие. След попа потеглят мъжете с хоругви в ръце, а след тях се нареждат жените и потеглят в посока към Добралък. В края на селото всички спират, а попът осветява вода и напръсква с нея присъстващите.
После всички се отправят към светилищата „Св. Атанас” и „Св. Иван”, където палят свещи и закусват. След това процесията продължава по една височина към светилището „Св. Петър”, което се намира на около 6 км. Тук на една голяма поляна до един стар дъб ги посрещат останалите явровци, които междувременно са заколили жертвено агне.
В ствола на стария дъб се издълбава със свредел една дупка и в нея се поставя парче от черния дроб на животното, след което мястото се запечатва. На дроба тук му казваме „нафора”, а останалата част се раздава на хората в църквата, за здраве.
Когато попът пристигне, той трябва да открие къде е скрито парчето от дроба и колкото по-бързо стане това, толкова по-плодородна ще е годината. Тържественият обяд се прави край параклиса „Св. Св. Константин и Елена”, където се ядат курбаните и се вият хора до вечерта.
На местата със светилищата няма сгради, а само тук-там се намират струпани камъни, вероятно останки от стари оброчища. Не случайно и в този християнски ритуал неразривно е вплетена стародавна езическа символика, като някакво ехо от далечното ни минало.
Догодина се каним да проведем празника в автентичния му вид, за което имаме и одобрен проект към Министерството на културата. Защото сега го правим в съкратен вариант. Просто вече няма моми и ергени, останали в селото, а и почти не са останали и икони”.
