Преди 75 години, на 18 септември 1936 г. завинаги напуска този свят един сърцат българин, останал пословичен в историята
Автор: Диана Славчева slavcheva@desant.net
със своята щедрост и благодеяния, сторил на родния си град Копривщица. Признателните му съграждани кръщават на него централния булевард в бунтовното планинско градче.
Копривщенци не са го забравили, но малцина са другите българи, които въобще са чували името на Ненчо Палавеев – може би най-богатият нашенец за всички времена.
За неговото имане още се носят легенди. Мистериозни небивалици обвиват и гроба на Благодетеля, както с преклонение го зоват и млади, и стари. Казват, че духът му още не може да намери покой и често като призрак се скита по тъмните улички в късна доба, разглеждайки сградите, построени с неговите пари. Според някои скитащото се негово привидение така и оставало недоволно от направеното за града с наследството му.
Тази версия се подклажда и от притчите, че богаташът инсценирал смъртта си, за да види скришом дали ще изпълнят завещанието му и как ще се похарчат парите му. Други пък смятат, че посмъртно недоволството му е предизвикано от грозните измишльотини срещу него, тиражирани от комунистическата власт след 9 септември 1944 г. При всички случаи обаче тези притчи говорят, че Ненчо Палавеев е бил една голяма и неординарна личност.
„Богатството не е за всяка уста лъжица” – често обичал да казва той. И сигурно е имал причина за това. А видният копривщенец стига до благосъстоянието си, както сам е споделял, като е бил едновременно „господар, майстор и прислужник – отлични условия да станеш богат и аз наистина забогатях”.
Първата крачка към това прави още малолетен, когато е изпратен в Цариград да учи занаят. Там той овладява абаджийството до съвършенство и трупа първите си познания в областта на търговията. Когато е на 12 години, отива при баща си Дончо Палавеев, който върти бизнес в Египет. С припечелените в Цариград пари Ненчо пристига в Александрия, където баща му има офиси, и се заема със сладкарство. Забърква малеби и го разнася с тавата из пристанището. След известно време наема един ресторант и го превръща в сладкарница.
Вече повъзмъжал, основава търговско дружество, което развива дейност с английски стоки. Магазинът му, зареден с тях, се превръща в сензация. Постепенно контактите му с други страни се разрастват и той започва да търгува с килими от Сирия, с кехлибари от Русия, с икони от Йерусалим, с индиго от Индия.
Започва да развива земеделие и банкерство. Сдобива се с много недвижимости, като огромни терени, закупени от него, са превърнати в плантации, засадени с портокалови дръвчета. За да осъществява спокойно личен контакт със своите партньори, хаджи Ненчо научава и свободно говори английски, немски, руски, арабски, индийски и езиците на балканските ни съседи.
Друга любопитна подробност от биографията му е, че той става един от най-големите акционери на Суецкия канал, като притежава, както се говори, 10 % от акциите му. Освен тях, той купува и много други ценни книжа. А къщата му в Кайро може да съперничи на всеки царски палат. Но въпреки огромното си богатство, той остава скромен и пестелив като много свои заможни съвременници и яде само по веднъж на ден, хапвайки единствено по шепа маслини.
Много са хипотезите, които битуват около това защо видният чорбаджия не се е задомил. Той прекарва целия си живот сам – без жена и деца край себе си, в известна изолация от околните. Битуват слухове, че докато е живял в Египет, е бил обект на ухажване от много арабки. Но според мълвата, снажният балканджия само флиртувал с тях, колкото да завърже по-близки контакти с бащите им в интерес на алъш-вериша.
За други пък усещал, че гледащата го с възторг дама просто се опитва да се домогне до парите му. Съществува и упорито предавана от уста на уста версия, че в крайна сметка се влюбил в млада българка, която е учила в Женева оперно пеене. Хаджи Ненчо бил готов да й предложи брак и да постави на ръката й пръстена на любимата на Наполеон – Жозефина, който купува на аукцион на „Сотбис”.
Но красавицата мечтае да завладее най-престижните сцени в Европа и не споделя желанието му да прекарат заедно остатъка на живота си в провинциална Копривщица. Така пътищата им се разделят завинаги...
През 1925 г. Палавеев се прибира окончателно в родното си балканско градче. И тъй като така и не успява да създаде семейство, цялото си богатство, възлизащо на около 40 милиона златни лева, предоставя за благото на Копривщица. Още при предишните си идвания край бащиното огнище, той прави дарения за духовното и икономическо израстване на градчето, като финансира изграждането на читалище, параклис при гробищата, свещоливница към църквата „Успение Богородично”.
Дава пари и за възстановяване сградата на неделното училище. 1000 английски лири Благодетелят дарява за изграждането на мавзолей-костница на героите от Априлското въстание, както и за финансова подкрепа на църквата „Свети Никола”.
За да подпомогне съществуването на гимназията, лично той плаща за оборудването й и за заплати на даскалите, като дарените от него средства на министерството за поддръжка на школото – 6 000 златни лева – се равняват на 47 килограма злато. Ненчо Палавеев финансира и изграждането на водоснабдителната мрежа на Копривщица и залесява един връх с иглолистна гора.
На 24 септември 1933 г. той написва завещанието си, в което заявява: „Съгласно законите на любимото ми Отечество – България, установявам за мой универсален заветник, родния ми град Копривщица”. Със средствата от това завещание се изграждат паметниците на Найден Геров, Георги Бенковски и Любен Каравелов, подвързват се книги, закупуват се места, строи се пансион към гимназията. Построено е и ново основно училище, в което днес се помещава сградата на общината.
Парите на основаната на негово име през 1934 г. фондация, която той създава за „културното и икономическо израстване на родния ми град”, свършват чак през 1980 г. и тя прекратява дейността си. Съгласно волята на дарителя фондацията има право да изразходва 3/4 части от ежегодния приход, а 1/4 остава да се капитализира.
Това положение се спазва до 1946 г. След това, с разрешение на Министерството на народната просвета, което има върховна надзорна власт над фонда, започва да се изразходва не само целият годишен капитал, но и основният.
Комунистическото правителство не уважава единственото лично желание на хаджи Ненчо – училището да носи името „Любен Каравелов”. През 1946 г. партийните другари прекръщават школото на „Антон Иванов”. След този акт, банката в Базел спира да изплаща средствата от завещанието, тъй като те следят волята на дарителя да се изпълнява. От БКП се опитват да съдят швейцарските банкери, но, за щастие, удрят на камък. Само че така, по вина на партийните другари, Копривщица се лишава от огромна част на наследството на своя Благодетел.
Нека споменем, че хаджи Ненчо очевидно наследява дарителския си дух от своя баща Дончо Палавеев, който в началото на ХІХ в. създава в родния си град Взаимоспомагателна каса с Общополезен фонд към нея, който плаща надниците на учителите и се грижи за поддръжката на улиците. Фондът освен това е бил призван да следи и за морала на копривщенци, на които се препоръчвало да не носят чужди дрехи и да се въздържат от излишни тържества и прекомерни разходи по празниците.
Днес в двора на построените със средствата на сина му Ненчо Палавеев църква „Св. Богородица”, известна повече като Синята църква, спира погледа изискан паметник над внушителен гранитен саркофаг. На надгробната плоча са издълбани думите: „Признателният син и копривщенски благодетел хаджи Ненчо Палавеев, след като обходи много царства, приобрети богатства и доби слава, даде всичко на родината, а за себе си и достойните родители издигна приживе тази гробница в лето 1930 г. за вечна памет и душевен покой".
Иска ни се да вярваме, че душата му наистина почива в мир, а не се скита като викториански призрак нощем из околностите. Защото човек като него завинаги остава жив в паметта на нацията.
Поклон и Почит!
И вечна Светлина на душата му!
Както на много велики българи и на Хаджи Ненчо Палавеев дължин национална почит. Да се учат и днешните българи как се Люби Родината България.
