Сделката на Борисов: Западните покрайнини за мълчанието на Сретен Йосич

Автор: Велизар Енчев

Ако ученикът от Банкя повече учеше история и езици и по-малко играеше футбол, днес премиерът на България нямаше да е фикус в Брюксел, а балканските съседи нямаше да ни подритват като футболна топка.

Понеже историята учи, че от уроците й малцина се учат, ще припомня, че след 1919 година изгубилата Първата световна война България страда от Ньойския комплекс на победена държава, разделила се с изконни български земи в Македония, Тракия и Добруджа. Този комплекс мъчи поколения политици, разкъсвани между желанието за справедлив реванш и страха от нова национална катастрофа. Но най-пагубният рецидив от Ньой е комплексът за национална малоценност, обладал и днешните ни държавници.

Тъй като анализирам националните ни комплекси през XX и XXI век, ще задам един странен на пръв поглед въпрос:
Какво е общото между 1 март 1923-та и 1 март 2012-та?
На 1 март 1923 година земеделското правителство на Александър Стамболийски започва триседмични преговори със сръбското правителство в град Ниш, завършили с т.нар. Нишко споразумение, оценено от опозицията като „предателско“.

Воден от илюзията, че Сърбия ще ни помогне за излаз на Бяло море, Стамболийски поема задължението да затвори западната граница за четите на ВМРО, влизащи в окупираната от сърбите Вардарска Македония, за да бранят българите от сръбските издевателства. Като висш акт на национало самоунижение, Стамболийски позволява дори навлизане на сръбски части на българска територия при преследване на отрядите на ВМРО.

По Нишкото споразумение Белград не поема никакви задължения към подтиснатото българско население във Вардарска Македония.
Тогава критиците на БЗНС с основание казват: „Стамболийски влезе в споразумение със сръбските империалисти". А според британския пълномощен министър в София Ърскин „Стамболийски бе измамен в Ниш, тъй като надеждата за връщане на Западна Тракия със сръбска помощ е абсурдна, а възможността да се справи с ВМРО е равна на нула“.

Като истински интернационалист от школата на Тодор Живков, на 1 март 2012 г. министър-председателят Бойко Борисов копира Нишкото споразумение от 1923 г. и даде съгласието си Република Сърбия да започне преговори за членство в Европейския съюз.
На редовната среща на върха на ЕС, на 1 и 2 март в Брюксел, Борисов заяви, че застава зад това решение, без да поставя членството на страната ни в Шенген като условие за българската подкрепа и без да повдига въпроса за българите в Западните покрайнини.

При това герберският премиер обеща да окаже политическа и експертна помощ на Белград при преговорите в предприсъединителния период. На следващия ден сръбският президент Борис Тадич проведе телефонен разговор с Борисов и горещо му благодари за безусловната подкрепа по пътя към Европейския съюз.

Защо България пропусна уникалния момент за цивилизован исторически реванш с една благородна цел – да защити оредяващото българско малцинство в Западните покрайнини, подложено от сърбите на системна национална, езикова и верска асимилация. В резултат на която от 160 000 българи през 1919-та днес Западните покрайнини се обитават от едва 25 000 българи.
 
Ала преди да отговорим на този въпрос, да видим как Румъния използва сръбската еврокандидатура, за да започне игра в две посоки – да продаде изгодно гласа си, като поиска по-големи права за влашкото малцинство в Сърбия, както и за да подобри позицията си в ЕС.

Друго условие, поставено от Букурещ на Белград, бе статутът на Румънската православна църква (РПЦ) в Сърбия, действаща само на територията на Банат. Букурещ ултимативно поиска РПЦ да присъства и в Тимочка крайна, където също живеят власи.
Притисната до стената, броени часове преди окончателното решение на ЕС за сръбското еврочленство, Сърбия тихо отстъпи – както за правата на влашкото малцинство, така и за откриването на нова епархия на Румънската православна църква.

След като пречупи Белград, Букурещ опита да разиграе за втори път „сръбската карта“, за да свали шенгенските бариери пред Румъния. Но в ЕС румънската дипломация претърпя неуспех, който обаче бе очакван и може би планиран. На практика румънците блестящо изиграха картите си, искайки ненормално много от Брюксел, за да получат  нормално полагащото им се от Белград.

А информацията, че не само западноевропейците, но и САЩ молили Румъния да смири шенгенските си амбиции, демонстрира геополитическата тежест на северната ни съседка, докато българската дипломация се люшка в своята безтегловност.

И така:
Защо нашият премиер не използва членството ни
в Европейския съюз и не разигра като румънците „сръбската карта“, за да опазим останалото българско в Западните покрайнини? Отговорът на въпроса трябва да търсим в Белград, а не в София.

Защото сърбите рекетират Борисов с тъмното му досие, което впрочем не съдържа повече данни от вече изнесени в доклади на американските посланици за организираната престъпност в България. Ето фактите за това твърдение:

На 8 април 2009 г. един от най-известните югомафиоти и нарбосове Сретен Йосич, известен като Йоца Амстердама, заяви пред Окръжния съд в Белград: „Преселих се в България след конфликт с известни политици, защото оцених, че бодигардовете не могат да ми помогнат в Сърбия. В София се чувствах сигурно, тъй като бях под защитата на разузнавателния сектор, на Бойко Борисов, който по-късно стана кмет на София, и на Николай Гигов-собственик на футболния клуб "Локомотив". Малко чудно звучи, но какво да се прави, такова беше сътрудничеството"...

В края на 2011 г. подсъдимият по делото "Килърите" Васил Костов-Кеца призна пред Шуменския окръжен съд, че, докато бил охрана на покойния сикаджия Милчо Бонев-Бай Миле, присъствал на среща между Бай Миле, Бойко Борисов, Сретен Йосич, Стоил Славов и други хора от СИК, на която обсъждали бъдещото кариерно развитие на Борисов в силовото ведомство. Българската прокуратура отмина тези твърдения, били недостоверни поради неблагонадеждния статут на свидетеля.

До днес Борисов нито потвърждава, нито отрича информацията, че е викан като свидетел по делото на Сретен Йосич в Белград. При това именно от сръбския съд изтече, че българският премиер ще бъде изслушан на закрито заседание през 2010 г.

Случайно или не, точно през тази година Борисов посети сръбската столица. Както изнесе белградската кореспондентка на Дарик Ели Юрукова, премиерът напуснал водената от него делегация и се изгубил за няколко часа, като винаги включеният премиерски мобилен телефон този път бил изключен. Внушението на Юрукова бе кристално ясно -  в тези часове Борисов свидетелствал в белградския съд.

Ще бъда директен:
Борисов продаде Западните покрайнини на Белград
срещу мълчанието на Сретен Йосич и бездействието на сръбската съдебна система към неговото досие. Затова шефката на парламента Цецка Цачева и външният министър Николай Младенов декларираха в един глас: България подкрепя сръбското еврочленство, без никакви условия и претенции!

Затова директорът на Националната разузнавателна служба (НРС) ген. Кирчо Киров излезе с безпрецедентна декларация след признанията на Сретен Йосич, с която отхвърли твърденията на сръбския мафиот. В резултат на което стана щатен съветник на премиера, „за да не разгласява държавни тайни и за да си затваря устата“, по думите на самия Борисов.

И когато президенът Борис Тадич приятелски стиска ръката на българския премиер, Борисов знае цената на сръбското мълчание – Западните покрайнини. Тук историята ни предлага странен исторически паралел - ако през март 1923-та Александър Стамболийски се отрече от Вардарска Македония заради илюзорното българо-сръбско приятелство, през март 2012-та колегата му Бойко Борисов предаде Западните покрайнини заради собственото си оцеляване.

На 9 юни 1923 година министър-председателят Стамболийски загуби властта и главата си заради Нишкото споразумение. Дали Борисов не върви по пътя на Стамболийски?

Анализирай това:
Като истински интернационалист от школата на Тодор Живков, Борисов копира Нишкото споразумение от 1923 г.




В категории: Анализи , Горещи новини