Героят от Каймакчалан

Автор: Георги Ваташки

Скъпи читатели,
Всеки от вас е запазил съкровени спомени за своите предци и рода си по майчина и по бащина линия. Разровете се в семейната летопис и ни изпратете всякакви факти, копия от документи и снимки, а също и разкази, предавани от поколение на поколение, за това какви личности е дал на България вашият род, какви дела – които заслужават да бъдат запомнени – са извършили вашите предци в името на запазване на българщината, в името на родината.
За нас ще е чест да ги публикуваме в рубриката ни „Родова памет“.

Преди 96 години на голия и безводен връх Каймакчалан българската армия води една от най-яростните си и кръвопролитни битки по време на Първата световна война.

Въпреки че силите на противниците са твърде неравни, пехотната бригада на полковник Алекси Попов отбива 60 атаки на французи, англичани и сърби под септемврийското слънце, изложена на безпощаден огън, на практика без възможност дори да се окопае в мраморните скали на височина 2500 м. С цената на хиляди убити и ранени. Но пък жертвите на сърби и французи са в пъти по-големи.

Огромната заслуга за тази героична отбрана – истински подвиг на българския воински дух, е  на командира на бригадата Алекси Попов. Той се изявява на бойното поле като умел организатор и тактик и сам дава вдъхновяващ пример за храброст и самоотверженост. Но неговото име днес тъне в непростимо забвение.

Няма да го откриете дори в Списъка на българските генерали до 1945 година. Дори в родния му град Малко Търново никой не е чувал за него. Споменът за легендарния генерал от Странджа е жив само в паметта на неговите потомци.
Един от тях – Свилен Георгиев, разказа пред „Десант“ някои от фактите за гениалния български военен деец, които се предават в рода му от поколение на поколение.

Кой е героят от Каймакчалан? Той е роден през 1870 година в град Малко Търново, в семейство на българи-католици, каквито доста се срещат по тези места. Непосредствено след Освободителната война, към края на 1878 г., още само 8-годишно момче, бива изпратен в Одрин, където постъпва в началното отделение на Униатската мъжка гимназия. Тя е  създадена и издържана от Ордена на отците възкресенци и в нея всички предмети се изучават на български език.

Одринската гимназия е духовното средище, където стотици будни българчета от Странджа и Тракия получават безплатно образование и поддръжка от Католическата църква. В прогимназиалния и гимназиалния курс обучението вече се води на френски език, но все пак се изучава българска литература и българска история. Иначе на покрива на училището се е развявало френското знаме.

Алекси Попов, вече пораснал и буден юноша, посреща в Одрин Съединението на България и Сръбско-българската война. Той често обсъжда тези важни за народа ни събития със своите учители – предимно поляци от католическия орден „Възкресение Господне”, които с интерес следели случващото се.

След завършване на гимназиалния курс на училището, предложили на Попов да замине за Франция и да учи в който иска университет, по какъвто и да е клон на знанията. Но полските му преподаватели го посъветвали тайно: „Вярно е, ще те облагодетелстват, защото цената ти е висока, но ще ти тежи, ще те гнети чуждото знаме, което се вее над главата ти.

Тръгвай за новосъздадена свободна България, стани военен и не забравяй родното си огнище в Турция”. Бъдещият генерал точно това и направил. Само че става български офицер и се посвещава в служба на България.
У нас той завършва военно училище, в което изучава строева служба, а след това става възпитаник на Генерал-щабна академия в Русия.

Така постепенно се стига до датата 12 септември 1916 г. Очаквайки логичната офанзива на силите на Съглашението на Южния фронт във връзка с разкриването на новия фронт на север, българското командване праща 5 дружини с 4 артилерийски батареи да заемат връх Каймакчалан – каменисто било, в което е трудно, почти невъзможно, да се направят окопи и  войниците нямат никаква възможност да се прикрият от падащите над главите им един след друг вражески снаряди.

Срещу тях се изправят две сръбски дивизии, усилени с френски батареи. Въпреки ужасяващата обстановка и насочените насреща им десетки оръдия, смелите българи успяват да отбият многобройните атаки на противника. Едва когато мунициите и продоволствията свършват, на 30 септември нашите войски се изтеглят на север. След поредния мощен артилерийски обстрел, оределите сръбски редици отново щурмуват височината, където обаче заварват само гробовете на загиналите български защитници на върха.

Като легенда в рода на Попов се пази разказът за изключителната постъпка на Странджанския герой в момента на битката, когато вече е изгубена всякаква надежда за оцеляване. От 8-те хиляди българи, отбраняващи Каймкачалан, са останали само шепа хора – едва 26 души. Те отдавна са привършили мунициите... Тогава Алекси Попов препасва една ръчна граната и с вик „Напред на нож!“ повежда останалите живи в контраатака.

Но никой не го последва – всички наоколо вече са безжизнени. Тогава той се обръща с команда „Мъртви в атака!“ и се хвърля към противника.

Наградите за това мъжество и безпримерна храброст на командира не закъсняват. На 1 януари 1918 година Алекси Попов е произведен в генерал-майор и е награден с Орден за храброст. А героичните прояви на българските воини са отбелязани в официалното издание на френското министерство на войната за военните действия на Балканския полуостров.

След войните генералът е офицер в Генералния щаб на българската армия, където солидната военна подготовка и особено познаването на чужди езици се оказват много полезни...
Когато Съглашенските войски преминават през България, Попов се свързва с френското командване и помага да се разреши проблемът с многобройните български военнопленници и  заложници, а също и въпросът с репарациите.

В бурните времена между двете войни той остава встрани от метежите през 1923-25 г. Георгиев си спомня, че прабаба му често с гордост е разказвала как генералът отказва министерски пост, обещан му от лично от Дамян Велчев, за да вземе участие в преврата от 19 май 1934 година.

През 1936 година, на честванията в Лондон на 20-годишнината от Първата световна война, заедно с генерал Вазов е поканен и ген. Алекси Попов – героят от Каймакчалан. Двамата заедно минават тържествено пред свалените в тяхна чест бойни знамена на победителите.

Авторитетът му на честен и морален човек, който слага на първо място България, а после всичко останало, спасява живота му и това на неговото семейство след промените от 9 септември 1944 година. Гоненията, на които комунистите подлагат цвета на българската армия, не достигат физически до героя от Каймакчалан. Но подлагат името и делото му на забрава.

Забрава, която продължава и до днес. Дядо Алекси, както го наричат в последните му години, завършва дните си през 1946 година тихо и скромно в родния си град – най-югоизточната точка на България. Днес на мястото на скромното му бащино огнище се шири гола поляна. Никъде в България не е поставена и паметна плоча в чест на този славен герой. Сякаш той никога не е съществувал!

А в същото време в два от най-големите български градове – София и Варна, има улици, кръстени „Каймакчалан“ по името на историческия връх, където генералът проявява легендарната си храброст. Днес той се намира на границата между Македония и Гърция и на него е издигнат параклис и костница на загиналите сръбски войници.

Мнозина обаче са убедени, че изложените черепи и кости в нея са най-вече на български воини, тъй като загиналите сърби още тогава са погребани в сръбското военно гробище в Солун, докато тленните останки на нашенци са останали на бойното поле.
Каймакчалан е оживена туристическа дестинация и тези, които го изкачват сега, още намират там останки от ръждясали бойни снаряди и амуниции, както и потрошени кръстове и останки от паметник, за които се предполага, че са на български войници.

Но сръбската костница е поддържана добре и надписът, възхваляващ сръбските „орли“, си е цял целеничък. В руини е и някогашният български параклис. Единствено от Военната академия в София са се сетили да направят нещо и до няколко месеца на Каймакчалан ще бъде вдигнат мемориален кръст. Но да речем, всичко това е на чужда територия.

А как да оправдаем разрушенията на наша почва и заличаването на спомените за славните български командири във всенародната памет?! Защото не е достатъчно да ги помнят само близките им – техните подвизи и дела в името на родината са истинско национално богатство. Нека го запазим за поколенията!




В категории: История , Горещи новини