28 август 1943 г. България е в траур заради смъртта на Борис ІІІ
17 Април 2012, Вторник
Или още за варварския обичай да се заличават гробове
Автор: Александър Хайтов
На 28 август 1943 г. умира цар Борис ІІІ. Обявен е всенароден траур и след всенародно поклонение пред тленните му останки в храма “Св. Александър Невски” ковчегът на открит вагон със специален влак се отправя към Рилския манастир.
За цар Борис ІІІ след смъртта му ще се дават различни оценки, но едно си остава неоспоримо - той предпази България от влизане във Втората световна война и не изпрати наши войски на Източния фронт.
Независимо от крайната оценка за царуването му, която ще дойде с времето, то е тясно свързано със съдбините на българския народ и затова не може да бъде нито заличено, нито забравено или зачеркнато с лека ръка от страниците на родната история. Не трябва да бъде забравена и съдбата на неговия гроб, въпреки положените за това старателни усилия.
Малко след смъртта на Царя България ще бъде предоставена от Чърчил и Рузвелт на Сталин за сфера на съветско влияние. Ще се проведе референдум в окупирана България. Ще започне безмилостна война срещу демократичната опозиция и тотална съветизация на цялата социална действителност - от философията до индустрията и модата.
Новият началник на историческата наука Тодор Павлов (виж справка 1), изпратен от Москва, е сивият кардинал на това безумие и ще създаде една доктрина, поставяща началото на десетилетната фалшификация на родната ни история.
Ще бъдат избити, опозорени или натикани в миша дупка водещите интелектуалци. Ще бъде поведена война с “богданфиловщината“ в българската наука, а самият той ще бъде разстрелян в една американска бомбена яма в софийските гробища. Вероятно и за това, че се е ровил през 1927 г. в Манасиевата летопис, дето се намира и ръкописното @ (виж бележка 2).
Тази доктрина на интернационализма имаше за цел да реже историческите корени на националното ни самосъзнание и така да разчисти място за чужда митология.
Сега тази мръсна работа се върши от пръскащи червено мастило на ляво и на дясно, наметнати с маскировъчния халат на глобализма духовни чада на Петка и Чапай. В случая не може да не се съгласим с министър-председателя Бойко Борисов за качеството на човешкия материал.
Загадката около гроба на цар Борис ІІІ, за която ще стане дума по-нататък, наред с тези на Дякона и цар Иван Александър, княз Батемберг, Гоце Делчев и хилядите паднали за Отечеството българи (виж справка 2) са само брънка от тази кощунствена дейност, издигната до ранга на държавна политика.
Впрочем режисурата, сценарият и “маскировката” по описаната по-долу операция с някои творчески допълнения, придобити от натрупания опит, е приложена, а се прилага и досега при ликвидирането на гроба на Левски в “Св. Петка Самарджийска” през 1956 – 2011 г.
Искам да предупредя зайчетата и гаргите от ”шипковия храст“, преди да посегнат за мастилото, че описаните събития са резултат на повече от сто анкети, включително с преките участници в събитията, като за всеки случай всичко е заснето на филм.
Казвам го без кой знае какви лоши чувства, едно да им спестя унижението, ако пак се обадят, и друго защото, ако се качим някъде на по-високо от храста и видим света в неговия кръговрат, ще ни стане ясно: в реда на нещата е едни да събират, други да пилеят; едни да правят, други да развалят. Всеки според дарбата си.
Ако сме достатъчно високо, ще видим и Рилския манастир. Тук, в десния параклис - този на св. Иван Рилски, е БИЛ погребан Царят.
Извън стените на манастира е гробът на Баучер, големият българофил, погребан тук по негово желание. Може би това не трябваше да казвам, че току-виж и той изчезне - пу, пу!
На 18 август 1946 г. огромно множество хора се стичат на гроба на царя. Коленичат, кръстят се пред ЧЕРНАТА мраморна
плоча на гроба, палят свещи, оставят дарове на ПРАЗНИЯ гроб.
От шипковия храст плачат, че плочата на гроба на Левски в „Св. Петка Самарджийска“ била черна. Такава е тази и на цар Борис Трети. Хленчат, че плоча има, а гроб няма на Дякона. Но така е и било и с гроба на Борис Трети.
Празен, защото още по Великден тленните останки на царя са извадени от гроба.
За да се ориентираме в политическата обстановка тогава (а и сега), нека хвърлим бегъл поглед на вестник “Работническо дело”от 18 август 1946 г.:
“Вчера в София се откри всенародна акция за република и желязната ръка ще измете монархията”. За всички общини в България са предвидени емисари, които на 18 август 1946 г. ще започнат “акцията” срещу царство България.
В брой 524 на “Отечествен фронт” са публикувани обширни тезиси за беседи, речи и сказки на различни тържествени случаи по повод 1000-годишнината от смъртта на св. Иван Рилски и, където той е прекръстен на “Иван Рилски – прогресивен деец”.
Да чуем Тоне Переновски, който лично, заедно с Лев Главинчев, е извадил царя от гроба му, а след осем години е съборил и параклисчето над втория му гроб във Врана, като е изхвърлил тялото му:
„...Просто поповете откъсваха жените от организациите на Отечествения фронт и той отслабваше. Събира се, тогава ръководството на Софийския областен комитет на БКП решава да се спре воденето на жени в Рилския манастир, да не се допускат попове да ръководят жените в селата... И ето, създадоха се други водачи на групи за поклонение в Рилския манастир, но... селянките не слушаха тях, а слушаха поповете.
Това още повече разяри ръководителите на партията и офето... и ето защо аз не се изненадах, когато Ж. ми нареди с група от четирима души да отидем в Р. м. и да изкараме от там ковчега на царя и да го пренесем във Врана.”
Туй то! Но няколко дена преди това Г. Димитров е в Рилския манастир да подготви работата и да положи основите на “акцията за референдума”.
(Следва продължение)
________
Бележка 1: Ако оставим на страна измишльотините за дългия, суров и прекрасен живот на Т.П., ще спомена само следното – след като специализира отродителна дейност в Москва като декан на философския факултет на Института по история, философия и литература и е професор в Института по червена професура (!) на 9 септември оглавява Института по философия към БАН. От 1947 до 1962 г. е председател на БАН.
Бележка 2: Издание на миниатюрата, пълно описание на ръкописа, както и художествено исторически анализ – който иска, да види в Националната библиотека в София – има в „Миниатюрата на Манасиевата хроника във Ватикана“, изд. 1927 г., автор Богдан Филов. Бележка 3: През 1946 г. е издадена заповед от зам.-министъра на войната да бъдат начукани на чакъл всички войнишки паметници.
