Прототип на легендарния шпионин живее две години в центъра на София
Автор: Борис Цветанов
Преди време нямащият нужда от представяне Роналд Рейгън отбеляза: „Бонд е скъп символ на свободния свят. Това е модерната версия на големия исторически герой. В миналото е имало много мъже като него, посветили живота си на справедливата кауза. По време на моя актьорски период бих бил въодушевен, ако можех да играя Бонд“!
От тази година датата 5 октомври вече ще се чества като световен ден на Джеймс Бонд. Той бе обявен по повод навършването на половин век от премиерата на първия филм за супермена – непретенциозния „Доктор Но“. По случай юбилея се завъртя и 23-тата лента за него, озаглавена „Координати Скайфол“. Заедно с поредното спасяване на света, зрителят може да види и документалния филм „Всичко или нищо. Неразказаната история на 007“.
Всъщност – нищо ново под слънцето. Както е казано в „Еклесиаст“ преди три хилядолетия – неразказаната история е добре забравеното старо. Не ни е и работата да коментираме, че филмовият 007 е толкова Бонд на Флеминг, колкото разхождащия се гол Хамлет по сцената на наш театър е датският принц на Шекспир. Успехът си е успех, но за българска чест можем наистина да разкажем действително неразказана история на агента на Нейно Величество.
Сега да си спомним: „Ръст – 183 см, тегло 76 кг, очи сини, коса черна с път отляво... Смугло лице, гладко обръснат. Решителен поглед от леко разделени очи под дълги черни вежди. Обикновено почти винаги в тъмен костюм, бяла риза, черна вратовръзка“.
Ако читателят е познал в тия редове характеристика на Бонд от Ян Флеминг, греши. При все, че думите са взети от „С поздрав от Русия“. Защото те още са и цитати от досието на Норман Джеймс Дейвис, помощник пресаташе в английската легация, заведено в отделение Б на българската Дирекция на полицията през 1939 г.
Приликата с него не е случайно съвпадение. Норман Дейвис ще стане един от прототипите на вечния супермен.
Но нека да продължим с тези прилики. И Норман Дейвис, и Бонд започват да работят за Сикрет сървиз през 1938 година.
Ян Ланкастър Флеминг (1908-1964) се запознава с Норман Дейвис през януари 1941 година. Той пристига инкогнито в София във връзка с мисията на полковник Донован, за която сме разказвали в „Десант“. Капитанът от доброволческия корпус, журналистът от „Тайм“ преди войната, дясна ръка на шефа на английското военоморско разузнаване Джон Годфри („Той беше най-добрият в екипа ми“ – ще каже в спомените си адмиралът), Флеминг ще е връзката на Донован с англичаните.
Ще се свърже точно с Норман Дейвис, при все, че по онова време в легацията работят най-малко две дузини матерни шпиони, като доайен е Чарлз Андрюс с двадесет години „стаж“ на наша земя. Защо е така можем да разберем от оценката на американския професор и български зет Чарлз Мозер: „Норман Дейвис беше бисер в короната на Британската служба за специални операции, архитект на британското разузнаване“.
Флеминг е впечатлен от съобразителността, интелигентността и оригиналността в действията на разузнавача, скрит зад непретенциозното „помощник пресаташе“. Посланикът Джордж Рендел пък му доверява: „Някои мислят, че съм романтик, но Норман Дейвис е сто пъти по-романтик от мене...“
Флеминг не спира да се впечатлява. Дейвис му показва подземията на посолството на „Фердинанд“ 69 – истински боен арсенал за цяла армия. „Това е страна на истински балкански разбойници“, усмихва се новият му познат. Така тухла по тухла ще се изгради стената на оная „любов необяснима“ на Флеминг към българите в романите му, в резултат на която де що има патаклами, размахване на пищови, трещене на бомби – юнаците ще са все нашенци.
Изненадите продължават. Норман завежда бъдещия баща на Джеймс Бонд в квартирата си на „Аксаков“ 18. Там го запознава с млада жена, прислужничката Сийка Славова. Когато си отива, пресаташето се усмихва на госта си: „Тя е агент под прикритие на българския контрашпионаж... А знаеш ли как я разкрих? Не по нейна вина, а защото научих една строго охранявана полицейска тайна“. За да предпази своите хора от неочаквани усложнения поради едно или друго с полицията, най-опитният в тая страна полицай Никола Гешев въвел по детски прост номер: за да е ясно, че насреща стои агент с особени пълномощия, номерът на картата му започвал с две нули. Което означавало, че е отговорен единствено пред Гешев. Имало дори и таксита, започващи с две нули, което означавало, че са под крилото на полицейския шеф.
Ние си даваме сметка, че има и недотам добронамерани изследователи, според които Флеминг взел 007 уж от някакъв номер на женската тоалетна в ООН.
И още нещо за връзката Норман-Бонд. В романите за супермена финалът е неизменен: Бонд – под ръка с поредната красавица... И това Флеминг е заимствал от Норман Дейвис. От България нашият човек си тръгва под ръка с Норма, една англичанка, живяла дълго в нашата страна и напуснала я заради него. Срещата им е драматична и романтична, но за разлика от Бонд, двамата ще я карат заедно „докато смъртта ги радели“.
Другата разлика между прототипа и героя е, че след войната Норман Дейвис напуска шпионажа и се отдава на научна работа. Десетилетия той е професор по английски език и литература в Мартън Колидж, Оксфорд.
Сега ще надникнем в още една тайна. Авторите на криминални романи винаги кодират това-онова в романите си. Флеминг е кодирал пристигането си през януари 1941 година на софийската гара. „Ръбести каменни фасади на безлични постройки, тъжен перон, неповдигнат, а на нивото на земята, та на пътниците им се налагаше да скачат от влака, пасящи наоколо кокошки и неколцина небръснати служители, които даже не си даваха труда да изглеждат важни... орда селяни с вързопи и кошници...“ – по-възрастните дори и такива като мен (към 70-те) безпогрешно са познали старата софийска гара... При все, че в откъса от „С поздрав от Русия“ това уж е белградската гара от Титово време.
Но това не е всичко в българската връзка. Три години след януари 1941 година на капитана от доброволчески корпус се налага отново да пристигне на софийския перон. Този път по необичайна покана от същото онова топченге, измислило номера с двете нули. През март 1944 г. Никола Гешев упорито търси среща с влиятелен представител на английската тайна служба, за да му покаже изключително важни документи. Пристига най-добрият от агентите на Годфри. Ние вече споменахме в „Десант“ за тия документи – Георги Арнаудов, секретар на министър Сталийски, пише, че като видял „обемистия доклад в папката, дъхът ми спря. Това бяха изключително поверителни документи за състоялата се в края на 1943 година – 29 и 30 ноември и 1 декември среща на Сталин, Рузвелт и Чърчил в Техеран...“
След като дъхът на Георги Арнаудов спрял, можем само да си фантазираме какво е изпитал Ян Флеминг, когато ги е видял. Тия документи не са само най-строго охраняваната тайна на Лондон, на Вашингтон и Москва, но в тяхната кражба от българското разузнаване (защо не е могло да бъде нещо друго) е удар и за самия него. Защото той е един от стратезите на операция „Мляно месо“ - по същество дезинформацията за германците по отношение на това къде ще бъде открит Вторият фронт.
Има и други претенденти за авторство на „Мляно месо“ и „Овърлорд“ (наименованието на операцията по откриване Втория фронт) като адаша Ян Монтегю и дори легендата Ким Филби. Но ние сме сигурни, че Флеминг е основната фигура, най-вече защото го знаем като специалист по операциите за дезинформации. Следва шокът от страна на българското ченге: Кажете на господин Уинстън Чърчил, че ако в срок до две седмици, течащ от днес, не прекрати бомбардировките над София, тия документи тутакси ще се озоват на бюрото на Фюрера“!
И Флеминг, и Чърчил ще преглътнат фиаското в София, столицата на държавата, която Чърчил е нарекъл „конюшня“. И ще си мълчат. Но Флеминг няма лесно да преглътне нокаута.
Във вилата си в Маями, където сяда да обмисля подвизите на Бонд, той ще се опита поне литературно да „си го върне“, ще употреби изрази като „смрадливи българи“, „дребни български гангстерчета, вършещи черната работа на руснаците“, и др.
В края на живота си писателят ще изживее още един български удар. Два месеца преди смъртта си ще получи писмо от непознатия му Андрей Гуляшки. Заедно с романа му „Мисия в Момчилово“, издание на авторитетното „Касел“.
И рецензия от „Нюзуик“, че Авакум Захов е „новият лорд“ Галахад, рицарят на доброто от кръглата маса на крал Артур“. Гуляшки ще го моли за разрешение в свой роман да срещне неговия и своя герой. В бившия шпионин отдавна е загаснала обидата от фиаското. Той дори се опитва да намери отговор на въпроса откъде „смрадливите българи“ са се сдобили с най-голямата тайна на Втората световна война.
Скъпернически отреденото му земно време не му позволява да разнищи загадката. Но дава съгласието си Новият рицар на Доброто Авакум Захов да се срещне с идола на Запада, създаден от него. В „Десант“ вече писахме как изгубихме златния шанс светът да познава български разузнавач като единствения победител на мъжа със златния пистолет.
