Едно бяло петно в биографията на Васил Левски

Автор: Борис Цветанов

Отколе примиренчески си носим срама по челото, че не се намерил нито един българин, който да организира спасяването на заловения в Къкрина Левски. Десетилетия „левсковеди“ предъвкват оскъдни данни за четири намерения за нещо си, без да си дават труда да анализират несериозността им.

Най-зле е тезата на Филип Симидов, че Христо Иванов-Големия организирал чета от двадесет души, която да нападне конвоя след тръгването му от Търново, но турците взели, че минали по друг път. Ако някой още вярва в тая глупост, нека си припомни за далече по-безопасната акция – подпалване на зандана. Големия едва успял да намери двама смели мъже.

Другите три намерения са описани от Иван Андонов, Христо Илич и особено подробно от поп Минчо Кънчев. Личи смайваща некомпетентност у организаторите. Те са се надявали, че Левски ще бъде отведен в Цариград по жп линията Пловдив-Одрин. Дори повърхностно запознатите с административните особености на империята са наясно, че пътят от София за Босфора минава през Русе.

На този фон на „плач без надежда“ странно остава бялото петно на първия в историята ни опит да бъде спасен революционер по дипломатически път. Един похват, който никога не е бил чужд на световното революционно движение. Съществува документ, който стои вън от вниманието на вездесъщите „левсковеди“ и събира праха в Историческия отдел на Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, вместо да бъде анализиран като идея да се привлече вниманието на Великите сили към българския проблем и съдбата на Апостола на свободата и те да упражнят съответния дипломатически натиск над Високата порта.

Започваме с познатото.
На 16 януари 1873 година Търновският комитет изпраща в Белград свой пратеник с идентични писма до Каравелов и Панайот Хитов (запазено е само писмото до Хитов, б. а.). Според Александър Бурмов ВРО се интересувала, дали ако се вдигне въстание, ще може да се разчита на помощ от сръбското правителство. 70 години тази прозрачно несъстоятелна теза се приема безусловно от историците. Такова писмо е напълно излишно, след като вече от ЦК има инструкция за скорошно въстание, а търновци са наясно, че от всяка гледна точка това е невъзможно. В такъв случай логичен е въпросът, дали писмото не е прикритие за друга, по-важна мисия.

Според нас точно за това става дума.
Освен това писмо, пратеникът на търновци е носел със себе си и жалба до представителите на Великите сили в Белград, до които документът е трябвало да стигне чрез Любен Каравелов, ползващ се, поне според търновци, с авторитет сред тях.
Надеждата на авторите на тази жалба, че дипломатите могат да окажат действен натиск над Портата за спасяване живота на Левски, се подклаждала от факта, че по време на разпитите заловените във връзка с Арабаконашкия обир били жестоко инквизирани, но след посещението в София на четирима консули от Русе, „властите отслабнали изпитите им и мъките им" (Данаил Попов).

За надежда от Европа, макар и предпазливо, пише в писмо до „Свобода“ и сам Левски: „Българският народ се оплаква с кървави сълзи пред европейските консули“.
Жалбата започва удивително дипломатично: „До образованите Европейски сили, Ваши Превъзходителства, господа консули...“ В предисловието й се уточнява, че „поданиците българи под турско сме дошли до отчаяние, мъките и угнетенията, почитаеми господа, са по-страшни от смъртта“.

Стилът навежда на мисълта, че тя е дело не само на високообразовани и интелигентни автори, но и на такива, които са добре запознати с практиката на дипломатическия натиск в подобни ситуации. Това надхвърля възможностите на членовете на Търновския комитет.
Но това не е всичко. Според документа, виновниците за тежненията на българите са „злоупотребленията на местната администрация и правосъдието“, а също и това, че не се атакува централната власт.

Дава се и особено тълкуване на кошмарната за турците дума „комитет“: „Злоупотребленията ни правят цял народ комитет, който съществува навсякъде и никъде в българско“.
Един внимателен анализ в тая част на жалбата налага абсолютна аналогия с добре познати отговори на Левски на въпроси на Извънредната комисия. Само един пример: Шести, последен разпит на Дякона, 9 януари 1873 г., отговор на Левски: „По едно време аз дори бях намислил да намеря някакво средство да отида в Цариград, да вляза във връзка с властта, да разкажа теглото на народа, та дано се намери някой лек“.

Това поведение на Левски своевременно е станало ясно на Найден Геров, посредством неговата разузнавачка в София, ползващата се с абсолютен авторитет сред властта Йорданка Филаретова, и той пише на 13 януари до Н. В. Чалики: „Неговата (на Левски, б. а.) цел не била против турския народ, нито против царя, а против чиновниците му, които не изпълняват точно царските заповеди; и щели да работят (комитетите) докато намерят згодно време да се явяват пред царя и му съобщят всички злоупотребления в държавата му – с една реч, искат изпълнението на Хатихумаюна“.

Очевидно е, че в основни линии този текст в жалбата е съчиняван не без участието на Левски като предвидлива подготовка за евентуална екстремна ситуация – негов арест например. И че въпросната жалба е била в прерогативите за действие на върховното постижение на Апостола – Тайната полиция. От там – участие в написването на документа и на „екзекутора на комитета“ Христо Иванов-Големия.
Остава да открием и необходимия високоинтелигентен автор. Който ще е и най-вероятният тайнствен пратеник на Търново в Белград.

В жалбата конкретно е посочено: „...двама наши мъже (двама, защото ролята на Димитър Общи още не е ясна, а и неговото поведение може да се тълкува и в полза на идеята, б. а.) са наши агенти, пратеници на всинца българи да издирват злоупотребленията на чиновниците сред населението“. Левски е представен като човек, работещ в интерес на Високата порта, целящ връщане у народа на доверието към султана и изобличаващ мошениците.

И още цитати от този документ: „Време е Великите сили да вземат под внимание политическия български въпрос, да разгледат положението и болките на народа ни“. Тук присъства и упованието, че „Великите сили ще протегнат своята покровителствена ръка над задържаните“.

Оригиналът на прошението не е запазен. До нас е достигнал само предвидливо направен от пратеника негов препис. Ценното в изгубения оригинал е, че документът е бил подкрепен с печати на български общини. Като имаме предвид, че пратеникът е тръгнал от Търново и  заминал за Белград през Свищов, вероятно се касае за печати на общините в Търново, Горна Оряховица, Лясковец, Свищов.

Търновци, или по-точно Христо Иванов-Големия, и пратеникът, както вече знаем, са разчитали на Любен Каравелов, който с авторитета си да поиска от консулите в Белград да вземат отношение. Той обаче отказва, без да даде каквото и да било обяснение.
Човекът, комуто е възложена мисията да предаде жалбата, не свива знамената. Той се среща с митрополит Михайло Йованович. Той одобрил идеята и изпратил пратеника при министъра на външните работи Йован Ристич, доскорошен регент, авторитетен политик.

Но времето не работи за българите. По това време Сърбия няма интерес да разваля отношенията си с Турция. И Ристич съветва пратеника да не чака нищо от консулите, нещо повече – те могат да извадят очи, вместо да изпишат вежди – печатите на общините в жалбата могат да дадат възможности на турската власт да „сюрдиса“ почтени българи.
И това е краят на опита по дипломатически път да се спаси Апостола на свободата.

Можем да предполагаме, че отказът на Каравелов се дължи на крайно негативното му отношение към Европа и европейските политици. Има и опит от ноти на Англия и Австрия до румънското правителство да се забрани дейността на българските революционери там. От публицистиката му от това време е известно най-вече отношението на австрийската преса и по-точно статиите на виенския кореспондент на Neue freie presse в Цариград. Той представя дейността на Левски в услуга на руски и панславистки цели. С такива руски агенти българските земи били наводнени. Кореспондентът приветства ареста на Левски и възхвалява губернатора на София Мазхар паша, дал умен пример как трябва да се действа като сам посетил всички подозрителни места, преоблечен в прости дрехи. Каравелов нарича кореспондента „еллеопомазник“.

Но в статиите има редове, които ни карат да смятаме, че мисията на пратеника е имала големи шансове за успех. „В турски ръце са попаднали архиви (става дума за архива на Каравелов в Букурещ, предаден срещу подкуп от сръбското посолство на турците, б. а.), но те не желаят да ги публикуват, за да не си развалят отношенията с Русия“. И още по-важно: „Високата порта се бои да не произлезе друго по-голямо зло“.

Запознат с тия кореспонденции, Каравелов е още по-необясним в отказа си. Цариградският кореспондент на виенския вестник е много точен в изводите си. Било е нужно само решителен международен натиск и Високата порта ще се е видяла принудена да отстъпи. Отрицателното отношение на Австрия, видно от статиите, не е показател за подобно отношение на останалата европейска дипломация.

Вече видяхме, че Цариград изпитва страх от Петербург „да не произлезе по-голямо зло“.
Било си е за страх. Пруска Германия флиртува с Русия заради подкрепата й в Пруско-френската война. В Цариград са наясно, че това може да окаже решаващо значение в завоевателните планове на Русия. Войната Прусия-Франция пък е пратила в обятията на руския император Франция. Така през 1872 година руската дипломация е в апогея си.

Никога Русия не е била по-близо до осъществяването на мечтата си по проливите. Освен Франция и Германия, около нея гравитират Сърбия, Румъния и Черна гора. Цариград би изпълнил всеки натиск, дошъл от Петербург. Вероятно този въпрос е бил поставен най-малко от Найден Геров. Ако у читателя възниква въпросът не е ли объркал посоката пратеникът на Тайната полиция на Левски и вместо към Белград, дали не е било по-уместно да замине за Петербург, отговорът е „не“.

За официален Петербург Левски и неговата организация са вредни. Той е човекът, объркал през 1869 г. плановете на Русия за Задунайска губерния. Това също е бяло петно в историята ни, данък за синдрома „братушките освободители“ (надявам се да бъда разбран правилно – поклон на Русия за Трети март, но това е друг въпрос).

За да сме точни, отговаряме с думите на Левски: „Българите, ако бяха се повлекли след четите, щяха да донесат полза на руския цар. И така щяха да изгубят най-добрите си юнаци, в ръцете на които стои българската свобода. Пък тогава нека тегли България още цял век! С факти искам да докажа, че с руски агенти съм имал работа, без да знам, в 1869 година. Единият бе препоръчан от одеските българи за добър помощник, пък не излезе така. Уловихме няколко шарлатанъци и хайде – откъдето дошъл. Цели сме изгорели от парене и пак не знаем да духаме ...“

Остава да изясним личността на тайнствения пратеник.
От изследванията на Александър Бурмов, спиращ се само на наивното писмо за съвет, се смята, че това бил Матей Преображенски. Това е несериозно.
Единственият автор, изследвал въпросната жалба, е Стефан Савов. През 1982 година в статия във в. „Литературен фронт“ той пише, че това бил отец Макарий от Троянския манастир.
Ние смятаме, че единственият възможен пратеник, отговарящ на всички ония изисквания, за които вече писахме, е бил Иваница Паскалев (1802-1899) от Търново.
Няколко думи за този забравен революционер.

Не се знае нищо за произхода и образованието му, но е владеел няколко езика, което говори за европейско образование. Бил е писар и преводач в търновския конак. Властта го е имала за верен на падишаха. Дружал с турските чиновници, добър разказвач и веселяк. Той е бил посветен в народното дело на Левски. Дружал е с Христо Иванов – Големия, което означава, че е бил и разузнавач на Тайната полиция. През неговите ръце са минавали всички официални турски документи, телеграми и писма. За всичко важно е осведомявал Христо Иванов – Големия. Дружал с турския шпионин Сабри паша – обстоятелство от особена важност за Тайната полиция. След Освобождението не е сред уредилите се за пенсия. Живее в оскъдица. Неговият живот е описан от Тодор Янков в романа му „Шпионинът“.


В категории: История , Горещи новини