В нея са кодирани светлинните импулси на космическата енергия
Автор: Кристина Кирилова
Няма никакво съмнение в уникалността на българската мартеница. Нейното начало трябва да се търси векове, а може би и хилядолетия преди създаването на Дунавска България, както смятат традиционалистите, размахвайки дузина легенди, различаващи се една с друга само по детайлите.
Нека се върнем седем столетия преди кан Аспарух, с когото смятахме доскоро, че започва появата на мартеницата. Към един народ – кушаните. Едно от многото имена на българите, като още и мирмидонци, мизи, траки, македонци и пр., както твърдеше някога професор Ганчо Ценов.
Д-р Живко Войников в опита си за систематизация „Прародина и преселение на древните българи" пише, че ключът за разгадаване „на древния български произход е в пожълтелите страници на кушанската история”.
За кушани за първи път се споменава в китайски хроники – през 105-а година преди Христа при тях, живеещи тогава по северните склонове на Памир, е изпратен Че лин да закупи коне, които китайците наричали „небесни коне”.
Отдавна е известно, че китайците не само са купували от българите коне, но са и заимствали конния строй за армията си. Кушанската държава е била съсед на китайците и се е развивала бурно, създала е администрация, монетосечене, строени са крепости и напоителни съоръжения. Кушаните са завладели Северна Индия с територия около тогавашния град Пурушапура (днешен Пешавар, Пакистан).
Племената в царството на кушаните, според китайски източници, са били вахандури, оногундури, хайландури, кучи-булгар, купи-булгар, чдар-булгар. Царството съществува до 359 година.
Стигаме до най-важното – кушанският бог на изобилието Фари е бил изобразяван като овен, окичен на врата с мартеница. Самите кушани според тогавашни скулптури били мъже, носещи високи островърхи шапки, удивително наподобяващи гуглите на ямурлуците на овчарите. Традиция, запазена и до наши дни.
Неуморният изследовател Петър Добрев открива още сходства на българи и кушани. Според него, родоначалникът на българите Авитохол е син на кошута. Но кошута е и прародителката на кушаните. Има още една любопитна подробност в Симеоновия сборник, известен от Светославовия препис от 1073 година. Там се споменава за Анонимния хронограф, латински източник, препис от 334-та година от по-древен оригинал. Според хронографа българите са един от 21-те най-древни народи в света, потомци на Зиези, внук на Ной.
В Симеоновия сборник като българи са споменати и кушаните (в оригинала – кусесиу). Казано точно и кратко, преди 1000 години българите по-добре от нас днес са знаели къде са техните корени.
Все още някакси далече от изследванията си остават твърденията на изследователи ентусиасти, отстояващи идеята за поне 8 000-годишната история на българите, започнала от бреговете на Черно море, където като доказателство е първото открито в света обработено злато (и още много други неща, сред които и т. нар. „чиния на Ной”).
Тези българи след Големия потоп тръгват в безпримерната сухоземна одисея през Египет, Месопотамия, Шумер, Памир, Хиндокуш, Сибир, Кавказ, Волга и Дон, за да се завърнат, както е записано в една приписка към Манасиевата хроника, при своите братя отвъд Дунава. Тази теория все още не е достатъчно популярна и вероятно е съдено пак чужденци да отстояват честта българска.
Иначе не може да се обяснят думите на професора от Бенареския университет Саами Чуудхори, казани в разговор с руския учен и писател Еремий Парнов, че „културата на Китай, Шри Ланка, Индия и Шумер има обща праоснова и тя трябва да се търси на Балканите”.
Професор Денис Сидор пише, че хиляда години преди Христа има масово нахлуване на индоевропейски народи на територията на днешен Китай, но там вече имало от незапомнени времена заселени бели хора, че тяхната родина трябва да се търси в Източна Европа и най-вероятно в басейна на Черно море.
Не твърдим, че старите българи, под каквото и да е име, преди 8 000 години са понесли в сухопътната си одисея и мартеницата, макар и това да е възможно, но при всички положения тя е много по-стара от традиционно свързаната с Дунавска България. И все още и в по-близко време, по пътя на българите се открива нейното присъствие.
Освен в Кушанското царство, следи от мартеницата са открити преди 30 години в Монголия. И те не са оставени от българите-кушани, а от други българи, най-вероятно северните съседи на китайците, заради опасността от които е започнал строежът на Великата китайска стена.
Професор Моско Москов, специалист по индоевропейското, славянското, балканското и алтайското езикознание, през 1982 година заминава на световен конгрес по алтаистика, провеждащ се в Монголия. „В рамките на програмата избрах посещение на изворите на река Орхон с надежда да видя оригинални рунически надписи... Видях – продължава езиковедът, – едно дърво... цялото окичено с мартеници! На всяко клонче навързани оплетени бял и червен конец в красив възел. Отделно конците завършваха с бяла и червена мартеница. Бях захласнат – сякаш бяха разцъфтели... Придружителят ми обясни – старинен монголски обичай, характерен за началото на пролетта и с обричане за здраве... Тъжно било, че обичаят отдавна вече замирал... Нямал нищо общо с будизма“.
Няма място за съмнение, че тази традиция е ехо от взаимовръзките китайци-българи. Известно е вече, че Китай присвоява българския календар и българската медицина. Според наши учени, дори и сега има около 1000 редуцирани или деформирани стари български думи. Не е случайно и че китайски учени използваха шарки от наши обредни хлябове и с тяхна помощ разчетоха древни, неразбираеми и неупотребявани вече йероглифи.
Стигна се и до един нов, революционен поглед към прочутия в света черно-бял символ на изтока – ин и ян, диаграмата на върховния символ, мъжкото и женското начало, единството на противоположностите. Този нов революционен поглед вижда в черно-белия символ на ин и ян само безцветно копие на червено-белия символ на мъжкото и женското начало, закодирано от старите български шамани в неотразимите и единствени в света мартеници.
Преди поне две хиляди години българските шамани са кодирали в усукването на белия конец двете сили, движещи света – мъжката и женската енергия (черно-белите ин и ян на китайците). Удивително е, че тия жреци интуитивно са изпреварили с две хиляди години съвременната наука, според която светлинните импулси са носители на космическа енергия. Червеният цвят е символ на топлината, благодатта, а белият – на чистотата и невинността.
Според адептите на учението за двете жизнени енергии ин и ян спираловидното усукване на двете енергии определя душевния свят на човека. Точно това е заложено от творците на българската мартеница. Самото усукване на конци е само част от други български обичаи. Червени усукани върви, наричани гахтани, и до днес са запазени в носии на българския етнос в Кавказ, носени са и от българите във Волжско-Камска България.
Случайност ли е и загадката, че ДНК структурите представляват спирала с ляво завъртане, идентично с това, което се прави с червения и белия конец на мартеницата?!
Мартеницата е послание на предците ни от хилядолетия.
БЯЛОто е живот
ЧЕРВЕНОто е здраве
, а многото намотки от усукването са многото години и всъщност се получава -
ЖИВОТ И ЗДРАВЕ ЗА МНОГО ГОДИНИ!
http://balkan1.blog.bg/history/2012/10/17/martenicata.1010510
1
Марто и Белона – тракийските и
04.03.2013 11:30:45
0
0
ЧЕСТИТ 1 МАРТ– ПРАЗНИКЪТ НА НОВАТА НАДЕЖДА
Мартеницата - символ и на съюза между мъжа и жената, символ на здраве и сила, символ на една нова надежда.
Текст: Галина Маринова
Казват, че всяко ново нещо е добре забравено старо. Няма нищо толкова добре забравено от една стара българска легенда. Готови ли сте за една напълно различна приказка за мартеницата?
Много, много отдавна, още преди юдеите да заговорят за идването на Спасител на света, мартеницата е била символ на здраве, сила, дълголетие, ново начало, но и на мъжественост и смелост. Звучи странно, че мъжествеността и смелостта в значението на сплетените бели и червени конци по българските земи изчезва съвсем неотдавна – в началото на XX век. Питали ли сте се защо класическата и най-популярна мартеничка и до ден днешен изобразява вплели съдбите си червен мъж и бяла жена. Тракийската легенда гласи, че днешните Пижо и Пенда някога са се наричали Марто и Белона, кръстени на тракийския бог Март и неговата любима – богинята Белона.
Легендата
Някога, преди повече от 2 хилядолетия, на върховете на древния и величав стар Балкан, гръбнака на родината ни, на върховете на Хемус планина властвал могъщият повелител на промяната – бог Март. Той бил повелител на пролетните промени, на разтърсването на земята от пролетни сокове, за да се раздвижи кръвта на младите семена и да избухне новият живот на земята, за да се раззелени и да започне истинската Нова година.
Това е същият бог, към чието име латините в своите текстове добавят едно „с“ в името, за да го превърнат в Марс, обитаващ планината Хемус. Не случайно и древната римска нова година започвала именно на първи март – деня на бог Марс, на новото начало, на пролетта, на „завирането на кръвта“ на земята, бог на кръвта и на войнската страст. Точно за това и името на “Червения бог“ кичи планетата Марс и първия пролетен месец в езиците на толкова много народи.
Пролетта е и времето, когато се отваря нова страница за семейството, очакващо новата реколта, която да нахрани челядта, но и време за ново начало на военните действия, замразени през студения зимен сезон. Точно тогава мъжете отивали на война и оставяли своите жени сами с децата си вкъщи.
Легендата говори, че когато мъжете тръгвали на война, на 1 март жените сплитали червени и бели конци, украсени с мъниста, и ги завързвали за китките и глезените на мъжете си. Така те показвали своята почит към боговете на промяната и войната, измолвали от закрилниците на тракийските воини – бог Март и богинята Белона, да им дадат смелост и мъжество, за да пожънат победа, както и сила и здраве, за да се приберат отново вкъщи. Но коя е бялата Богиня и как вплита съдбата си със страховития и могъщ Бог на войната?
Марто и Белона
Историята за това къде точно е била богинята Белона, преди съдбата да я доведе до могъщата Хемус планина, хорската мълва не е донесла през вековете. Но едно е сигурно – любовта не е само човешка сладост. Тя е слабост, когато двамата са разделени, но таи могъща сила, когато „той“ и „тя“ вплетат себе си един в друг по пътя на живота и отвъд него.
Белона е името на онази жена, която смилила сърцето на най-дръзкия и безстрашен войн сред боговете на древните траки – бог Март. Свикнали сме да чуваме древногръцки истории за богове, които имат слабост и изпитват разкъсваща душата им любов към смъртни жени. Не такава била любовта на Март към Белона.
Любовта му била властна, завладяла сърцето му бързо и мигновено като удар на меч още в мига, когато зърнал Белона в полите на своята Хемус планина. Тази любов останала там завинаги и душите им се вплели така, сякаш никога не са били разделени. Това била любов на равен с равна.
Каква мислите била по нрав невестата на Март? Блага, нежна и копринена? Може би..., но ако добавите към това и „беззащитна“, не чакайте милост от нежната й ръка.
На сватбата на Март и Белона богините поднесли на новата стопанка на Балкана корона, изплетена от розови рози, за да окичи косите си. Но Белона била на друго мнение. Надскочила по войнолюбство своя мъж, тя накичила себе си с титлата „Богиня на войната“ вместо с венеца от розови рози. Короната от розови рози Белона захвърлила в деня на сватбата си в полите на Стара планина и тази корона от рози още стои под Балкана. Там и до днес цъфтят най-омайните, божествени и дъхави рози, благословени с любовта на Март и Белона, а хората наричат местността „Розова долина“.
Тази любов и до днес е жива в ритуала на мартеничките. Връзката между Март и Белона никога не е прекъсвана, защото мартеницата е синоним на могъщите и непобедими Бог и Богиня на войната, на победата над трудните времена. Те са символ на надеждата. Мартеничката с вплетените червен мъж и бяла жена завинаги ще останат и символ на мъжеството и смелостта, на жертвоготовността и силата, от които всички ние се нуждаем след дългата зима.
Мартеницата е сред онези символи – мъниста от огърлицата на родовата памет на българина, предавани от поколение на поколение, които ни помагат да запазим себе си. Тя заслужава да носи със себе си всички свои значения, втъкани в бялото и червеното на нишките си.
Много легенди знаем за сплетените червени и бели конци, с които се кичим на първи март. За разлика от политическите възгледи преданията винаги успяват да се вплетат едно в друго, да примирят себе си и да се втъкат по неподражаем начин. Нека не забравяме легендата за Марто и Белона, защото може би точно тя ще ни донесе онази липсваща надежда и самочувствие на древна нация, които толкова много ни липсват днес.
Нека на първи март накичим себе си с този български символ и му позволим да бъде повече, отколкото сме мислили досега.
Да са ни честити Марто и Белона – нека сме здрави, силни, смели и сплотени!
Антракти от факти
Домът
Силата на покровителя на траките, могъщият бог Март, обитавал Хемус планина, никога не е преставала да властва над сърцата на индоевропейските народи. Силата му е толкова могъща, че много народи в по-нови времена се опитват да си присвояват местообитаването му, като именуват Марсови полета в различни части на Европа. В това няма нищо лошо, стига да помнят, че домът му е Хемус планина - Балкана. Иначе защо Claudii Claudiani (Клавдий Клавдиан) в „Поеми” в т. ІІІ, 305-341 ще изрече: „Марсе, било че ти лежиш на облаконосният Хемус/ или пребиваваш на побелялата от студ Родопа, / или на обезпокоеният от мидиеца Атон, / или на потъмнелият от черни дъбове Пангей, /въоръжи се заедно с мен и защити своите траки…”
Знаците
Март, защитникът на траките, е бил почитан със знаци, които други народи не притежават. Древните тракийски войни са носели символите на Март, произнасян от латините с окончание „с“, за да си осигуряват защита в битките, и точно мартеницата е индикация за привързаността и почитта ни към този бог. Точно поради тази причина всеизвестната мартеница носи името на своя патрон.
Символът
Счита се, че бог Март символизира не друго, а мъжкото начало, слънцето във вселената, и точно така той е изобразен в мартеницата - като червено слънце.
Не е случайно,че именно на 1 март римляните са чествали „feriae Martis“ – празник на бог Март (Марс) - началото на римската нова година. Празниците отбелязвали идването на пролетта, на новото начало, на нов живот.
Значението
Няма нищо толкова добре забравено от тази стара българска легенда. Говори се, че тази легенда, или по-скоро една цяла система от вярвания, са били системно и методично изтривани от съзнанието ни, за да не се асоциираме с траките. Казват, че е добре да търсим корените си в Кавказ, в Сибир, в Тибет, къде ли не, за да не виждаме очевидното - че винаги сме били тук, че сме траки – една велика, могъща, древна и многолюдна като море нация.
Но това е било отдавна. Много отдавна. Достатъчно отдавна, за да се превърнат траките в добре забравена червена нишка, която на първи март ние сплитаме с бялата си надежда. Надежда, че един ден големите крале на деня, държавите, които се изживяват за могъщи и дълговечни, ще трябва да се изправят пред българите, наследниците на най-великата и древна култура на света – тракийската.
