Името му днес несправедливо се използва като нарицателно за глупава и безсмислена саможертва на работното място
Изразът „Стои като Гюро Михайлов” е сред най-популярните фрази, олицетворяващи глупостта, най-вече на работното място.
Автор: Камен Христов
Името на младия войник е станало нарицателно за извършването на нещо безсмислено и ненужно. Но малко известен факт е, че 20-годишният Гюро е истински герой и смелчага, който до смъртта си е останал на пост, пазейки горящата сграда на щаба на Южнорумелийската милиция. Младежът е от карловското село Розовец, някогашното Рахманларе. В казармата служел в трета рота на Първа пеша пловдивска дружина.
По това време градът под тепетата бил център на Източна Румелия и в сградата на милицията се съхранявали пари и важни документи. Там бил и щабът на жандармерията, затова сградата се охранявала денонощно от петима войници.
Така навръх Коледа през 1880 г. за пазач на стаята с касата на третия етаж, където се съхранявало ковчежето с парите, бил пратен Гюро Михайлов. До 23 ч. караулът бил спокоен, но внезапно на първия етаж избухнал пожар.
Не е ясно от какво е бил причинен, но се предполага, че от печката е хвръкнала искра и е запалила старите мебели и дюшеме. Пламъците бързо обхванали стълбището и запълзели нагоре. Настанал хаос. Навсякъде тичали уплашени хора от околните къщи с кофи вода, но създавали повече паника, отколкото помагали. Пожарната пък разполагала с примитивна кола и не успяла да потуши навреме пожара. Дъските на старата сграда изгаряли бързо и тя започнала да пропада. През това време събудили началника на милицията Керестелев, който веднага дошъл. Пловдивският вестник „Народний глас” пише в броя си след пожара:
„С помощта на няколко офицери и жандарми той сполучил да отърве касата на първата дружина, архивите на втората и двете знамена. Но освен тия вещи нищо не могло да се спаси”.
Когато станало ясно, че сградата ще се срути, охранителите и другите хора се разбягали. Само Гюро Михайлов стоял на мястото си пред стаята с касата, без да издава и звук. Само си повтарял, че като всеки войник трябва да спазва устава, приет през 1879 г.
Според член 115 в него „Часовоят е длъжен: 1. Внимателно да варди поста си и всичко, що му е дадено за наглеждане. 2. Да не напуща поста си, догдето не го сменят или приберат, ако и животът му да е в опасност.”
Единствено началникът на караулното отделение Никола Костадинов имал право да промени заповедта. Човекът разбрал, че на третия етаж Гюро продължава да стои на поста си и се втурнал през горящите стълби нагоре, заедно с четирима войници.
Преди него счетоводителят на щаба Иван Костов също направил отчаян опит да спаси младото момче. Отишъл до горе и предупредил Гюро, че трябва бързо да бяга, инак ще умре. „Без командира си поста никога няма да напусна!”, отвърнал Гюро, с насочен към гърдите на счетоводителя щик. Когато Костадинов обаче успял да се добере до стаята с ковчежето, вече било късно. В момента, в който командирът влязъл в стаята, дървеният под пропаднал и се срутил. Под горящите останки били затрупани Гюро Михайлов и войниците, които искали да му помогнат да се спаси. На другата сутрин военни разчистили пепелта, но в нея намерили само овъглени скелети.
Иван Вазов възпял постъпката на войниците под мотото „На загиналите солдати в пожара на 25 декември 1880 г. в Пловдив” в стихотворението „При гроба”: „Спете тихо, служители прости/ на дългът, на светата родина,/ мир на ваш'те страдалчески кости, / чест на вашата скръбна гробнина! / Млади йощ, бой и смърт не видели,/ вий знаяхте как храбро се гине,/ вий знаяхте о, синове смели, / що е чест и безукорно име (…)”.
Когато българската армия превзела през 1913 г. Одринската крепост, намерила голямо количество оръжие и амуниции. Нашите бойци били изумени и попитали турските пленници защо не се отбраняват, като имат толкова въоръжение и боеприпаси. А пленените турски войници отговорили: „Какво да правим, комшу, като всички сте все инатлии като оня ваш аскер, дето жив изгоря във Филибе?!”.Изгорелите войници в Пловдив били погребани на 30 януари 1881 г. с военни почести в пловдивските градски гробища. Младите офицери от гарнизона събрали пари и изнесли представление в театър “Люксембург”, за да се вдигне паметник на загиналите. Румелийското областно събрание помогнало с 25 турски лири.
Така година и половина по-късно, на 8 юни 1882 г., паметникът бил направен и осветен. Представлявал циментов блок, върху който били издълбани имената на петимата загинали: „В памет на изгорелите войници Никола Костадинов, Гюро Михайлов, Илия Кръстев, Костадин Аргиров и Митю Петков, станали жертва на войнишкия дълг в пожара на 25 декември 1880 г.”
А в броя си след откриването пловдивският вестник „Марица” пише: „Присъствуваха на това тържество почти всички офицери от Пловдивския полк. Чиновници имаше малко.
Граждани още по-малко.” Подобна съдба има и вторият паметник, открит на 29 ноември 1938 г. Идеята за него възниква още през 1905 г., когато директорът на градската библиотека д-р Борис Дякович предложил в южния край на днешния площад “Съединение” да бъде поставена гранитна колона с имената на изгорелите войници. Идеята му е върху нея да бъдат изписани и строфите от Вазовото стихотворение “Пред гробът”.
Дякович помолил командира на Втора пехотна тракийска дивизия Никола Иванов (впоследствие става генерал и предвожда прочулата се в щурма на Одрин през 1913 г. Втора армия – б. а.) да се съберат средства. В учредения фонд пловдивчани от различни етноси, 110 поделения от страната и 7 банки събират 11 883,94 златни лева.
Идеята за мемориала обаче била осъществена едва през 1938 г. На освещаването му дошли тълпи от хора. „Това тържество беше манифестация на несломимия български дух, на ония добродетели, които е насаждала и продължава да насажда войската”, описва събитието вестник „Борба” в брой 5274.
С времето комунистическата власт потулила подробностите за героичната смърт на Гюро Михайлов. В една нощ на 1962 г. паметникът бил демонтиран. Наближавал поредният пловдивски есенен панаир и за случая автомобилният поток трябвало да мине през току-що прокопания тунел под едно от тепетата. Паметникът обаче препречвал пътя, затова общинарите решили да го преместят в казармата на Девети полк.
При товаренето била прекършена едната пушка, част от постамента се разрушила. След няколко години теренът на казармите трябвало да се опразни, тъй като новият устройствен план предвиждал изграждането на хотел. Така мемориалът на загиналите войничета бил транспортиран до бул. „Независимост”. Постаментът вече бил начупен и „скъсен” със 70 см, част от дулото на пушката напълно липсвала.
Идеята за изграждането на нов паметник се обсъждала спорадично, но все се отлагала заради градоустройствени решения. Междувременно мемориалът на Гюро Михайлов се оказал захвърлен в пущинаците на местността Гладно поле, близо до пътя Пловдив - Първомай.
„Когато веднъж минавах с кола оттам, видях няколко цигани, които се приготвяха да къртят нещо, за да отделят бронзови фигури”, разказва генерал Иван Желев, командир на пловдивската дивизия на строителните войски. Така той се оказал „спасител” на паметника – изпратил офицери да организират пренасянето на композицията в поделението. На другия ден тя била поставена на плаца, счупената пушка се отляла и монтирала отново.
„Учехме войниците кой е Гюро Михайлов, че е загинал, без да отстъпва от поста си. Той стоеше пред тях, пред него се водеха строевата подготовка, връчваха се награди”, разказва генералът.
През 1992 г. се учредил комитетът от интелектуалци „Защита на историческото достойнство на Плавдив”, чиято първа цел била възстановяването на паметника на войничето от село Розовец. „Мотори” на кампанията били д-р Боньо Бонев (син на командира на Девети полк Иван Бонев, спасил София от пробив на германците при Девебаир) и инж. Павел Ангелов. На следващата година общинарите решили да възстановят паметника. Композицията е монтирана на площада до Военния клуб.
Така младото войниче се завърнало на поста си след 124 г. „Чехите издигнаха паметник на Ян Палах - (чехът, самозапалил се в Прага през 1968 г. в знак срещу окупацията на града – б. а.) казва д-р Боньо Бонев, а ние бяхме забравили за Гюро Михайлов и другарите му, които също като него изгоряха доброволно живи. Може да е бил неуко момче, но подвигът си е подвиг.”
