Зевзекът, заснет в „На всеки километър”, е запечатан в картините на цяла плеяда художници
Автор: Камен Христов
Един от най-прочутите пловдивски зевзеци – Мильо, запомнен с добродушната усмивка, подвикванията след ученичките и легендите за грандиозното си мъжко достойнство, оживя в паметник на Главната улица в Града под седемте хълма. Седи на стълбите под Сахат тепе, излят от бронз, сложил едната си ръка на ухото, а другата е пъхната дълбоко в джоба му.
Най-напред паметникът „говореше” на минувачите с магнетофонен глас: „Много си хубава, ма! Ей, много си хубава!”. Така навремето добродушният луд задирял ученичките. С годините уредбата заглъхна, но и до днес девойките умират да се снимат, седнали в скута му.
Никой не знае кога е бил роден
Михаил Димитров Тодоров, останал за поколенията само с името Мильо. Живял е в малка стаичка в полумазе, с единствено прозорче с решетки, на ул. „Теодосий Търновски”, близо до катедралата на ул. „Съборна“. Градската легенда разказва, че бил много умен, говорел няколко езика, но полудял от много четене на книги, също като Дон Кихот.
Други пък разправят, че се поболял от менингит, превъртял от болестта и оттогава станал дете на улицата. Но винаги бил чист и изгладен, с каскет, нахлупен над огромните си, тъжни очи. Възрастни пловдивчани го помнят и описват: „Гърбоват, нисък, несъразмерен, с голяма глава и огромни уши. Беше малоумен, но изключително добродушен.”
За него се разказват десетки истории, коя от друга по-пикантни. Една лекарка, която живеела самотно, решила да провери легендата за голямото мъжко достойнство на Мильо.
Поканила чешита, изкъпала го, правили каквото правили, нахранила го и накрая му казала да не казва на никого какво се е случило. Тръгнал Мильо да си ходи, по стълбите повтарял заръката и когато слязъл на улицата, изведнъж си припомнил какво го помолила благодетелката му. Обърнал се към балкона й и се провикнал: - Доктор Иванова-а… Доктор Иванов-а-а! Обещавам да не кажа на никог-о-о-о… До вечерта вече целият град знаел какво се е случило.
Вълнуващата легенда за свръхчовешката надареност на зевзека карала мнозина да го замъкват някъде, да му разказват разни истории за жени и да го карат да се възбуди. Искали да видят истина ли е. Така един недалновиден млад мъж завел годеницата си пред прозореца на Мильо, за да го гледат като се съблича. Гледали, гледали, след което момичето развалило годежа.
Писателката Таня Шелхорн си спомня:„Сякаш беше вчера, когато той ни гонеше с ръмжене, а ние, весели гимназистки, звънко се смеехме и бягахме към чешмичката. Веднъж обаче бях сама и Мильо изневиделица изскочи пред мене. Гледаше ме в упор и повтаряше: "Много си хубава, ма! Ей, много си хубава!" Аз се стреснах и отстъпих крачка назад. Мильо беше облечен с едни къси панталони и от единия му крачол се подаваше неговата свръхнадарена мъжественост. Тази неочаквана гледка ме смути и аз побягнах към чешмичката. Не помня пих ли вода, но побързах да се скрия навътре в улицата. Това беше последния път, когато го видях.”
През 1972 г. Мильо седял в сладкарница “Мечта”. Влезли две момичета и си поръчали сладкиш. „Ще ядем тортичка!”, провикнал се Мильо. А момичетата не останали длъжни и му предложили, ако си свали панталоните, да го черпят с торта. Така след няколко минути чешитът си тръгнал със сладкиш и безалкохолно.
Никога не му се налагало да проси – хората сами го викали да му подават по нещо. Особено лятото, често се навъртал в една баничарница на Главната. Носел къси панталони, органите му били на показ и много жени му се радвали и му давали топли закуски, разказват очевидци.
Художникът Христо Стефанов преди десетина години разказва един случай, който го разтърсил.„Бях ученик в гимназията и с един мой приятел, който отдавна е в Израел, минавахме покрай езерото в градската градина. Беше ранна пролет и студено, когато отнякъде долових жалък стон.
Приближихме до езерото и видяхме вътре, до пояс във водата да стои уплашен и плачещ Мильо. Някакви момчета си бяха направили злобна шега и го бяха хвърлили във водата. Ние с моя приятел се хвърлихме, извадихме го и го заведохме до тях.”
Стефанов е един от художниците, в чиито платна Мильо е запечатан. Рисувал го е и Йоан Левиев, Златю Бояджиев го е изобразил като пастир. Пловдивските фотографи, като Кръстьо Лазаров, пък обичали да го снимат. С една от снимките, озаглавена „Несретник”, той участва през 1986 г. в окръжна изложба на фотографите.
Мильо попада и в кадър при снимките на сериала „На всеки километър”. Камерата го е увековечила да стои пред една от пловдивските църкви.
Умира в мизерия в първите години след 1983-1984 г. Разболява се от грип, който прераства в пневмония. Намират го в стаичката му посинял и вкочанен. Погребан е близо до църквата на Централни гробища, но мястото отдавна е затрито.
След смъртта му става ясно, че всъщност най-голямата мистерия около него, породила легенди за мъжката му надареност, се дължи на херния. Д-р Георги Лазаров, съученикът на загиналия в концлагер музикант Сашо Сладура от някогашния френски колеж в Пловдив, бе инициаторът за паметника на Мильо преди десетина години.
Емигрантът в Балтимор, САЩ, дари средства и за паметник на Сладура. Скулптурата е дело на майстора Данко Данев. Мильо, с ръка на ухото и друга – дълбоко в джоба, седи на стълбището над Главната улица - където често е бил виждан приживе.
„Той беше един безобиден идиот, аз го помня – разказва в свое интервю бившият ректор на Пловдивския университет „Паисий Хилендарски” проф. Огнян Сапарев. - Смятам, че той е най-големият символ на Пловдив след тепетата. Мильо беше симпатичен идиот, докато атмосферата в Пловдив е идиотска, но не толкова безобидна”.
