В мир и разбирателство тук съжителстват и правят бизнес множество арменци, италианци, гърци и турци
Автор: Камен Христов
Когато през 1998 г. синът на арменски емигранти Рафаел Хачатрян идва в Пловдив, е едва 10-годишен и няма ни най-малката представа, че след време ще завърши с отличие Американския университет в Благоевград и ще застане начело като търговски директор на бъдещата семейна компания. Тогава той не знае и дума български, още по-малко е наясно с историята на града, прочул се с многоликото си разнообразие от представители на най-различни етноси, които го обитават.
Преди Берлинския договор, на територията на Източна Румелия живеят 573 560 българи, 174 700 турци, 42 654 гърци и 1306 арменци. Търпимостта между тях е в корените на градското общество и е добре подпомогната от закона. Органическият устав в своята втора глава „Права на гражданите" регламентира основните права и свободи, скроени по либерален модел - равенство, независимо от раса, пол и религия; свобода на словото и печата; религиозна свобода, лична и имуществена неприкосновеност. Временният генерал-губернатор на Източна Румелия ген.
Аркадий Столипин издава през 1879 г. заповед, че „на длъжностните лица не е позволено да правят разлика между румелийските граждани според народността им". Ако някой показва пристрастие, той се смята за враг на страната. Според историците, Пловдив е основно средище на арменците на Балканския полуостров. Като общност те се оформят в края на XVII в, но още по време на третия кръстоносен поход етнически арменци вече живеят в града. На 24 август 1189 г. например, те са единствените, които посрещат освободителите на Божи гроб в Пловдив (основното население по това време потърсило убежище в Родопите).
През 1611 г. псалт Симеон Лехаци отбелязва, че в града живеят 100 арменски семейства. 60 г. по-късно в похода си срещу Полша турският султан Мохамед IV завладява полския град Камениц - процъфтяващ търговско-икономически център с компактно арменско население. Част от гражданите поемат към Черноморското крайбрежие на империята, за да отплават към Армения по султанско нареждане. 121 семейства били разпределени на 3 кораба, за да заминат за историческата си родина – царството на Баградитите, паднало под византийска власт шест века по-рано.
След силна буря единият морски съд потънал, другият бил изтласкан към местността Галата край Варна, а третият заседнал при Созопол. Спасените по чудо арменци прекарват зимата в опустошен от чумата край, а след като се вдига султанската забрана за преселване, поемат към Пловдив и се установяват там за постоянно. Султанският сановник Абро Челеби посреща хората от двата кораба с парична помощ и им издейства султанско разпореждане за настаняване в тогавашното Филибе. Около църквата „Сурп Кеворк", която съществува и до днес, през втората половина на ХVІІ в. се оформя арменски квартал.
„Преди 15 г. баща ми Хачатур Хачатрян и майка ми Рузанна Мкртчян, които са здравни работници, решиха да се преселим в Пловдив по икономически причини. Не бяхме бедни, но смятаха, че тук за тях ще има по-добри възможности. Баба ми е родена в България, имахме далечни роднини, които ни помогнаха да се устроим, но бих казал, че 95 % от нещата сме направили сами“, разказва Рафаел. Семейството му се захваща с търговия с дрехи и шапки, докато намери пазарна ниша за бизнес с играчки. Той и брат му Геворг се записват в Арменското училище, където усилено учат български. После завършват Търговската гимназия в града, а после и в Американския университет в Благоевград.
Геворг става финансов анализатор в голяма компания, а Рафаел поема семейната фирма. „Искаме да развием бизнеса, вече имаме клиенти от цяла България. Всеки върши всякаква работа – понякога съм секретар, понякога продавач, понякога шеф“, разказва Рафаел. И докато той управлява сравнително нов бизнес, турчинът Иляс Кавуранлар продължава вековната традиция на семейния ресторант, отворен в Пловдив от дядо му Амет през 1900 г. „След Руско-Турската война дядо ми се преселил в Турция, в Одрин. Но после се върнал в България". За да стане първия готвач на прочутия Одрински дроб в града – ситно нарязан, като лист хартия, и сготвен с ароматни подправки. Амет предава ресторанта на сина си Мустафа, а той - на своя син Иляс. Така днешният Одрински дроб по старинна рецепта, готвен в пловдивския квартал „Кършияка”, е натрупал вече 113-годишна история.
Турската общност в Пловдив наброява 3000 души. Голяма част от тях се занимават с търговия и ресторантьорство. „От всички чужди фирми в града, най-много са турските – 579. Арменските са 22, гръцките - 127, а италианските – 103“, цитират данните експертите от Търговско-промишлената камара в града. „Турските бизнесмени са привлечени от Пловдив чисто психологически – най им харесва вековната атмосфера, много близка до тази на Истанбул и Одрин. В същото време той е голям град с добра логистика и големи възможности за бизнес“, казва банкерът и председател на Дружеството на български и турски бизнесмени „Бултиш“ Захари Алипиев.
По същата причина – заради нарастването на италианското присъствие у нас и подпомагането на предприемачите, е създадена и Асоциацията на италианските фирми „Конфиндустрия България“. През ноември 2005 г. неин председател става Пиетро Луиджи Гиа, важна фигура в историята на италианското предприемачество у нас. По това време Гиа е почетен консул на Италия в Пловдив. Заварва колония от около 1000 италианци, чиито корени в древния град датират още отпреди Освобождението. Броят им нараства по румелийско време, когато в Града под тепетата пристигнат още търговци, инженери, техници.
Местните католически духовници са предимно италианци, а учителят в местното католическо училище Андрей Пастори издава първия български учебник по италиански език. Въпреки това днешната италианска общност тук се състои предимно от хора, придошли напоследък с идеята да правят бизнес. Гиа е човекът, който им подава ръка, за да вложат инвестициите си по най-добрия начин. Самият той пристига в нашата страна през 1991 г., натоварен от различни италиански дружества със задачата да провери работните условия и възможностите за партньорство у нас.
Четири години по-късно се установява под тепетата и отваря консултантската фирма „Импекс груп“. „Междувременно икономическата и финансова ситуация в България беше в подем - през 1997 г. се реши левът да се обвърже към марката и това помогна за стабилизиране на икономиката. На следващата година италианската „Уникредит“ купи българската „Булбанк“ и италианските предприемачи, които никога не бяха чували да се говори за България, започнаха да предусещат възможностите на пазара в тази страна“, разказва той.
Благодарение на него Енрико Дзобеле, президент на италианската семейна компания за освежители и ароматизатори за бита „Дзобеле груп“, решава да насочи капиталите си в индустриалните зони край Пловдив, където е привлечен от евтината, но качествена работна ръка, ниската данъчна ставка и географската позиция на града на кръстопът между Източна, Западна Европа и Средния Изток. Оттук днес фирмата изнася ароматизатори за всички европейски страни. „В Пловдив работят и много италиански дружества от текстилния сектор, електрониката, обувната промишленост и обработката на метали.
Част от фирмите са в браншовете недвижими имоти, възобновяема енергия, услуги и земеделие“, допълва Гиа. И ако през 90-те години и в началото на предишното десетилетие са работели основно за родните си компании в Италия, сега много дружества произвеждат за българския пазар и Югоизточна Европа. Гръцките дружества в Пловдив, заради кризата в съседната страна, не могат да се похвалят с такъв икономически хъс.
В началото на XX в. голяма част от гръцкото население в България се изселва след антигръцките погроми и по силата на спогодбата след Първата световна война за обмен на население между България и Гърция, известна като „Калфов-Политис”. Някои, като тенис треньорката Ана решават да се пробват в ресторантьорството. Доскоро тя имала своя детска школа в Гърция, но се омъжила за грък, готвач по професия и двамата решават да отворят свое заведение край Марица. С инженерингова дейност, информационни технологии и автомобилни масла пъктъргуват пловдивските членове на Гръцкия бизнес съвет в България.
Пловдив е един много хубав град.Лошото е ,че след демокрацията не можа да си избере добри ръководители, както стана и в много други български градове. Вместо в града да има икономика и хората да живеят добре, няма производство и младите хора работят за по 300 лева и договор на 4 часа или без никакъв договор. Миналата година ми се наложи да прекарам два месеца в Пловдив и бях покрусена. Не можех да повярвам, че моят роден Пловдив е толкова зле.
