Край днешния малък странджански параклис край село Бръшлян някога са престояли мощите на светицата
Автор: Диана Славчева Снимки: авторът
В днешните времена, когато стресът и болестите ни връхлитат от всички страни, най-неочаквано човек може да намери избавление в места, за които дори не е подозирал, че съществуват. В едни такива усамотени кътчета от родината, които няма как да откриеш случайно, ако някой не те е упътил специално, за които почти никъде няма да срещнеш реклама и за които дори указателните табели как да стигнеш до тях са рядкост.
Тъкмо такава загадъчна местност се крие в пазвите на сакралната Странджа планина. Една почти незабележима отбивка по международния път към турската граница, в отсечката между село Бръшлян и Малко Търново, отвежда до малък параклис, носещ името на българската светица света Петка.
Стари предания разказват, че точно тук през далечната 1238 г. са пренощували нейните мощи, които пратениците на цар Иван Асен ІІ са пренасяли от Константинопол до старопрестолния Търновград Царев. И тъй като се предполага, че това е станало на Разпети петък в навечерието на Великден, затова и в цяла Странджа празникът на светицата се празнува именно в този ден.
Сънят на преображенеца
Преди много години Желязко Кирязов от близкия тогавашен Сърмашик – днешното странджанско село Бръшлян, забелязал, че овцете му пият вода от един гьол, както казвали на едно вечно влажно място в гората, па се притеснил, че водата може да е застояла и стадото му да прихване някаква зараза. Това става някъде между 1865 и 1870 г. и скоро след това бай Жельо, както му викали по този край, получава насън странно видение. Една жена с бял ореол около лика си му казва да не се страхува за животните. „Вашите овце са здрави – рекла му тя. – Но и да се разболеят, тук ще ги лекуваш. На това място ще идват и много хора от близо и далеч и те също ще се лекуват тук“.
След това пророчество дядо Жельо се заел да изгради параклис до аязмото.
По-късно, по времето на подготовката на Илинденско-Преображенското въстание, той се захваща с революционното дело, но в селото се извършва предателство и бива арестуван заедно с други осем свои съратници, които са отведени в неизвестна посока. Повече Желязко никога не се завръща по родните места и никой не го вижда жив.
Синът му тогава е едва 3-годишен. Той така и не запомня баща си. Когато поотраства малко, все пита майка си къде е той, а тя му отвръща, че отишъл някъде надалеч да работи и скоро щял да се върне. Но това така и не се случва и вече като голям мъж синът му започва да издирва информация за родителя си. Така разбира, че той е отведен в Диарбекир, където е зверски измъчван от турците и накрая убит в далечния злокобен зандан.
Оттогава минават дълги години. Лека-полека местните жители престават да се събират всяка година край параклиса и да сторват курбани на празника на светицата – във времето на соца и насаждания от тогавашния режим атеизъм подобни ритуали са немислими. И постепенно от малкото одърче, както в Странджа наричат параклисите, също не остава и помен. И така, докато една нощ внукът на преображенеца – Дапчо Кирязов, не сънува убития си дядо, който никога не е виждал.
Той му казва, че направил някога параклиса, но сега не може да го възстанови и иска потомъкът му да продължи неговото дело. По принцип в Странджа е така – обикновено за даден параклис грижата по поддържането му се поема от определена фамилия – един вид той се превръща във фамилно одърче, макар да е за обществено ползване.
Възкръсване от руините
След пенсионирането си Дапчо се завръща в родния Бръшлян и през 2002 г. започва да изгражда наново порутения храм на света Петка. Урежда и наследствената му земя, върху която се намира той, да бъде прехвърлена на църквата. С много труд и тичане успява да осигури средства за святото дело от държавата, горското стопанство, Природен парк „Странджа“ и други институции.
Радиестезисти проучват мястото и му казват, че то е заредено с много силна положителна енергия, която се разпростира на около 1200 м из целия район.
Дапчо занася и проба от водата в аязмото да се изследва в една варненска лаборатория, където установяват, че тя е напълно годна за пиене. Но освен това, както казва и присънилата се на дядо му жена с бял ореол, бликащата от непресъхващия извор живителна течност е и много лековита. За нея се знае, че цери язви, гастрити и незарастващи рани, но най-много помага при проблеми със зрението.
Целебното аязмо обаче е само част от богатството на святото място. Край параклиса се намира и безценно находище на лечебна жълта кал. Нейното приложение е основно при различни кожни заболявания.
Множество са случаите – още от старо време, при които, благодарение на нея, десетки страдащи са се избавили от упорития псориазис, екземи, краста, циреи и пр. Лекари – не само наши, но и чуждестранни специалисти, са споделяли с Дапчо, че уж лекуват псориазиса, но след време той се завръща отново при пациентите им. Но, ако увреденото място се намаже с лековитата странджанска кал, то човек може завинаги да се отърве от неприятното заболяване. Примерите за това са много.
Една жена, която още като дете е била излекувана по този начин, вече като девойка отишла при Ванга, след като й се появили други здравословни проблеми. Пророчицата обаче я нахокала. „Защо идваш при мен?! – попитала я удивена тя. – Та лечебното средство си е при вас. Край селото в едно дере на североизток имате параклис с аязмо. Тъм търси спасението си“ – рекла й петричката врачка.
Алея на здравето
Възстановяването на параклиса е завършено през 2006 г. Но Дапчо не спира дотук. Той подрежда край алеята, водеща до него, своеобразен ботанически кът, в който поредица от указателни табели представят различни лековити растения и болестите, които те церят. И тъй като това удивително място насред странджанските дебри е твърде усойно, засега не може да осъществи мечтата си да засади живи екземпляри от билките.
Но пък предвижда занапред да оформи билкова градина покрай близката беседка, вдигната до една широка полянка в непосредствена близост до подхода към гората. Самият Дапчо Кирязов е завършил педагогика, но с профил биология и химия, и е автор на книгата „Здраве от природата и народно лечение“. Така че минава за капацитет по въпроса с природната медицина.
Както се казва в приказките – и аз бях там, и аз пих от лековитото аязмо и измих очите си с водата му, и аз намазах с лечебната жълта кал един обрив, избил по ръката ми. Не можех да повярвам, но наистина само след едно третиране с тази лепкава глина, от него не остана и следа.
Но дори и да не бяха тези чудеса, посещението на този приказен кът от българската земя сякаш зарежда човек с космическа енергия, премахвайки всички следи от стреса, който цивилизацията е стоварила върху главата му. И тук той намира покой, вдъхновение и възхищение от дивната сила на майката природа.
Седне ли веднъж на малките пънчета край параклиса, надвиснал над усойното дере, което прорязва планината край него, на посетителя, достигнал до тази скрита от хорските очи горска окрайнина, просто не му се тръгва обратно към урбанизирания мир на напрегнатото днешно ежедневие.
