Полският офицер и писател Михаил Чайковски сформирал в Одрин казашки полк от българи и поляци
Автор: Николай Султанов
В богатата на събития и личности история на Сливен има един човек с две много различни едно от друго имена. Това не е случайно, защото и сега, когато ни дели век и половина от неговото време, е трудно да определим с кое име е по-правилно да го наричаме, от коя страна да го погледнем и как да го преценим. За едни той е полският дворянин, патриот, офицер и писател Михаил Чайковски, за други – турският генерал Мехмед Садък паша. А какъв е той за нас днес?
Отговорът на този въпрос трябва да започне с припомняне поне на част от това, което забележителният ерудит, юрист, дипломат, защитил в Брюксел докторат по политически науки, д-р Симеон Табаков е описал в цяла глава от ненадминатия си тритомник, скромно озаглавен „Опит за история на Сливен”.
Михаил (на полски Михал – с ударение на първата сричка) Чайка – Чайковски е роден на 29 септември 1804 година в с. Холчинец – в полски земи под руско владичество. В стремежа си за освобождение, след множество въоръжени стълкновения, заедно с други поляци той попада в Париж, сближава се с княз Чарториски, общува дори с краля Луи Филип. (Бидейки популярен писател на романи, Хенрих Сенкевич го е смятал за свой литературен учител, б. р.).
През 1841 година отива в Турция с проект да създаде войскова част от 60 хиляди християни, с които, при евентуална война, да се бие за освобождаването на Полша. Приел името Мехмед Садък паша (да не се бърка със съименника му Мехмед Садък паша – известен османски държавен деятел от ХІХ в., б. р.), но според д-р Симеон Табаков – „останал си християнин – кръстел се и ядял печени прасета”. През 1853 година реализирал, макар и в умален вариант, проекта си. Създал в Одрин „Казакалай” – войскова част от 7000 християни. Освен от турското правителство, въоръжение и дрехи за 1000 човека получил и от Наполеон ІІІ.
В Сливен Чайковски е бил приет много добре. Доброволци за казакалая се стичали от различни краища, повечето от Сливен и околните селища. Много от тях били хора с хайдушки наклонности, затова пък показвали чудеса от храброст, както изтъква Чайковски в спомените си.
От това време са останали няколко народни песни. В една от тях се пее: „Хайде да идем, да идем/ на Райноолу на хана/ казаци да се пишеме…/ хубаво да ни обличат/ със сини дрехи сукнени/ и с лустрени ботуши…”
„Българите малко искали да знаят за деликатните цели на полка. За тях е било важно, че открито ще носят оръжие, ще яздят коне, ще въртят дълги саби – нещо, което за раята е било абсолютно забранено” – пише д-р Симеон Табаков. Хубавата униформа, цилиндрообразните – по френски образец, шапки, сабята, късата кавалерийска пушка и коня, с който можели да препускат през града и да карат турците уплашено да шепнат „Вай, Аллах!”, дали безмерна възможност за изява на всеизвестния сливенски бабаитлък. През един дълъг период полкът е бил съставен само от българи и поляци. Командите са били давани на славянски (малоруски) език.
Чайковски изтъква, че завързал приятелство с населението, което много се занимавало с „народно просвещение”. Гръцкото духовенство вече било изгонено и се правела „българска пропаганда”.
След участие в Кримската война при окупирането на Букурещ, Браила и по Прутската линия , също и в поход за потушаване на въстание в Арабия, през 1866 година казакалая се установява и до 1873 година е на постоянна квартира в Сливен. Изпълнявал е предимно жандармерийски функции по охраната на източния Балкан. В Търновско подобна задача е имал друг поляк – Мизеевич. Явно се е справял добре, защото ликвидирал разбойниците по пътищата, независимо от народността им. В някои от тези акции са участвали синът и дъщерята на Чайковски – Адам и Екатерина.
Когато през май 1867 година Филип Тотю с чета е бил в Хаинбоаз, срещу него е изпратена част от полка, предвождана от Екатерина. Филип Тотю й изпратил прочувствено писмо. „Амазонката” се трогнала (малко вероятно е да се уплашила, защото военната й сила е била многократно по-голяма от тази на четата, б. а.), разбрала, че срещу нея не стои разбойник и „без да пукне пушка” се прибрала в Сливен.
По същото време друга част, предвождана от Адам, ликвидирала турската банда на Кашчиолу, която върлувала над Сливен и била свързана с разни бейове и дори с властите. „Истинските заслуги на българите от казакалая към султана се състоят в избиването на турските разбойници по Балкана”, категоричен е д-р Симеон Табаков.
Макар казакалаят да се водел като част от турската войска, българите в него били готови да обърнат оръжието. Ако Хаджи-Димитровият план през 1868 година беше успял, българите - казаци щели да се присъединят към четата на Гунчо войвода, т.е. да станат въстаници.
Впоследствие почти всички прерастват в революционери, опълченци, румелийски милиционери или офицери от младата българска войска. Ето оттук трябва да започнем при погледа и преценката на Чайковски днес. Защото не е толкова важно какви намерения, цели и тактика е имал той в желанието си да освобождава своята страна. За нас е важно какво всъщност се е получило, какво отражение и влияние е дало върху българите въобще, върху Сливен и жителите му.
От една сравнително малка историческа дистанция, когато е можел да ползва не само документи (включително и писаните от баща му „Хроники на Киро Табака”), но е имал лични контакти с участници и свидетели, със сведения, получени от първа ръка, д-р Симеон Табаков изтъква, че „Чайковски е оставил живи спомени в Сливен”. Той и другите поляци - офицери поддържали европейски начин на живеене в полуориенталския град. Подражавайки им, много сливенци уверено прекрачили към европейската цивилизация.
Научили се да правят „визити” – посещения с предизвестие, давали в домовете си „вечеринки”, с песни, инструментални изпълнения и стихове, говорели на „салонен” език.
По това време се появила военна духова музика, любителски камерни състави предимно от цигулари и флейтисти, а в сливенското „Газино”, което било едно от редките за онова време средища на интелигентни хора, повечето учили или ходили в странство, се говорело компетентно за политика. Така „въртенето на оръжие”, което давало чувство за пълноценност и физическа равнопоставеност на българите, се съчетало със съзнание за духовно и културно превъзходство над поробителите.
Има устни сведения, че в една вече несъществуваща къща на ул. „Славянска” (където сега е магазин „Д. Желязков”, б. а.), която имаше голям салон с богато резбован таван, Чайковски е правил първите за Сливен приеми и балове с камерен оркестър, с европейски танци, с равностойно участие на жени – коренно противоположно на ориенталския ред и обичаи. Без съмнение „перлата” на тези светски забави ще да е била дъщеря му Екатерина. Тя неминуемо ще е станала образец, като облекло и маниери, на жадните за ново мислене и общуване сливенки.
Самият Чайковски от високото си обществено място и като ерудит – писател, също е оказал влияние върху стремящите се към прогрес сливенци, и то в един от най-бурните, но и будни периоди на деветнадесетия век. Така той, със създадения от него „Казакалай” и с близкото си обкръжение, само за няколко години изгражда предпоставки и прави първите крачки към един по-висш, европейски, градски облик на Сливен. Затова днес се помни повече като Чайковски, отколкото като Садък паша.
През 1872 година турското правителство променя отношението си към казакалая. Искат да бъде въведен турски език, команди и др. Чайковски не се съгласява и подава оставка заедно с офицерите си. Полският историк Збигнев Клейн пише, че немалка част от тях са останали в България, натурализирали се, създали семейства (например сливенската фамилия Костичкови има полски произход, б. а.) и работили за укрепването на младата държава.
Междувременно руският император обявил амнистия. Чайковски се завръща в родното си място и умира в своето имение през 1886 година.
Макар за Чайковски да е казано и писано немалко, немалко са и въпросите около неговата личност и дейност.
Защо автори като Захари Стоянов и Стоян Заимов твърдят, че Христо Ботев е прекарал известно време в казакалая, а д-р Симеон Табаков описва подробно как е станало това: на връщане от Бесарабия към Калофер Ботев отседнал в хана на баба Петьовица, където се скарал с един от „казаците”. Кавгата почти опряла до бой, завели двамата при Чайковски, който „като узнал с какъв човек има разправия, взел го в своя полк…”. Ботев е посочен като преводач на повестта на Чайковски „Кърджалии” (преведените от него страници са отпечатани във в. “Знаме”, г. I, бр. 12-27, 1875 г., б. р.). Възможно е да е направил това именно по време на този си престой в Сливен.
Впрочем големият български поет-революционер е имал още няколко „полски” връзки. Защо някои автори от по-ново време – И. Стойчев (1944 г.), Ив.Унджиев и Ц. Унджиева (1975 г.) изказват противно становище? Кое твърдение е достоверно, изградено на научно-историческа основа и кое е конюнктурно-политическо?
Ако се приеме, че Христо Ботев е бил известно време при Чайковски, от това ореолът му на велик национален герой няма да се нащърби (мнозина българи са се възползвали от възможността да усъвършенстват военните си умения в казашкия полк, б. р.). Напротив, знанията ни за неговата биография ще се обогатят с прибавянето на тази (възможна) среща на две безспорно силни личности.
Нужно е да погледнем на Михал Чайковски непредубедено, от съвременна позиция – изчистена от политическа конюнктура и прословутото ни робуване и страх да не засегнем нечии чужди виждания и интереси и да го поставим на истинското му място, защото независимо от преценката, той е неразделна част от историята на България.
През 1952 г., когато някои „културни” ръководители научиха, че Михаил Чайковски не е композиторът Чайковски и че е бил в лоши отношения с руснаците, бе свалена и унищожена паметната плоча от фасадата на къщата - жилище и негов щаб през 1866 – 1873 г. На нея между другото пишеше и че Ботев е бил при него, без да се посочва колко време и като какъв (тази къща, на ул. Великокняжеска” 27, е запазена почти в първоначалния си вид като страноприемница „Тома”).
През 2003 година със съдействието и финансовата подкрепа на Анджей Папеж – директор на Полския културен институт в София и впоследствие посланик, и Инициативен комитет с председател тогавашния областен управител Иван Благоев, бе изработена нова плоча с портретен барелеф на Чайковски и надпис на български и полски.
