Съгласно популярните твърдения Хилендарският монах е починал на 18 юни 1773 г. в Амбелино (днес част от Асеновград) и е погребан в тамошния параклис „Всях Светих”
Защо се бърка кое е родното място на монаха и къде точно той е погребан
Автор: Иван Ненов
Привържениците на банската теза за родно място на Паисий Хилендарски – от първата публикация на Иван Т. Петканчин във в. „Мир”, 22 май 1912 г. до днес, изтъкват като най-силен аргумент спомена на „патриарха на българските писатели и педагози” Неофит Рилски, както заслужено го е нарекъл Константин Иречек, че „отец Паисий е роден в неговото село – Банско”.
Към тази теза като доказателство проф. Й. Иванов прибавя „приписката” от Хилендарската кондика, донесена му от М. Ковачев и публикувана във в. „Зора”, бр.5591 от 15 февруари 1938 г. под заглавие „Родното място на Отца Паисия се установява (Край на един продължителен спор)”.
След появата на факсимилното издание на Хилендарската кондика, откъдето е видно, че такава приписка няма, вече отпада въпросът защо Лаврентий (братът Паисиев) сам „е обрекал на ста Бца своята отцова кукя во Банско за Хилендарски метох”, както и измисленото „братство” между ктитора от Банско хаджи Вълчо и автора на „История славянобългарска”. За да бъде убедителен в своята теза, проф. Й. Иванов съчинява в „донесената” приписка, че хаджи Вълчо от Банско е „обрекал” (дарил) бащината си „кукя” за метох на Хилендар.
Той не се е съобразил с труда на Г. Трайчев „Манастирите в Македония” от 1933 г., където авторът след многогодишни проучвания, базирайки се само на документи, пише: „До освобождението на България Хилендар притежавал метоси в следните селища: Елена, Сливен, Панагюрище, Жеравна, Копривщица, Чирпан, Пирдоп, Стара Загора, Казанлък, Враца, къща във Враца, дюкян във Враца, София, Пазарджик, къща в Разград, Севлиево, Карнобат, Клисура, Плевен, Бобошево, Самоков, Станимака, Трявна”.
Това, че проф. Й. Иванов е „прибавил” към селищата, в които е имало метоси на Хилендар, и с. Банско, е било със същата цел – да му се повярва, защото мнозина от съвременните нему учени добре са познавали епохалния му труд „Български старини из Македония.”
Трябва ли да се съмняваме в онова, което е казал за отец Паисий Неофит Рилски?! Според задълбочените проучвания, които ни е оставил проф. Иван Д. Шишманов върху книжовното наследство на Неофит Рилски в „Нови студии из областта на Българското възраждане”, издадени през 1926 г., Неофит е бил „стриктен и лаконичен”.
В дневника си – воден от 1835 г. до 1874, той е отбелязвал с какво се е хранел „копривы первы пут набрали” или „Въ сей си дошелъ Панталеймон от Самоков”, „отишли горе на келиите и дочакували самоковския поклонники” и още десетки изрази, в които ще открием дори „педантичния” Неофит Рилски.
Ето как проф. Иван Д. Шишманов описва срещата му с Константин Иречек: „Иречек посетил Рилския манастир в 1880 г. с един руски капитан от българската армия и бил честит да види Неофита и да говори с него не само веднъж и накратко, а няколко пъти и обширно. Иречек направил визитата на Неофита на другия ден след пристигането си. След като описва „келията” и се възхищава от разкошната гледка към гората и планината, Иречек се спира и на вънкашността на стареца: малък ръст, вече почти 90-годишен, до негде прегърбен, с приветлив израз на очите и лицето и къса бяла брада.
Облечен бил в черна манастирска одежда с лисичи кожи и калугерска калимявка. Неофит седял на ниска възглавница между отворени книги и пишел, наместо на масата – на малко дървено сандъче.
Посрещнал ги с голяма радост, почерпил ги с ракия, сладко и кафе и най-напред попитал Иречека, защо казва в историята си, че е самоук. „Неофит (жива летопис на Българското възраждане) имал още редка памет.”
Ако трябва да направим някакво тълкуване за характера, знанията, самочувствието, както и за „редката памет” на Неофит Рилски, то е било категоричното му несъгласие Иречек да го нарече (напише в” История на българите”), че е „самоук”. Не говори ли това, че Неофит Рилски се е противопоставял на всяка изопачена истина, че е бил непримирим към лъжата, към произволното и нелогично тълкуване на събитията!
И изводът-въпрос, който можем да поставим е: „Защо Неофит Рилски, след като задълбочено е чел написаното от Иречек, а в труда си Иречек пише, че „Паисий е роден в околностите на Самоков”, не го е упрекнал и поправил!
Отговорът на този въпрос го дават писмата на Неофит Рилски. „Първата биографска скица, която се появи още в годината на Неофитовата смърт във в. „Зорница”, г.VІ,1881 г., бр.41-13 окт. – пише в труда си проф. Иван Д. Шишманов, – се дължи на П(аисий), ученик и другар на покойния до смъртта му. До тоя най-прям ученик и послушник на Неофита, после диякон и йеродякон са адресувани едни от най-интересните писма на Неофита, особено от епохата на професорството му в Халки.
Паисий не стана учител, а игра една доста видна роля като представител на Рилския манастир, таксидиот и духовник в разни краища на България (Хасково, Видин и др.) Докато отсъствуваше Неофит в Халки, Паисий бе пазител на келията, покъщината, библиотеката и имотите му в манастира. По едно време той избегва и отива да се учи в некое светогорско училище. Скоро обаче требва да е бил върнат. Неофит ще се е сдобил после с него, защото преписката помежду им след 1851 има сърдечен тон. На тоя Паисий ние дължим първата биография на Неофита.”
А в едно писмо от Халки Неофит Рилски пише: „Паисий също да стане мукает, да хване неколко шопи да насекат дърва за идущата зима. Нека дървата бъдат готови: те не искат ни хлеб, ни сол.”(28 септември 1851 г.). На 21 декември същата година игуменът на Рилския манастир Игнатий и епитропите Антим и Еремия пишат писмо-отговор до Неофит в Халки, защото той ги е помолил да прегледат вещите в стаите му „дали неговият ученик и беглец Паисий не бил задигнал нещо”…
Ето този е роденият в Банско отец Паисий, когото по-късно банскалии и нашите историографи уподобяват с автора на „История славянобългарска”. Това е Паисий от рода Баханови, за когото пишат Ив. Т. Петканчин, Ал. Чучулаин и др. А между двамата общото са само монашеските имена.
Истинският Паисий, авторът на „История славянобългарска”, е роден в самоковското село Доспей и само потомците на „неразумни(те) и юроде(те) ще продължават да твърдят друго. Но неговата „История славянобългарска” ги опровергава.
Втората грешка е за годината и мястото на смъртта на Паисий Хилендарски. Още в уводните думи на факсимилното издание на Хилендарската кондика – дело на НБ „Св. св. Кирил и Методий” – София и Народната библиотека в Сърбия – 1998 г., проф. Божидар Райков споделя, че заедно с проф. Матея Матеич откриват неизвестни данни за живота и смъртта на Паисий Хилендарски.
„В кондиката са включени сведения за негови пътувания като хилендарски таксидиот през 1755, 1760, 1766, 1770 и 1772 г. Тук е записана и годината на смъртта на Паисий – 1773, както и мястото, където го е застигнала – Ампелино, кв. на Станимака (дн. Асеновград).”
Изнесеното от проф. Божидар Райков се наложи на българската общественост и навсякъде – в учебници, енциклопедии, публикации, както и върху банкнотата от два лева, беше вписана 1773 за последна година на първия наш възрожденец.
Беше отречена приписката, която ни е оставил дяк Марко: „Да се знае какво се яви у манастиро дяк Марко, та си стори абер от Самоков какво се представи хаджи Паисий йеромонах Хилендарски и не се поврати вече на Света гора, а са го копале во гробе отца поп Никола на харно место. Бог да го прости три пати рекоа тука.”
В кондиката името Паисий се споменава (отбелязано е) шест пъти:– „От Самоковска епархия се връща брат проигумен кир Паисий (Хилендарски)...” (Л.60б, 1760 г., 25 януари), „След смъртта на проигумен Паисий от Ампелино се връща отец Антим и...” (Л.74а – 1773 г.), „От Ески Загора се връща отец Николай заедно с поп Паисий...” (Л.74б- 1762 г.), „От Сливен се връща проигумен Паисий и донася...” (Л.75б, 1766 година), „От Куч се връща отец проигумен кир Паисий и предава на тримата скевофилакси...” (Л.82б, 1770 г.) и „От Солун се връща отец проигумен кир Паисий и предава...” (Л.85б – 1772 г.).
Както е видно, името Паисий като поп е споменато веднъж. В останалите записки в кондиката – той е проигумен Паисий. Представката „про” идва от лат. „pro” и означава „преди”, „за”, „в полза на”. В случая проигумен на съвременен книжовен език е със значение „бивш игумен”.
Бил ли е някога Паисий игумен?
Сам той в „История славянобългарска” е отбелязал за себе си, че е йеромонах и че неговият по-голям с 20 години рожден брат с монашеското име Лаврентий е игумен.
Завинаги ще остане необяснимо защо проф. Божидар Райков е избрал точно този Паисий (проигумен), починал в Ампелино, и го е отъждествил с автора на „История славянобългарска”?! Може би, за да бъде откривател. Или по някакъв начин да омаловажи доминиращото гръцко присъствие в Станимака…
А дали всичко не е едно „историческо съвпадение” с времето и мисълта на Джордж Оруел: „Историята като стар пергамент се изтриваше и се пишеше наново толкова пъти, колкото беше необходимо и не съществуваше начин да се докаже, че е направена фалшификация”.
