По време на Априлското въстание Бяла черква дава 103 въстаници – „от къща по един, по двама, от дядо Марчо – четирима”, които сформират ядрото на сборната чета на Бачо Киро и поп Харитон, прославила се с героичната епопея при Дряновския манастир през 1876 година.
Някои от останалите живи четници само година след това се включват в Българското опълчение и се сражават в боевете за свободата на родината ни по време на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. От Бяла черква те са трима и един преселник от Търново – четирима, останали неизвестни за народната памет и извън страниците на учебниците по история. Но завинаги записали имената си в пантеона на безсмъртните.
Колю Радев Рачев – Черкеза
Един от тях е Колю Радев Рачев – Черкеза. Той е роден през 1855 г. в с. Горни турчета (дн. Бяла черква). По-големите му братя, от които Петко и Тодор загиват през 1876 г. в Дряновския манастир. В това време Колю е във Влашко и през март същата година работи в чифлика на Рафаил Атанасов, председател на революционния комитет в Галац.
Чрез неговото посредничество той се записва в Ботевата чета с още двама белочерковци и се качва на кораба „Радецки” от пристанището на Турну Магуреле. На 17 май слиза на козлодуйския бряг с войводата Христо Ботев, като взима участие във всички сражения на четата. След нейния разгром и разпръскване на оцелелите бунтовници, Черкеза се скита из Балкана и накрая със съселянина си Мичо (Димитър) Генчев водят престрелка, при която приятелят му загива.
След това е пленен, но успява да избяга. За зла участ после пак е заловен, обаче успява да дочака амнистия и на 1 август 1876 г. бива освободен.
Преоблечен в шопски дрехи се прехвърля от Свищов в Зимнич, Румъния. Там от свещеник Петко Франгов, четник от четата на Бачо Киро, научава за гибелта на двамата си братя.
Колю Радев участва в Освободителната война като опълченец и е преводач в отряда на генерал Михаил Драгомиров. Записан е като Никола Радев във Втора дружина, І-а рота, на 2 май 1877 г. На 7 юли (или 8 юли) той влиза в старата българска столица, вероятно с източната руска колона.
До 1880 г. живее в Бяла черква като отглежда сирачетата на двамата си загинали братя. По-късно се преселва в Павликени, където се занимава с керемидчийство.
През 1885 г. той се записва като доброволец в Сръбско-българската война. Според рапорт на командващия Втора доброволческа дружина, Черкеза е служил от 15 октомври до 21 декември 1885 г. и е участвал в похода до Пирот.
През 1898 г. става един от основателите на Поборническо-опълченското дружество в Бяла черква, което разгръща широка родолюбива дейност.
През 1900 г. се преселва в Бяла Слатина. През 1926 г. участва в тържеството по случай 50-годишнината на Ботевата чета. Тогава само той и още един Ботев четник са били живи.
Колю Радев умира на 7 юни 1927 г. на 72 години след операция в Александровската болница. Погребан е в двора на църквата „Св. Параскева” в Бяла Слатина, където и днес се почита паметта му. В спомените си свещеник Франгов пише за него: „Колю Черкеза бе благ, с весел характер и беззаветно предан на Отечеството. Почивай в мир, друже! Името ти е записано в страниците на българската история и на паметника във Враца”.
Кую Цанков
Кую Петков Цанков е роден около 1856 г. Той е втори син на Петко Цанков. Бил грамотен, женен, без деца. Заедно с братовчед си Димитър Куев взима участие в Дряновската епопея. След разгрома на четата се крие в Бяла черква, после емигрира в Румъния.
След обявяване на Руско-турската война се записва опълченец. На 21 май 1877 г. е зачислен под името Никола (Кую) Петков като редник в І-ва рота на Трета дружина на Опълчението.
Повече сведения за него дава пак свещеник Петко Франгов от Бяла черква: „След 15 май 1876 г. заминахме за Влашко. Кую си дойде заедно с русите и взе живо участие в битките при Шейново, Шипка, Стара Загора, но след като стана мир с русите и турците, Кую си дойде в село, живя малко и немилостива смърт го грабна без време... Рядкост са подобни юнаци като този. Вечна ти памят, друже!”
Кую Петков умира на 32 години през 1880 година.
Петър Петрушев
Петър Николов Петрушев се ражда на 18 януари 1858 г. в Търново. Записан е в Трета опълченска дружина и взима участие в боевете при Шипка и Шейново. Водил се е на военна служба от 25 май 1877 г. до 24 юни 1878 г., т.е. той е бил демобилизиран доста време след подписване на Санстефанския мирен договор.
След това се връща и заселва в Бяла черква, където открива магазин. Той и неговият брат са спомоществователи на белочерковския храм „Св. Димитър”. Умира в Бяла черква на 20 юни 1920 г.
Цачо Ненов
Интересна е съдбата и на Цачо Ангелов Ненов. Роден е през 1856 г. в Бяла черква, той е един от доставчиците на барут за четата на Бачо Киро и е имал най-доброто оръжие между четниците – куршумът му не падал напразно.
Участва смело в боевете при Дряновския манастир. Спасява се като по чудо и се връща в Бяла черква, където се укрива до месец август 1876 г., след което емигрира в Румъния.
На 24 април 1877 г. се записва в Плоещ като опълченец в І-ва рота на Четвърта опълченска дружина. В спомените си той пише, че участвал в сражението при Шипченския проход, но преди голямата битка при Шипка заболява от простуда в Балкана. Изпратен е на лечение в гр. Елисавет (Русия).
Завръща се в лагера в с. Зелено дърво, близо до Шипка,, но му дават отпуск за възстановяване. Уволнен е поради болест на 1 декември 1877 г.
След Освобождението многократно заема кметския пост в Бяла черква. Жени се за сестрата на Бачо Киро – Анка, с която се радват на 23 години брачен живот. Те имат шест деца: Крум, Гана, Анастасия, Ангел, Христо и Трифон.
И четиримата му синове взимат участие в Балканската война. Христо е убит, а Трифон е тежко ранен, но бива спасен благодарение на грижите на брат си Ангел, който бил санитар и е оставил дневник от времето на войната.
Цачо Ангелов Ненов имал навика да казва за себе си: „Аз съм чифте комита”. Той напуска този свят през 1927 г. на 71 години.
Така точно 50 години след Освобождението склопят очи и последните двама белочерковски опълченци – Колю Черкеза и Цачо Ненов.
Кое им е неизвестно на опълченците в Бяла черква, след като аз 6 години преди това им публикувах биографиите - през 2008г. И краеведът-историк знае много добре това. Аман от плагиати.
