Три жени с името Вера са големите любови на литератора, но накрая той умира самотен и в бедност
Автор: Камен Колев
Може ли един от най-добрите ни майстори на урбанистичния разказ до юношеството си да не е знаел родния си език? Георги П. Стаматов, чиято 145-а годишнина от рождението отбелязваме този месец, се научил да чете и пише на български едва на 16 г.
Роден е на 25 май 1869 година в град Тираспол, Русия. Детството му минава в Акерман и Одеса. А Южнославянския пансион на Тодор Минков в гр. Николаев е съученик с Алеко Константинов и Георги Кирков.
Макар и роден в българското емигрантско семейство на юриста Порфирий Стаматов, Георги проговаря на руски език. Дори в една от биографиите му се казва, че до 16-ата си година не е подозирал за българския си произход.
Бъдещият писател научава този факт едва след Освободителната война, когато неговият баща се преселва в България и постъпва на служба като председател на касационния съд. Три години по-късно Георги също се връща в България и се заема да учи родния български.
Постъпва във Военното училище и отива да служи като офицер в Трети артилерийски полк. От армията е уволнен заради своите русофилски убеждения. Георги П. Стаматов тръгва по стъпките на баща си и записва да следва право в Женева и София. По време на Първата световна война е назначен за военен съдия в Кюстендил и Трън.
Но първите литературни изяви на Г. П. Стаматов са още в ученическите му години в Русия. Под въздействие на големите романтици на XIX век, които чете – Байрон и Хайне, Георги започва да пише стихове – първо на руски, а след 17-ата си година и на български.
През 1890 г. Иван Вазов публикува в своята „Денница” едно стихотворение на Стаматов. Но по това време бъдещият разказвач започва да се увлича от големите представители на руската художествена проза – Достоевски, Гогол, Толстой, Белински, Шчедрин, Гончаров. Тогава Стаматов разбира, че истинското му призвание не е поезията, а прозата.
В онези години българската литература е насочена повече към селото и бита, радостите и тегобите на селяните. Урбанистичната тематика и градските персонажи навлизат в литературата благодарение на Г. П. Стаматов. Той ги осмива в характерни сатирични образи, които населяват книгата му „Вестовой Димо”, разказите „Паладини”, „Малкият Содом“, „За едно кътче на душата”.
Стаматов печата първия си разказ „Откога Загорови са щастливи” в сп. „Мисъл” през 1893 г., след това публикува в „Българска сбирка”, “Съвременник”, “Наш живот”, “Просвета”, “Съвременен преглед”, “Наблюдател”, “Златорог” и много други. Работите му, издържани в афористичен и лаконичен стил, веднага печелят симпатиите на критиката.
Но за разлика от успехите в творчеството си, личният живот на писателя е пълен крах. Като студент в Швейцария изживява безчет любовни авантюри, а в България, вече успял писател и съдия, има славата на брилянтен бонвиван.
Тогава среща зашеметяващо красивата Вера – също като него родена в Русия. Тя го пленява със сините си очи и буйна руса коса. Изключително интелигентна, тя бързо завладява сърцето на писателя покрай дългите им разговори за литература и изкуство.
През 1900 г. двамата се женят и им се ражда дъщеря на име Доротея, която галено, по руски обичай, наричат Дося. Първите години от брака минават в безоблачна любов.
Но наблюдателната Елисавета Багряна, близка приятелка на Дося, вижда някои смущаващи неща в на пръв поглед идеалното семейство. „Рускинята не беше никаква домакиня, той шеташе. Купил Стаматов месо - кайма за кюфтета, Верочка не знае как се правят. Мама й ги приготви, а тя започва отдалеч да ги хвърля в тигана, маслото пръска... Мама ме вика - Лизе, иди помогни на Верочка, че не може! Била съм на шест-седем години“, разказва в спомените си Багряна.
Семейство Стаматови се сприятелява с фамилията на социалдемократа Янко Сакъзов и съпругата му – писателката Ана Карима. Двойката често гостува в дома им на площад „Славейков” в столицата. На петата година от брака си с Георги П. Стаматов Вера се влюбва безпаметно в Сакъзов и забременява от него. Двамата не крият любовта си, а цяла София одумва скандалната им връзка.
Елисавета Багряна си спомня, че когато научава вестта за бременността на невярната си съпруга, Стаматов предприема крайна стъпка. Хваща я за ръка и я води в дома на Сакъзов с думите: „Щом се обичате - ето ти я!“ „Една вечер тръгнаха от дома двамата - Стаматов и Верочка, а той се върна сам. Оставил я там, при другия“, разказва Багряна. Така писателят се отдава на алкохола, в който до края на живота си теши мъката по невярната си жена. И сам признава: „Страшно е, когато човек сам си е виновен. Тя не застана на пиедестала. Аз я поставих там“.
Въпреки огромното разочарование и накърнена чест, Стаматов до последно се държи като джентълмен. Разводът на Сакъзови се проточва, детето се ражда и той дава името си на момченцето, за да му спести етикета „копеле”. По-късно Анатол Георгиев Стаматов взима имената на истинския си баща.
Стаматов заминава за провинцията, за да лекува депресията си след раздялата. Връща се два месеца по-късно и твърди, че вече е преодолял Вера. Но близките му приятели – белетристите Людмил Стоянов, Стилиян Чилингиров, Константин Константинов и Недялко Месечков, виждат как той все повече се изолира и теши мъката в алкохол.
В годините след развода дъщерята на Стаматови – Дося, живее ту при майка си, ту при баща си. Отдаден на страданието си, Георги не забелязва как тя е посърнала и вехне с всеки изминал ден. Доротея се самоубива малко след навършването на 20-те си години.
Когато няколко години по-късно млади пролетарски писатели като Георги Караславов обявяват Стаматов за свой духовен баща в литературното творчество, писателят реагира много остро и в един от тогавашните вестници пише: „Аз деца нямам!”
Юристът прозаик окончателно се затваря в себе си и денонощно гледа снимката на единственото си дете. Все по-често се застоява в една от софийските кръчми, където се влюбва в бедната рускиня Вера, която работи там като сервитьорка. Обсипва я с дребни подаръци – парфюми, цветя.
Връзката не продължава дълго, а малко след края й Стаматов се влюбва в третата Вера в живота си – дъщерята на генерал Бончо Балабанов. Тя има тежки семейни проблеми, предстои й развод. Споделя много лични неща с писателя. Самата тя също се занимава с проза и му разказва за творческите си намерения. Една вечер Г. П. Стаматов събира кураж да й се обясни в любов, но Вера му признава, че е нещастно влюбена в друг. Макар и наранен, писателят я превръща в най-близката си приятелка, която е близо до него до края на дните му.
Съвременниците му го описват като саможив и странен човек, който не обича хората. Докачливият нрав на Стаматов дори довежда до дуел с Добри Немиров, който на шега го поздравява с думите „Хей, господин Ягоридков, събудете се” (Ягоридков е герой от разказа „В миши дупки” на Стаматов – б. а.).
Писателят така се засяга, че обявява дуел на Немиров. На другия ден води секунданти. Немиров се извинява и обяснява, че не е искал да го засегне, но Г. П. Стаматов е непоколебим и настоява с пистолет да защити честта си. Датата и мястото са уречени – 25 ноември 1913 г., 8 ч. сутринта в Борисовата градина. Тогава мандатьорите на двамата впрягат всички свои дипломатически умения и ги помиряват, а Стаматов предлага на опонента си да изпразнят заредените пистолети във въздуха.
Последните си дни писателят гасне в малка стаичка под наем на софийската ул. „Юрий Венелин” 11, изолиран и забравен от всички. Вера Балабанова го посещава често и се грижи за здравето му. Понякога тя засича там друга жена, която бързо си тръгва, след като е подредила стаята му.
Това е Вера Сакъзова, към която Стаматов все още има силни чувства. Към края на живота си, дни преди да угасне в Александровска болница на 9 ноември 1945 г., той казва: „Съдбата ме срещна с три различни жени, носещи името Вера, за да ми докаже, че любовта е нетрайна и недостижима”.
След смъртта си писателят бързо е забравен от критика и читатели. Остава непознат и до днес. Едва през 80-те години на ХХ век са издадени два тома негови съчинения. По-късно се публикува "Содом и Гомор", но читателите се оказват неподготвени за жестоката му проза. Така спират опитите да се издават книгите му, а прозаикът е зачертан от българската памет.
