Най-големият враг на Вапцаров след Девети става негов пръв приятел и изповедник
Автор: Борис Цветанов
И досега литератори и историци не дават и сянка да падне върху придворния поет Младен Исаев и вървят като истина опашатите му лъжи за стихотворението „Предсмъртно" на Вапцаров, за това, че бил най-близо до поета в последните му дни и часове, само войнстващият му атеизъм не го е оставил да употреби и термин, че бил неговият изповедник.
Няма логично обяснение за тази простотия, защото позорното държание на Младен Исаев – и в стоте дни следствие, и в десетината дни в затвора преди съда, е наблюдавано от поне петдесетина останали живи негови съподсъдими в известния процес. И почти всички са заемали длъжности, даващи им възможности да натикат в миша дупка измамника.
Всички позорно мълчат, както е казал поетът, само един партиен ветеран, най-известният смутител на партийното спокойствие – Николай Павлов-Комара, лежал повече в социалистическите затвори, отколкото в така наричаните фашистки, се решава да наруши тишината.
Всъщност имаше дълги години още един човек, който се опитваше да каже две искрени думи за придворния маскара – това беше Ангел Тодоров, единственият български писател, съчиняващ и разказващ вицове за себе си. „Поне с тях да остана. От Младен Исаев да не мислите, че ще остане нещо?!” – майтапеше се той. И наистина от Исаевата поезия нищо не остана, но лъжите за другаруването му с Вапцаров останаха.
През ноември 1959 г. в Клуба на юристите в София се провежда възстановка на първия съдебен процес срещу Вапцаров. През 1940 г. той е подведен под отговорност по член 7 на ЗЗД за насаждане на омраза, вражда и престъпление спрямо отделни класи и правов ред със стихотворенията си „Селска хроника" и „Бунтът кипи".
В залата е пълно с юристи, гости на ЦК на Партията, поети и писатели. Естествено тук е и постоянното присъствие на мероприятия, свързани с Вапцаров – неотразимият Младен Исаев.
Председателят на тогавашния съд Тодор Николов и членовете Васил Петров и Йордан Иванов разказват за делото. След тях идва ред на прокурора Иван Койчев.
„Бях защитник и представител на държавата, твърдо решен да дам показен урок не само на поета, но и на тия, които мислеха като него. Не четях обвинителната реч, направо я декламирах. Но когато срещнах спокойния, снизходителен поглед на този мъж, когото наричах подсъдим, нещо се срина в мене. Спокойствието му изгони моето спокойствие и вместо в него, в душата ми се настани неудобство и страх.
И в един миг сякаш и небето ми даде знак. През кепенците на прозореца проникна слънчев лъч и падна право върху лицето на Вапцаров. Спокойното му лице не трепна. И като че ли чух глас, дълго време го мислех за вътрешен, но мисля, че бе от небето: „Този човек не е престъпник!" И заиграх двойствена роля: хем да защитя държавата, хем да оправдая поета... Мисля, че сполучих".
Съдиите са единодушни: В залата ръкопляскат и към трибуната се отправя знаменитият възпевчик на комунизма Младен Исаев. Следват ръкопляскания и за него. „И досега сърцето ми плаче с кървави сълзи” – започва той, но не може да продължи. Мощен глас от последния ред в залата изревава лъвски: „К`ви сълзи рониш бе, мекере! Крокодилски ли?!”
Един мъж, невисок, слабичък, с посивели коси на страдалец тръгва по пътечката към трибуната, Младен Исаев изчезва яко дим. А изправилият се заговорва: „Другари, аз съм Никола Павлов Николов, известен като Комара, кошмара за провокаторите в Партията. Ей този човечец – посочва ораторът свилия се в едно кьоше Младен Исаев, – с който и аз бях съподсъдим вече 15 години, разправя лъжи и петни името на Вапцаров! Този шарлатанин беше най-големият враг на поета по време на следствието и съда. Беше си втълпил, че Вапцаров го е издал на полицията като явкаджия, което не беше така.
Вие сте юристи, направете справка за този процес, в него полицията знаеше всичко и нашите разпити бяха само за формалност, тъй като по силата на допълнение към ЗЗД съдът определяше присъдите по показанията на арестуваните. Никой нямаше право да се отрича от написаното, независимо от начина, по който са изтръгнати показанията. Макар полицията да знаеше всичко, непризнаването имаше огромно значение, ние, които не признахме нищо, въпреки доказателства и очни ставки, затова и получихме по-леки наказания.
Вапцаров признаваше всичко по силата на една инструкция на ЦК, че не трябва да се мълчи за неща, известни на полицията. За да утежни положението на Вапцаров, ей този мошеник тук пренебрегна всичко и се хвърли да го клевети и напада, отрече го и като поет. Отрече се от всички нас. Нае си адвокат – фашиста и най-голям идеолог на националсоциализма у нас Сотир Янев, който неслучайно юмрукът на Партията застреля година по-късно. Сотир Янев не само отдели Исаев от нас, нещо повече, настоя съдът да го съди отделно и против нас.
И досега ей този лъжец, чийто идол, види се, е Гьобелс, следва максимата му за стоте лъжи, които стават истина ... Пък аз, в затвора, нали си нямам друга работа, чета официални документи, в които този наглец пише в наше време...”
„В кой затвор бе, другарю Павлов?!" – чува се ироничен глас от залата. „В социалистическия – отвръща без да му мигне окото Комара, – в който търках наровете от 1949 до тази година”.
В този момент двама ячки милиционери хващат от двете страни Комара и го помъкват към изхода. Председателстващият срещата се опитва да възстанови реда: „Другари, имаме работа с човек с психични отклонения... Моля другарят Исаев да заеме мястото си".
Едва Младен Исаев стига трибуната, и Комара се измъква от милиционерите и тръгва към него като размахва блестящ в лакирано черно пистолет, наподобяващ марка „Парабелум”. Младен Исаев се спуска накъдето му видят очите. Комара – след него. Гонят се из коридорите, а подир тях – милиционерите...
Няколко дни по-късно Никола Павлов е извикан в ЦК на БКП. Лично в кабинета на Тодор Живков. Той още не е всевластният Тато, генсек в сянка е Вълко Червенков, а той е приятел на Комара. Приятел му е и министър-председателят Антон Югов. Живков гледа да е внимателен с Комара, те се познават още от времето на съпротивата, пък е и на мода и толерантност към незаконно репресираните. „А бе, Комарче, бива ли чак пистолет да извадиш – казва му той и го съветва: – Да вземеш този патлак да го дадеш в ЦК. – После допълва: – Абе милиционерите ги дрънкат едни, нищо не им разбирам... А казват, че панталоните на другаря Исаев били мокри от горе до долу".
„Ей сега ще разберете, другарю Живков” – отвръща Комара и показва парабелум от глина, боядисан и лакиран в блестящо черно, добре позната детска играчка. И под смаяния поглед на Първия допира дръжката на пистолета до устата си и се чува познатото на всяко дете изсвирване...
Живков искрено се разсмива вероятно за първи път с онова известно ни на всички "ха-ха-ха" от по-новите времена.
В заключение той вдига бяло знаме: „Комарче, идва при мен Христо Радевски, оплаква се от тоя, от оня в писателския съюз... Викам му и на тебе казвам: знаем в ЦК, че Орлин Василев, Стецето, че и Младен Исаев са нечестни хора, политически търгаши, но те са тия, които подкрепят партийната линия, а това е от съществено значение сега... Особено когато виждаш какво става в СССР около оня палячо Хрушчов".
