Тук не биха отказали да пренесат престолите си дори олимпийските богове
Автор: Никола Филипов, Снимки: Авторът
През месец юли в. „Десант“ писа, че вратата на Горноводенския манастир „Свети Кирик“ край Асеновград стои вече няколко години окатанчена и дори на храмовия празник – деня на Свтците Кирик и Юлита, миряните не могат да пристъпят в него, та да запалят свещичка.
Сега обаче, след дълго проточили се във времето годишни съдебни дела със Съюза на архитектите в България, които от 1987 г. ползват светата обител като творческа база на Международната академия по архитектура, Пловдивската митрополия публично влезе във владението му.
Още от ранна утрин на 11 септември към него запълзяха автобуси и леки коли с поклонници от близо и далеч. Общият им брой надмина хиляда души, като всички поляни и подходящи за паркиране места се изпълниха до краен предел.
От терасата, на която е изграден този манастир, се открива изключително очарователна гледка. В средата на ХІХ век възхищението си от това живописно място не скрива и писателят Любен Каравелов, който отбелязва: „Манастирът „Св. св. Кирик и Юлита” се намира на такава великолепна местност, на която не биха се отказали да пренесат престолите си даже олимпийските богове”!
За разлика от повечето православни обители, които са построени в затулени и скрити от ц вилизацията
и от погледите на завоеватели и разбойници местонахождения, този манастир е с такава локализация, че от него се наблюдава цялото Горнотракийско поле и обратно – самият манастирски комплекс се вижда чак от Пловдив, отстоящ на двайсетина километра разстояние.
В близост до „Св. св. Кирик и Юлита” е била крепостта Воден - резиденцията на основателя на Бачковския манастир, византийския пълководец от грузино-арменски произход Григорий Бакуриани (Киркор Пагурян). Вероятно още по негово време в района на Аязмото тук е възникнал християнски храм, скит или параклис.
Много артефакти обаче говорят за рицарска намеса. През 1204 г. Латинската империя учредява в Пловдив Филипополско херцогство, което започва възстановяване на пътищата и градежите от римско време и строи нови крепости и манастири. По пода и стените на манастирската църква са вградени тамплиерски розетки, а кръстовете са по-скоро рицарски, отколкото източноправославни.
През последното столетие тази обител е била предмет на множество съдебни спорове, като десетилетия наред те се водят от Гърция срещу България. След залеза на Филипополското херцогство не се знае кой е наследил този манастир, но от втората половина на ХVІІІ век до 1906 г. писмените сведения утвърждават принадлежността му към Гръцката патриаршия.
Поради неизяснената собственост през ХХ век манастирът „Свети Кирик“ сменя седем пъти предназначението си. След като през 1906 г. въоръжен отряд от съседното Лясково го отнема от гърчеещите се воденци, тук последователно са настанявани бежанци от Македония и бежанци от Русия.
Прогонените от Октомврийската революция руски духовници откриват в манастира богословско училище. След смъртта на началника на училището – царицинския архиепископ Дамян, през 1937 г. училището е закрито.
През 1943 г. властите го предоставят на тогавашното Министерство на вътрешните работи и народното здраве за концлагер. В светата обител са въдворени около 200 интелектуалци, изявили се против съюза с хитлеристка Германия. Сред тях има и около 90 жени, между които Султана Рачо Петрова, Надежда Сава Гановска, Димитрина Аврамова Стоянова...
След 1944 г. манастирът известно време пустее, но тъй като е собственост на Министерството на народното здраве, то го превръща в дом за лица с душевни недъзи или по народному казано – лудница.
Когато през седемдесетте години на миналия век академик Тодор Павлов научава, че концлагерът, в който е бил заточен близо две години, е станал приют за душевно болни, използва целия си авторитет и възможности манастирът да бъде предоставен на Българската православна църква, както и става.
Но следствие на Чирпанското земетресение и няколкото пожара, от него вече са останали руини. В това време се явява кандидатурата на Съюза на архитектите в България за възстановяване и преустройство. Сключен е и съответният договор и в продължение на три години архитектите изграждат из основи днешния нов манастир като Творческа база на Международна академия по архитектура.
Политическите промени в страната довеждат и до промени в ползването на тази база. След дълги дела в крайна сметка се стигна до сегашното му връщане на Българската православна църква. Манастирите по право трябва да й принадлежат. Кощунство е тук, както бе преди време, когато обителта функционираше като хотел-ресторант,да се сервират специалитети на заведението като „Телешко „Свети Кирик“!
Но актът на връщането на манастира в лоното на БПЦ бе посрещнат с противоречиви чувства от някои местни жители. Стотината заети в обслужването на хотела, ресторанта и другите дейности се надяваха отново да се върнат на работа. „И какво сега? Ще докара владиката един-двама монаси и манастирът ще пустее!“ – коментираха те.
Както пише Любен Каравелов в творбата си „Записки за България и българите“, през ХІХ век „Свети Кирик“ е бил един от най-оживените манастири в България. Ежедневно в него са пристигали поклонници от цялата страна. Тук са прекарвали летните горещини богатите пловдивски търговци и чорбаджии. Имало е килийно училище, имало и иконописно студио…
Под манастирската лоза пловдивските еснафи са се събирали за годишните си отчети и да отбележат своите професионални празници.
Стопанството на светата обител е наброявало стотици кокошки, прасета, крави, телета, коне… Разполагало е с над 600 декара ниви и лозя и близо хиляда декара гори. Манастирът имал свои складове, обори и дори винарска изба и ракиджийница в съседния Воден (днес асеновградския квартал Горни Воден).
Даденостите на манастира, неговото местоположение и видът, в който е възстановен, са добра предпоставка това духовно средище да възвърне популярността си, която някога е имало. Само времето ще покаже дали отново ще може да възстанови старата си слава.
Кратка справка
Горноводенският манастир „Св. св. Кирик и Юлита“ съществува още от Средновековието, като многократно е бил разрушаван и опожаряван. В една преписка от поп Методий Драгинов се споменава, че по време на помохамеданчването на чепинските българи през 1657 г. той отново е разрушен.
Не е ясен и патронът на светата обител, тъй като той е посветен на светците Кирик и Юлита (майка и син), но главната църква носи името на св. Параскева. Смята се, че на това място са съществували два манастира, откъдето идва и смесването на култовете. Първият манастир е бил издигнат до аязмо, а на 500 м от него е бил издигнат днешният манастирски комплекс. През 1810 г. и двата скита били опожарени от кърджалиите.
