Жената до Чудомир

Автор: Лилия Димитрова

На 25 март се навършват 125 години от рождението на големия наш писател и общественик Чудомир. За него има изписани много страници със спомени, срещи, разговори... Но малцина са тези, които разказват нещо за онази жена, която цял живот бе неотлъчно до него и в добро, и в зло. Която с дълбоко философско търпение понася и посреща безкрайните му гости, която пере и глади дрехите му, готви и чисти общия им дом. А самата тя бе творец, и то не случаен.

Мара Чорбаджийска – за мен това е една неповторима личност, една изключителна жена, която въпреки огромните си възможности за още по-голямо интелектуално изявяване, притаява дискретно в себе си много от духовните си възможности, за да запази името на прочутия си съпруг.

През юли 1993 г. Денчо Баров пише за нея във в. „Искра“: „Беше ни учителка по рисуване. Високо квалифициран специалист, тя с вещина и любов ни насочваше в това изкуство на красотата. И десетилетия след това съм се срещал и разговарял с нея. Беше човек с богата душевност. У нея имаше човешка топлина, доброта, ненатрапваща се отзивчивост, внимание и уважение към хората.
Тя остана в сянка поради изключителната си скромност... Насочи грижите към създаване на домашен уют, спокойствие, топлота,  необходимата атмосфера за изявата на Чудомир като творец.“

Бащата на Мара Чорбаджийска е известният за времето си Иванчо Нонов от с. Енина. Той се оженва за Донка от Трявна, която пък е от рода на прочутия тревненски майстор резбар поп Кою от рода Витанови.
Иванчо и Донка имат осем деца. Но Донка умира млада и Иванчо се жени за Велика Картаджиева – учителка в село Турия. От втория си брак той има още две деца. Другите вече са големи и уредени.

По това време Мара е завършила гимназия в Стара Загора и кандидатства в Рисувалното училище в София. Тя се справя успешно с изпитите, но семейството няма възможност да я издържа. Тогава известните фабриканти Пискюлеви поемат издръжката й. След като завършва, Мара иска да им върне парите, които са дали за образованието й, но те отказват да ги приемат. Вече дипломирана, талантливата художничка е назначена за учителка в прогимназията в Казанлък.

За нейния род Михаил Христов отбелязва на 30 август 1971 г. във в. „Вечерни новини“: „Старинният род на резбарите Витановци от Трявна й дава подтик и любов за работа. Витановци! Чуден род на художници, поети, мечтатели и философи. Хора влюбени в родния край, в битовото, в народното, в прекрасното. Прочути майстори на черковни темпла и иконостаси, чиято слава се носи далече, далече зад пределите на родината ни“.
Димитър Чорбаджийски – Чудомир и Мара Нонова се познават от рисувалното училище в София, но бегло, като състуденти. Скоро той е мобилизиран и заминава за фронта. Случайно в разговор със свои приятели Мара научава, че Чудомир бил убит и споделя мъката си от този факт. Научавайки това, той й изпраща картичка с текст: „Много здраве от възкръсналия Чудомир“.

Мара  пише в дневника си: „Това даде повод да започнем една кореспонденция, която впоследствие стана любов. Първото писмо, което получих, беше една отворена картичка. Такова писмо никога не бях получавала. По съдържание и форма ме засегна силно. Така, седнала пред статива в Академията, колегата Антонов се надвесил над мен и казва: „Блазе на този, който ви пише. С какъв поглед, с каква любов четеш писмото му“.
През есента на 1919 г. Чудомир е назначен за учител по рисуване в казанлъшкото Педагогическо училище, а малко по-късно под крушата  в двора на д-р Бучаров двамата с Мара се венчават и започва дългият им семеен живот с всичките му перипетии, тревоги и радости.

Мара е първият човек, който насърчава Чудомир в литературната му дейност, тя е неговият първи критик.
През 1934 г. правителството издава закон, според който в едно семейство двама души не могат да са на държавна работа. И Чудомир напуска даскалуването, защото като мъж по-лесно може да си намери работа, а Мара остава в учителското поприще и поема временно издръжката на семейството.

И точно тогава Димитър Чорбаджийски става Чудомир. „Абе ти не си писател, ама като писател си писал“ – казва му тя, когато прочита първата му творба – „Не съм от тях“.
Отношенията в семейния тандем Денчо Баров описва така: „Тя беше не само съпруга и домакиня, но преди всичко приятел и творец, който прояви семейни грижи за него (за Чудомир, б. а.) и дълбоко разбиране, съчувствие. Откликваше на творческите му вълнения и проблеми. В нея той намираше опора, ревностен партньор, с който можеше да споделя като художник, писател, журналист, историк и да срещне доброжелателство – важно условие за изграждане на твореца. Тя се радваше на изявите му като писател“.

Както отбелязват нейни близки, Мара по своему се прекланяла пред таланта на съпруга си. Едновременно с това, тя непрекъснато рисува в уреденото от нея малко ателие в таванското помещение на къщата им – за кабинет на Чудомир е пригодила най-голямата и най-хубава стая.
Уравновесена като характер, улегнала, спокойна, за разлика от експанзивния си съпруг, запазил у себе си нещо от първичната безцеремонност на турийци, тя поддържа цял живот умерения климат на семейния уют.

И намира сили по всяко време да посреща най-неочаквани гости от различен ранг – винаги любезна, винаги учтива, с един необичаен за казанлъчани аристократизъм. Респектираше и подредбата на дома им, който тя поддържаше в стила на интелигента от ХХ век – стил, в който наред с най-хубавото от българската традиция, вплиташе и елементи от европейската класика.
Мара следи редовно и с интерес творческото развитие на различни по-известни художници в България, чете много, сама шие дрехите си, като влага в тях неповторимото майсторство и естетическия вкус на художника.

Нас, децата и внуците на брата и сестрите на съпруга си (авторката е внучка на по-големия брат на Чудомир – Георги Чорбаджийски, б. р.), тя непрекъснато посрещаше сърдечно и топло. Носеше ни подаръци – обикновено някакви лакомства, и ни обгръщаше с внимание.
Тя помага много и на двете си сестри Здравка и Анка, останали рано без майка. Насочва ги към педагогическото поприще и помага за издръжката им. И тъй като умее да шие, купува парчета плат и преправя старите дрехи в нови с истинско майсторство и много вкус. Те са постоянни гости в дома й.

По някое време в една от стаите в приземния етаж в къщата на Чудомир се настанил синът на сестра му Дона – Стай, дошъл от с. Турия да учи в гимназията в Казанлък. Здравка – сестрата на Мара, и младежът се харесали и създали семейство.
Другата й сестра Анка се омъжва за учителя Христо Панев. Техният син Стефан се оказва музикално дете. В началото таксите за уроците му по пиано плаща именно Мара Чорбаджийска. По-късно тя му купува и пиано. След завършването на седми клас талантливото момче е прието в музикалното училище в Бургас.

Свързвайки живота си с учителката Гергана Панева, Стефан Панев се завръща в Казанлък, за да изпълни с много преданост и обич синовния си дълг. „Тя притежаваше вроден аристократизъм, чувство за достойнство, безкрайна доброта и любов към красотата. Щастлив съм, че имах с нея прекрасно интелектуално общуване, духовна близост – показваше ми картините си, разговаряхме за изкуство...“ – ще сподели след време той спомени за леля си Мара.

Тя и Чудомир нямат деца и извървяват живота си рамо до рамо, но биват разделени след смъртта си. Чорбаджийска оставя цялото си лично богатство на Казанлък с единствената молба, след като си отиде от този свят, да бъде погребана до съпруга си. За жалост казанлъшките власти не изпълняват последната и единствена молба на художничката – вярна спътница и помощничка на писателя Чудомир.
И ако според вярата ни той сега гледа от небесните селения, вероятно би рекъл: „Реви, Маро, реви, жено, двама да ревеме...“


В категории: История , Горещи новини