От 19 до 28 март 1895 г. културно-просветните и благотворителни дружества на бежанците от Македония в България провеждат в София общ конгрес,
Автор: д-р Петър Ненков
на който се създава Върховен македонски комитет (ВМК) с председател Трайчо Китанчев и подпредседател Наум Тюфекчиев. Той обединява представителите на легалните македонски емигрантски дружества у нас и си поставя същата цел, каквато и създадената на 23 октомври 1893 г. в Солун ВМОРО – придобиване на политическа автономия за Македония и Одринска Тракия.
В дейността на ВМК основна роля играят Българските освободителни братства, наричани още Тайни офицерски братства. Първото дружество на Тайните офицерски братства е създадено в Търново на 14 юни 1897 г. от поручик Емануил Павлов и подпоручиците Анастас Наков, Любомир Стоенчев, Владислав Ковачев, Петър Иванов, Марко Ванков и Иван Куртев. Втората подобна организация се появява в Русе, а след това в Сливен, Разград, Враца, Добрич, Варна и други гарнизони. Тя разпространява манифест, в който приканва всички офицери по произход от Македония и Одринска Тракия да се включат в редовете ѝ.
Братствата се ръководят от Централен комитет, а след това от създаденото на 15 април 1898 г. Софийско дружество. Сред основните спомоществователи на дейността на Българските освободителни братства са Гьорче Петров, Гоце Делчев, генерал Рачо Петров и генерал Иван Цончев.
Основната цел на дружествата е организирането и провеждането на революционна дейност в Македония и Одринска Тракия. За целта тайно се изнасят оръжия от българските казарми и се дават за въоръжаване на четите. До 1900 г. членовете на братствата нарастват на 1000 души.
Ръководните дейци на Тайните офицерски братства застават начело на ВМК. Сред по-известните от тях са Борис Сарафов, Александър Протогеров, Димитър Думбалаков, Христо Саракинов, Владислав Ковачев, Тодор Саев, Климент Бояджиев, Стамат Икономов, Йордан Венедиков, Тома Давидов, Антон Бозуков, Петър Дървингов, Анастас Янков, Стефан Николов и др.
Тайните офицерски братства играят основна роля за създаването на въоръжените сили на ВМК. През май 1900 г. ВМК и ВМОРО подписват съвместен протокол, с който офицерите от българската армия се допускат в структурите на ВМОРО.
През юли 1895 г. ВМК провежда четническа акция в Македония, известна още като Мелнишко въстание. При него няколко чети, съставени предимно от български военнослужещи, пресичат турската граница и извършват въоръжено нахлуване в територията на Османската империя. Най-сполучливи са действията на четата на подпоручик Борис Сарафов, която превзема Мелник. Доспат е опожарен.
Турските власти се окопитват от първоначалния шок и хвърлят редовна войска срещу четите. Те са отблъснати към българската граница и не успяват да предизвикат всеобщо въстание в Македония. Така организирана набързо и без участието на ВМОРО, четническата акция завършва неуспешно.
Това предизвиква разногласия в организацията. След смъртта на Трайчо Китанчев през август 1895 г. ВМК навлиза в период на криза. На втория извънреден конгрес през декември 1895 г. е избран нов ВМК с председател запасния генерал Данаил Николаев и подпредседател Йосиф Ковачев.
През 1900 г. създаденото във Варна по инициатива на прославения войвода капитан Петко Киряков дружество на преселниците от Одринска Тракия – „Странджа”, се обединява с Върховен македонски комитет и организацията започва да се нарича Върховен македоно-одрински комитет (ВМОК).
На осмия извънреден конгрес, който заседава от 4 до 8 април 1901 г., за председател на ВМОК е избран писателят и юрист Стоян Михайловски. Във ВМОК постепенно се оформят две основни крила. Едното се ръководи от ген. Иван Цончев. То се ползва с подкрепата на Двореца и към него принадлежат предимно офицерите от Тайните офицерски братства. Другото крило се състои от привържениците на съвместните действия с ВМОРО.
Между двете крила започват нападки, които се пренасят по страниците на вестниците „Реформи” и „Дело”. Стига се дотам, че на десетия конгрес на ВМОК, заседавал от 28 юли до 3 август 1902 г., делегатите се разделят на два конгреса и се появяват два Върховни македоно-одрински комитета и две организации.
Отношенията между ВМОРО и ВМОК са сложни и противоречиви. Редуват се периоди на градивно сътрудничество с остри противоборства и кървави разпри. Правят се опити за координиране на дейността им, но стремежът на ВМОК да налага мненията си на ВМОРО е посрещнат с недоволство.
След създаването на Задгранично представителство на ВМОРО в София, нейни ръководители, като Гоце Делчев и Гьорче Петров, вземат участие в дейността на ВМОК. След избора на Борис Сарафов за председател на ВМОК между двете организации се установява добро сътрудничество, но през есента на 1901 г. разривът се задълбочава.
С цел привличане вниманието на международната общественост върху тежкото положение на българите в Македония, въпреки съпротивата на ВМОРО, през есента на 1902 г. ВМОК организира Горноджумайско въстание. Основните боеве се водят в Малашевско, Петричко, Разложко и Мелнишко. В тях участват около 3000 въстаници, но още в началото на ноември бунтът е потушен от турската власт. Десетки села са опожарени, над 2000 души емигрират в България.
ВМОРО не се присъединява към въстанието, защото според нея населението в Македония не е готово за решителни действия и тя се стреми да намали неговия размах. Горноджумайското въстание катализира намесата на Великите сили в работата на Османската империя, наречена по това време „болният човек в Европа”. Опитите за сериозни реформи обаче пропадат.
След Горноджумайското въстание напрежението в Македония нараства чувствително. Турското правителство съсредоточава военни части, които предприемат масови репресии над българското население.
По тази причина общественото мнение в България започва да се отнася негативно към фракциите на ВМОК. Организацията губи подкрепа и се затваря в средите на емиграцията. На 30 януари 1903 г. правителството на Стоян Данев под европейски натиск поставя Македоно-одринската организация извън закона. Ръководителите на ВМОК са арестувани и интернирани извън столицата, архивите им са конфискувани, а офисите-запечатани.
След въстанието крилото на ген. Цончев продължава да съществува като нелегална организация, като се опитва да изгради паралелна на ВМОРО структура в Източна Македония. Дейците от другото крило на ВМОК започват да гравитират около Задграничното представителство на ВМОРО, което се оформя като организационен център на емиграцията.
През 1903 г. между ръководствата на ВМОК и ВМОРО се установява сътрудничество, плод на което е съвместното участие на техни чети в Илинденско-Преображенското въстание в Серския революционен окръг. Тук рамо до рамо с вътрешните чети на Яне Сандански и Йордан Стоянов - Пиперката се сражават върховистките чети на генерал Иван Цончев, подполковник Стефан Николов и полковник Атанас Янков. Те водят кръвопролитни боеве в Пирин планина с турската редовна войска. Борбата срещу общия враг сближава водачите на ВМОРО и ВМОК и те обединяват силите си срещу турския аскер.
След разгрома на въстанието ВМОК призовава към подновяване на въоръжените действия през пролетта на 1904 г. В някои от гарнизоните са възстановени тайните офицерски братства, възстановяват се каналите и складовете за оръжия. ВМОК отново започва да гради паралелна организация в Източна Македония и отново се сблъсква с дейците на ВМОРО. В междуособиците падат убити и от двете страни.
Върховистите не са поканени на Рилския обединителен конгрес на ВМОРО.
На 30 октомври конгресът дава ултиматум на ВМОК да прекрати дейността си, тъй като пречи на македонското освободително движение. Генерал Цончев осъзнава ненужността на конфронтацията с ВМОРО и след забраната от страна на военното министерство български офицери да участват в революционното движение, решава да приеме ултиматума.
Така ВМОК се разпуска и всички чети на организацията през пролетта на 1906 г. се изтеглят от Македония.
