Войводово привлякло вниманието им заради един малко известен исторически факт – то е било обитавано от чехи близо половин век
Автор: Камен Колев
Преди много години лично цар Фердинанд поканил чехи да се заселят в района на Мизия, за да учат местните хора на модерно земеделие. Дали със сигурност поканата е дошла точно от него, историята не казва, но е факт, че единственото чешко село у нас, просъществувало едва половин век, е било давано години наред за пример в цялата околия - подредено, чисто, а обитателите му - работливи земеделци, търговци и коневъди.
Че е единственото чешко село у нас, днес е малко известен факт, макар че то и досега пази типичната си за славянската страна архитектура.
Селото се намира в Северозападна България, на 16 км южно от Оряхово. Създаването му е в резултат на обнародвания през 1880 г. - две години след Освобождението, Закон за заселване на ненаселените земи.
Същият декрет довежда у нас и голяма част от банатските българи. Благодарение на закона, група потомци на чешки мигранти в с. Света Елена в румънската част на Банат се договарят с българското правителство и основават през 1900 г. Войводово.
Напускат Банат по религиозни причини, а и заради недостига на обработваема земя там. Новото село се радва на стопански разцвет, независимо от участието на България във войните и се разраства бързо.
През 30-те години на ХХ век наброява 800 жители, 600 от които са чехи, пише чешкият антрополог Марек Якоубек в книгата си "Войводово - едно непознато чешко село в България". През 1926 г. в селото е открито и чешко училище.
"Бяха по-затворени, най-дисциплинирани в работата и начина си на живот. Не посещаваха кръчмата, сладкарницата, сборовете, живееха свой, по-затворен живот... Добри земеделци, нивите им най-подредени, всички бяха заможни, благодарение на упорития труд", разказва за заселниците сценографът Антон Гюков в книгата си "По петите на Клео. Моята малка делиорманска Европа".
Той ги описва като силно религиозни, добри съседи и "акуратни" хора, които най-щедро участват с парични средства в обществените дела. Някогашният представител на Ватикана в София - монсеньор Галони, разказва на тогавашния чешки посланик у нас Франтишек Кубка, че войводовските чехи са "пример за чистота и отлична селскостопанска работа в цялата околност".
Българинът от селото Нецо Петков пък свидетелства, че войводовските чехи винаги изпреварвали съседните села със засяването, като не пропускали нито един подходящ момент да работят на полето. Някогашните жители на Войводово били и отлични търговци, занимавали се с развъждане и продажба на коне не само в района на Мизия, но и в София и другите големи градове у нас.
"Непрекъснато продаваха и пшеница, царевица, тиквени семки, яйца, сметана, салам", разказва техният съвременник Салим Салим. Колбасите се произвеждали основно в работилницата на Йозеф Складл.
С увеличаването на населението на селото, изхранването на хората се превърнало в проблем, тъй като земята не достигала. Така през 1928 г. се оформя първата емигрантска вълна към Аржентина, веднага след като през пролетта на същата година осем двойки в селото се бракосъчетали. Към края на 1934 г. отново се появява проблемът с недостига на земя и няколко семейства се изселват в с. Белинци в Североизточна България.
Войводово просъществува до края на Втората световна война и в началото на 50-те години на миналия век всички чешки обитатели на селото се преселват в областта Южна Моравия в тогавашната Чехословакия.
Според някои изследователи, преселването е вследствие на следвоенните ремиграционни процеси, основани на базата на междудържавни споразумения. Според други, причина става все по-твърдата линия на тогавашния комунистически режим у нас. Така от България си тръгват около 700 чехи.
Селото не остава обезлюдено за дълго - още през 1951 г. тук се преселват жителите на с. Белица, Ихтиманско, които са били принудени да си търсят нов дом заради строителството на язовир "Тополница".
Времето минава и някогашното чешко присъствие в района на Мизия е забравено. Забвението продължава до 80-те години на ХХ век, когато селото привлича вниманието на бохемиста и етнолог Владимир Пенчев.
"Войводово беше привлякло вниманието ми като едно от "белите полета" в българо-чешките културни взаимоотношения. За "войводовските" чехи имаше скромна литература, основно от 20-те и 30-те години на миналия век, или свързана с проучванията на реемигрантите от България в Южна Моравия", пише Пенчев.
Той е запален да изследва историята на Войводово и отива в селото. "Когато автобусът спря, имах чувството, че не се намирам в България. В прави редици около мен бяха застанали къщи, познати ми единствено от пребиваванията ми в Чехия и нямащи нищо общо с характерната българска народна архитектура".
През 90-те години Пенчев отново отива във Войводово и успява да разговаря с последните живи потомци на някогашните чешки обитатели. За щастие по това време у нас пристигат чешки абсолвенти на Факултета за хуманитарни изследвания на Карловия университет в Прага с идеята да учат български.
Сред тях са Марек Якоубек и Томаш Хирт, които впоследствие работят в Катедрата по антропология на Западночешкия университет в Пилзен и имат голям принос в проучването на историята на Войводово.
Доц. д-р Якоубек и съпругата му стават основният двигател за изследването на чешкото село, те събират много спомени от някогашните обитатели на селото и ги отпечатват в книгите си - Марек издава Vojvodovo – etnologie krajanské obce v Bulharsku, а Ленка – Vojvodovo, česká vesnice v Bulharsku: příbuzenství, manželství a dům.
Част от трудовете им са преведени и на български. Съпрузите, заедно с потомъка на войводчани Борживой Кньоурек, дори създават специален сайт (Vojvodovo.cz), посветен на Войводово, в който публикуват исторически факти, статии и стари снимки. На тях са обозначени имената на всички хора в кадър.
