Невероятната и малко позната история на първата българка, която обиколи света

Автор: д-р Петър Ненков

Анка Ламбрева е една забележителна българка, която разнася славата на България по всички кътчета на земното кълбо. Неслучайно в енциклопедията срещу името й е написано – първата българска Магеланка!

За съжаление хората у нас знаят много малко за нея, а животът й е като истинска приказка.
Тя е родена в Карлово на 22 февруари 1895 г. Сиромашията и недоимъкът са постоянни спътници в живота на семейството й. Благодарение на своята силна воля и жажда за знания, успява да се изучи.

Любознателността й я отвежда в Пловдив, където завършва гимназия. През това време живее в пансион и работи като слугиня в богатите домове.

Година и половина учи медицина и работи като чиновничка в застрахователна компания в София, за да се издържа, но точно тогава умират един след друг нейните родители и тя се принуждава да напусне столицата, за да издържа своето семейство в Карлово, където става учителка. От своя приятелка в Пловдив разбира, че богат американец набира желаещи да учат в американския медицински университет в Цариград и тя заминава за там.



Анка силно мечтае да стане лекарка и когато през 1925 г. университетът се закрива от Мустафа Кемал Ататюрк, тя завършва училище за милосърдни сестри и постъпва на работа в една цариградска болница.

Случаят я среща с един болен англичанин – мистър Тейкон, който се лекува в нейната болница. Благодарение на навременната й намеса при едно нощно дежурство Анка спасява живота му и той отново се изправя на крака.

В знак на признателност, когато напуска болницата, британецът я кани да му гостува в град Дюнедин в Нова Зеландия, където живее. Изпраща й билет за парахода от Цариград до далечната и екзотична тихоокеанска страна. Съдбата – този велик режисьор на човешките взаимоотношения, и този път закриля бившето карловско слугинче.

През 1928 г., преизпълнена с надежди и мечти за един нов свят, с който й предстои да се срещне, Анка Ламбрева тръгва с параход за далечната екзотична страна. Пътуването трае три месеца, през което време тя посещава Египет, Индия, Цейлон и Австралия.

Вече в Нова Зеландия, тя се влюбва в Раймънд, с когото изкарва един прекрасен месец на остров Таити. Българката изнася сказки в колежи, университети и женски дружества, като запознава обществеността в Оукланд, Дюнедин, Уелингтън и други големи градове на острова с историята, географията и етнографията на нашата страна.

Във всички големи новозеландски вестници се появяват статии под надслов „Непознатата България" с нейния подпис. Тя ги изпраща на българското Министерство на външните работи, което ги превежда на френски език и ги адресира до легациите ни по света като реклама на България.

Анка открива безплатен курс по българска бродерия в едно женско дружество, в което членуват представителки на нежния пол само с висше образование и така в Нова Зеландия се появяват българските шевици.

Носталгията я връща отново в България. За целта отново й помага с финансови средства мистър Тейкон. Тръгнала от едната страна на земното кълбо, българката стига до родината си, намираща се от другата страна на земята. Пътуването й се превръща в истинска приказка.

Тя се спира на островите Тасмания, Таити, Фиджи и Самоа. Оттам с кораб се отправя за Лос Анджелис и Ванкувър. Преминава Канада от запад на изток, после достига източното крайбрежие на САЩ и от Нюфаундленд се озовава в Англия.

Авантюристка по дух, през 1929 г. тя става първата жена в света, прелетяла със самолет над Ламанша. От Париж с трен заминава за Германия, а оттам с параход по Дунава през зимата на 1930 г. се добира до Видин, откъдето пристига в своето любимо Карлово.

Неспокойният й дух обаче не я свърта на едно място и тя отново потегля на околосветско пътешествие. За три години младата и красива българка обикаля 42 държави и навсякъде с любов говори за своята родина. Нейните сказки за страната на розите се слушат с голямо внимание.

Един от най-интересните моменти по време на това пътешествие е срещата й в Париж с легендарния български кеч борец Дан Колов. По това време той е на върха на славата си. Като световен шампион в категория свръхтежка има стотици победи на тепиха и е превил гръбнака на не един и двама прославени борци.

Една вечер след една от неговите схватки с френския шампион, на тепиха излиза очарователна българска девойка, облечена в народна носия, която му поднася букет от рози и му пожелава още по-големи успехи. Зажаднял за българска реч и омаян от магнетичната й хубост, атлетичният българин я кани на вечеря в изискан френски ресторант.

Това е първата и единствена среща на Анка Ламбрева с прославения българин. След това двамата си разделят като добри приятели и всеки тръгва по своя жизнен път, но чувствата, които изпитват един към друг, остават да ги стоплят до смъртта.

В средата на 30-те години Анка Ламбрева се озовава в Иран. Тя се движи в средите на интелигенцията и елита на заможните англичани, където се носи легендарната й слава на самотна околосветска пътешественичка.

Освен това знаела седем езика, яздела кон и карала мотоциклет – нещо необичайно за жена. Чувствала се еднакво добре както в самолет и влак първа класа, така и на гърба на камила. По това време вече е четиридесетгодишна. Ръката й искат шейхове и петролни магнати. Но опърничавата българка отблъсква предложенията им.

Въпреки че е материално обезпечена, водена от своя алтруизъм, тя не престава да работи като болногледачка, директор на болница, учителка и директорка на училище. Вечер, след работния ден бърза да запечата впечатленията си от тази страна на контрасти върху нямата бездна на белия лист, защото знае, че времето изтрива всичко, но написаното остава.

В началото на Втората световна война я кандардисват да се откаже от българското си поданство и да осъди България. Самият външен министър на Иран й предлага това, като й обещава, че след това ще се радва на почести и слава в неговата съвсем не бедна родина.

По това време страната му е английско владение, а България е във война с Англия. Макар да е живяла твърде малко в България, Анка Ламбрева отказва с думите: „Аз съм българка и не мога да съдя родината си!”.

След този отказ е заточена в концлагера „Мио-Мие” в Ливан. Там се отдава на писане и изпод перото й излизат много стихове, предимно посветени на България, както и поемата на френски „Зад бодливата тел”. Успява да убеди коменданта на лагера да бъде открита и оборудвана болница, в която лекува болните и ранени пленници. Така се запознава с бъдещия си мъж – младия ирански феодал Ходадат Абесте, който е докаран ранен в лагера.

През 1943 г. заедно с останалите лагерници е освободена с мъжа й от съюзническите войски, които разгромяват немците и навлизат в Ливан.

Заминава със съпруга си в Иран, където той има наследствено имение от 12 села, 3 от които й са подарени като сватбен подарък. Тя ги благоустроява, като премахва глинените колиби и построява нови масивни къщи за местните, канали към зеленчуковите градини, кокошарници и краварници.

Основава и езиков учебен център, както и културен клуб, в който прожектира филми от България, а също и училище. С лични средства, лекарства и дрехи подпомага социално слабите и болни хора.
Но страстта й към пътешествията все така не я напуска и тя продължава да пътува с мъжа си и осиновения си син Килмарс. През 1957 г. и през 1964 г. посещават Сирия, Ливан, Италия, Япония, Швейцария, Цейлон, Фиджи, Австралия, Нова Зеландия, Таити, Самоа и други страни.



След смъртта на съпруга си през 1970 г. се завръща в България вече 75-годишна. Прави много дарения на Окръжния държавен архив в Пловдив и на Историческия музей в родния си град. Нейните великолепни пътеписи и есета, книгите й „Карлово и карловци – от 1877 г. до днес”, „Из моята околосветска обиколка. Царицата на Южните морета” и фотоалбумите с красиви фотоси на екзотични страни и непознати хора предизвикват истинска сензация след появата им у нас.

Днес Карловският исторически музей пази над 1000 нейни снимки, подарен от Анка национален женски костюм, който е шила в дългите години на емиграция в Иран, персийски килим и ваза. Ръкописът на нейната над 500-странична автобиография „Ана” все още не е видял бял свят.

Опознала мизерията и богатството, любовта и омразата, след 81 години, изживени като приказка, Анка умира в родния си град на 18 февруари 1976 г. Последната й воля е да бъде погребана в Карлово до своите родители.


В категории: Новини , История , Българските родове , Нашенци зад граница , И ний сме дали нещо ...