На кота 1311 днес всичко е спокойно

Автор: Никола Дамянов

На 21 октомври 2015 г. историческата памет събра отново на кота 1311 стотици българи, за да почетат годишнината от проведените на това място решаващи бойни действия за освобождението на Родопите. Оттук започва бягството на турската армия  от този край през Първата балканска война, завършило с пленяването на Мехмед Явер паша.
Сраженията на кота 1311 са аналогични по мащаб и значение на шипченските боеве от времето на Руско-турската освободителна война. Затова този връх е известен и като  Родопската Шипка. При това така за първи път я нарича не някой друг, а смолянският мюфтия Хаджисалихов. Според публикация във в. „Красногор” от 1939 г. това става в негова реч пред млади войници – българи мохамедани, дошли тук да положат клетва пред майка България.

Какви са били оперативните планове на българския и турския генерален щаб за водене на военните действия в тази част на Родопите? На 21-и пехотен Средногорски полк, командван от полк. Владимир Серафимов, подсилен с една погранична дружина, две пехотни дружини, две артилерийски отделения и доброволческите чети на Стефан Калфа и Пею Шишманов от с. Славейно, е поставена задачата да ликвидира т.нар. Тъмрашки клин (отстоящ на 30 км от Пловдив) и предотврати възможността през негова територия турските войски да навлязат в Пловдивското поле и да прекъснат железопътните връзки на българската армия.

В турския план, изработен още в 1909 г. от началника на генералния щаб Изят паша, се залага на това, че „местността е планинска, а населението е мюсюлманско, предано на Халифата и храбро. Едно настъпление през Родопите би срещнало големи мъчнотии, както през Руско-турската война”. За успешното настъпление в региона турският генерален щаб предвиждал да създаде специализирано „Мюсюлманско ядро” със задача включените в него българи мохамедани от двете страни на границата да бъдат „колона” в тила на българската армия, да водят партизанска война и да извършват постоянни диверсионни набези за разрушаване на пътища, мостове и железопътни линии, обслужващи българската армия. За въоръжаването на това „Мюсюлманско ядро” една година преди войната в Родопите били доставени и складирани 10 хиляди пушки „Мартини”.

Още по-агресивен в целите, които поставя на турската войска и мохамеданското население в Родопите, е военният министър Назим паша, който от началото на войната е и главнокомандващ турската армия. Ето част от неговите директиви: „Турската армия трябва да премине в настъпление още в началото. Нападението трябва да се извърши едновременно от всички страни, като се използват всички пътища и пътеки. То трябва да бъде самоотвержено, с терор до свирепост, така че още в първия ден на войната да внесе паника в българската земя. Щом се мине границата, веднага да се изпратят летящи отряди от въоръженото гранично мохамеданско население и от мюсюлманите в Южна България, които да палят и секат всичко що срещнат. За тази цел те трябва да бъдат снабдени обилно с ръчни гранати”.

Как се развиват бойните действия е известно. 21-и полк с предадените му части, действайки в състава на Родопския отряд, на 5 октомври 1912 г. преминава границата и само след три дни „отрязва Тъмрашкия клин” и освобождава Дьовлен (дн. Девин). С това той изпълнява своята първа оперативна задача и се насочва на юг – за изпълнение на втората – превземане на важната във военностратегическо отношение гара Бук на железопътната линия Солун – Дедеагач. В това време небезизвестният Мехмед Явер паша с пет подсилени табора бавно настъпва от Палас (дн. Рудозем) към важния във военно отношение Читак (дн. кв. Устово на Смолян) с намерение, като използва силите от „Мюсюлманското ядро” в Ахъчелебийска (Смолянска) околия, да възстанови статуквото в Средните Родопи отпреди войната.

Разтревожен от рязко влошилата се обстановка, командирът на дивизията полк. Гешев, намиращ се с щаба си в Чепеларе, издава заповед за бързото връщане на 21-и полк от току-що освободения Девински край, „за да прикрие застрашената от турско настъпление посока Чепеларе – Пловдив”. След 24-часов поход, записан като един от най-трудните от Първата балканска война, полкът изненадал и разбил противниковите части, укрепил се на връх Караманджа (Мургавец) и в три колони устремно навлиза на12 октомври в Устово, Райково и Смолян.

А таборите на Явер паша, макар и бавно, напредват. Втора дружина на подполковник Врачев е принудена да отстъпи и се укрепи на височините североизточно от Устово. Съотношението на силите е три към едно в полза на противника. В дневника на полка, старателно воден от поручик Ненов, на 20 октомври е записан личният състав на полка: „4 дружини, 50 офицери, 5 лекари, 207 подофицери, 4465 войници, 731 коня и придадената артилерия”. С други думи, по-малко от 5000 български войници е трябвало да спрат 15 000 турски войници.

При създалата се обстановка заповедта за отстъпление, издадена от командира на дивизията полк. Гешев, изглежда наистина логична и единствено възможна.
Не така мисли обаче полк. Серафимов. В полковия дневник от 20 октомври четем: „Взех решение: да удържа противника на превал 1311, защото веднъж неприятелят заел същия превал, положението на полка става крайно критично и всичкото българско население в Устово, Райково и др. села ще бъде унищожено, за което предписах…” (следват конкретно поставените задачи).

Това решение, което е прецедент в историята на българската армия, е коментирано от много военни и граждански историци, поети и писатели. Едни оправдават постъпката на полк. Серафимов не с логиката на разума, а с порива на сърцето, втори говорят за звездния миг на пълководеца и последвалия го емоционален взрив, трети го упрекват за неподчинение на по-висшето началство, цитирайки военните устави, според които по време на война неизпълнението на бойна заповед се наказва единствено със смърт...
Но победителите не ги съдят! Резултатът е известен. След успешно разузнаване и ефикасна артилерийска подготовка командирът отдава бойна заповед за настъпление.

Музикантският взвод, чийто капелмайстор е подпоручик Георги Атанасов – останал в творбите си в музикалната ни съкровищница като Маестро Атанасов, свири сигнал за атака. Възседнал белия си кон, под звуците на „Шуми Марица” полк. Владимир Серафимов повежда лично главните сили на полка. Мощно „Ура” и „Напред на нож!” разтърсват многократно родопските бърда. Огънят на противника е силен. Боят, в който се включва и част от цивилното население на селата Аламидере, Фатово, Габрица, Чокамново и др., е неравен и има променлив характер.

В полевия дневник на 21 октомври полк. Серафимов собственоръчно е записал: „Този ден полкът се би геройски. Факт е, че срещу себе си имаше не по-малко от пет неприятелски табора с една планинска скорострелна батарея... Този успех се дължи най-вече на дясното странично прикритие (2-ра дружина с 9-а скорострелна батарея), която навреме в най-критическия момент се яви във фланг и почти в тил на противника”.
Точният артилерийски огън на 9-а батарея принуждава противниковите оръдия да замлъкнат. Стига се до ръкопашен бой с удар „На нож” – един от специалитетите на българските войници през войните за обединение. Турците започват отстъпление, което привечер прераства в паническо бягство. Ознаменувано е началото на края.

Сега на кота 1311 е спокойно. Още през 1932 г. тя е увенчана с величествен обелиск и малка черквица-мавзолей, в чиято крипта са положени тленните останки на героите от 21-и полк, дали живота си, за да бъдат Родопите и родопчани в пределите на майка България. На географската карта върхът е обозначен с името Средногорец в чест на прославения полк. А някогашното с. Аламидере днес с гордост носи името Полковник Серафимово.

103 години по-късно Родопската Шипка е още по-спокойна, защото с цветя кичат паметника не само християни, но и мюсюлмани. Заветният връх се е превърнал в място за клетва, за вярност към род и Родина и за проверка на българската кръв. Потомците на българите мохамедани са горди, че техните дядовци, включени в т.нар. „Мюсюлманско ядро”, са останали с „пушки при нозе” и не са обърнали дадените им от турците хиляди „Мартини” с по 500 патрона всяка срещу своите еднокръвни братя християни... Кръвта вода не става!

За съжаление е, че българската историография, и особено историческа публицистика, третира Балканската война като „Първа национална катастрофа”. Наскоро внимание върху тази несправедлива оценка обърна проф. Божидар Димитров. Той припомни, че по силата на Букурещкия мирен договор от лятото на 1913 г. територията на България се е увеличила от 96 000 на 112 000 кв. км ведно с живеещото в тези земи изконно българско население. Що се отнася до Родопите, в резултат на успешните военни действия през Първата балканска война в пределите на България се върнаха части от днешните Хасковска и Бургаска област, Струмишка, Благоевградска, Кърджалийска, Смолянска област. За каква национална катастрофа говорим? Ако не беше Първата балканска война, днешният Смолянски край, и не само той, щеше да бъде турски вилает с всички последици от това.

Разгледани в исторически аспект, Родопите са били винаги жертва на своето месторазположение между Изтока и Запада. Това е още по-страшно сега, когато България стана фронтови коридор на Европа, а Родопите – нейна първа бойна линия, когато правителството на съседна Турция загърби заветите на Мустафа Кемал – Ататюрк и развя отново знамето на неоосманизма.
Нека помним, че Първата балканска война е българска кауза, защото както е казано тогава „се разплащаме с вековния враг”. Това е войната, която показа на света, че българите могат да победят една империя. И да не забравяме, че нашата историческа памет е национална идентичност.


В категории: Горещи новини