Д-р Обрейков е потомък на стара възрожденска фамилия и внук на поборник от Априлското въстание
Автор: Калина Каменова
През 1938 г. вестник „Пловдив“ описва създателя на съвременния Пловдивски панаир д-р Обрейко Обрейков като „един честен, искрен и достоен гражданин“ на Града под тепетата.
Изданието посочва, че изложбеният център е „постижение с извънредно значение за нашия стопански и икономически напредък, което е дело на шепа хора" и дори нещо повече – еднолично дело на самия Обрейков. Потомък на стар възрожденски род и внук на поборник в Априлското въстание в Клисура, д-р Обрейко Обрейков е роден на 7 юни 1891 г. в Пловдив.
Баща му Стефан Обрейков завършва Одеската търговска академия и заживява в Града под тепетата, където започва да върти търговия – първоначално с недвижими имоти, а през 1893 г. създава и първото химическо предприятие у нас – фабриката „Май“, в която произвежда първото българско синьо мастило.
Началото на Пловдивския панаир е поставено с Първото българско земеделско-промишлено изложение, състояло се през август 1892 г. В него се включват търговци и фирми от 24 страни. Един от участниците е и Стефан Обрейков, който си тръгва от форума със златен медал. По-късно той става общински съветник и помощник-кмет на Пловдив.
През 1902 г. Стефан Обрейков е избран за подпредседател на пловдивската Търговско-индустриална камара, а между 1910 и 1912 г., и след това от 1919 до 1924 г. е неин председател. Успоредно с това е член на всички търговски и индустриални организации на своето време. По негова инициатива и с лично негови дарения е построена сградата на Търговската гимназия в града край Марица.
Синът му Обрейко Обрейков върви по стъпките на баща си. През 1912 г. завършва с отличие право в Монпелие, а седем години по-късно се дипломира в Париж по специалността „Финанси и търговия". Защитава три докторантури и говори отлично френски, немски и английски.
В началото на Първата световна война завършва школата за запасни офицери в Княжево и заминава на фронта в редиците на 13-и артилерийски полк, с който се сражава край Дойран, където е ранен в главата с парче шрапнел, което не изважда до края на живота си.
През 1926 г. се жени за възпитаничката на Виенската консерватория Величка Обрейкова и на следващата година им се ражда син.
Вече в мирно време, той започва търговия със захар, като през 1940 г. открива мелница за червен пипер, оборудвана с най-модерните за времето си технологии, откъдето всяка седмица за чуждите пазари тръгва по един вагон с подправката. Заради прекрасния й червен цвят, американците дори решават да правят от нея... екочервила.
„Всичко, което баща ми подхващаше, беше ново, перспективно и печелившо“ – отбелязва преди време пред сп. „Тема“ синът му д-р Личо Обрейков.
През 1930 г. неговият родител става председател на пловдивската Търговско-индустриална камара и работи в нея 13 години, чак до закриването й. Към този момент е назряла идеята Първото българско изложение в Пловдив да се превърне в съвременен панаир.
На 3 март 1933 г. се открива голяма промишлена изложба, а в словото си, произнесено на церемонията по този повод, д-р Обрейко Обрейков съобщава, че от 1934 г. форумът ще се превърне в ежегоден мострен панаир. Ефектът от промишленото изложение е грандиозен и неочакван дори за самите организатори. Ръководството на Пловдивската Търговско-индустриална камара започва да обмисля как то да се развие в нещо още по-мащабно в национален и международен план.
Д-р Обрейко Обрейков поема инициативата да разгласи идеята навсякъде. Той се заема да убеждава отговорни фактори, от които зависи бъдещето на изложението, и пътува из цялата страна, за да разяснява ползите за България от един истински панаир. Урежда и множество срещи по министерствата, като разговаря с министър-председателя и министъра на търговията и финансите за превръщане на панаира в международен.
Усилията му дават плод и от 1933 г. изложбата се превръща в национален панаир, който е високо оценен от българските фирми по онова време.
На 16 май 1934 г. Министерският съвет издава постановление Пловдивският панаир да бъде признат за постоянен и единствен в страната. През есента на следващата година излиза законът за тържищата и изложбите у нас, според който в България има само един панаир и неговото седалище е в Града под тепетата. Тези нормативни документи веднъж завинаги слагат край на споровете между Пловдив и другите градове за домакинството на форума.
Заедно с тогавашния кмет на Пловдив Божидар Здравков д-р Обрейков успява да се пребори панаирът да получи и международно признание. Двамата участват през декември 1936 г. в заседанията на конгреса на Съюза на международните панаири (UFI) в Париж. Пловдивчаните пристигат там с мисията да предложат на конгреса кандидатурата на Пловдивския панаир за член на организацията.
Представители на икономическите кръгове на Варна и София се опитват обаче да осуетят тяхното начинание, но д-р Обрейков и Божидар Здравков надделяват и задачата им е успешно изпълнена. „Конгресът на Съюза на международните панаири ще приключи утре.
Във вчерашното си заседание, след една хубава реч на д-р Обрейко Обрейков, конгресът ратифицира членуването на Пловдивския панаир в Съюза на международните панаири”, пише възторжено пловдивската преса. Макар държавата доста мудно да отпуска средства и това да създава много трудности, в периода 1934-1943 г. успешно се провеждат десет издания на изложението, ръководени лично от д-р Обрейко Обрейков. В своя дописка във вестник „Последни новини” през 1943 г. той отбелязва:
„Международният мострен панаир в Пловдив е едно голямо дело – дело на творческите сили на целокупното наше стопанство. Панаирът принадлежи на народа ни, на България и затова той трябва да бъде подкрепен и насърчен от всички и на първо място от държавата”. Самият д-р Обрейков помага с всичко, което има – с пари, със собствената си кола, с връзки и авторитет. Той движи цялата подготовка и при провеждането на международните панаири през 40-те и 50-те години не спира да следи работата на изложбения център дори на преклонна възраст.
За големите му заслуги към панаирното дело държавата му отпуска лична пенсия. Неуморният патриот и общественик издъхва през 1969 г. Признателните му потомци издигнаха преди няколко години в пловдивското панаирно градче негов бюст-паметник.
