Звезделин Цонев е един от изявените български писатели от 30-те и 40-те години на ХХ век, низвергнат от властта след 9 септември 1944 г.
Автор: Атанас Коев
Звезделин Цонев е един от изявените български писатели от 30-те и 40-те години на ХХ век, оставил с творчеството си трайна диря в културния живот на страната. До 1944 г. той издава около 40 свои творби, по-голямата част от които са на историческа тематика. В тях са изложени редица факти, основаващи се на документални източници, издирени от самия него.
Жизненият път на бъдещия писател, чието истинско име е Тодор Цонев Сейков, започва на 16 януари 1903 г. в Плевен. Той е потомък на местния патриот и родолюбец чорбаджи Димитраки Парванооглу, който е негов дядо.
Основно образование завършва в родния си град, след което постъпва в Плевенската мъжка гимназия, където попада под силното влияние на своя учител по литература – поетът Климент Скопаков. С неговото активно съдействие гимназистът започва да публикува свои художествени текстове в различни местни издания.
След края на Първата световна война Цонев за около три години е редактор на плевенското литературно списание „Теменуги“ – от 1921 до 1923 г. Същевременно той активно сътрудничи на редица други издания, излизащи по това време в родния му град, сред които „Чайка“, „Родна мисъл“, „Маргаритки“ и др. През 1926 г. младият творец създава художествена библиотека „Теменуги“, в която се появява по-голямата част от поетичните му творби.
През 1928 г. плевенският писател постъпва като студент в Свободния университет в София, където следва финанси. След като се дипломира в началото на 30-те години на ХХ век, той се установява за известно време в Горна Оряховица, откъдето е другият му дядо – Никола Джамбазов.
Впоследствие се премества в Търново, ставайки редактор на списание „Търновски епархийски вести“. Същевременно през 1935 г. е сред активните дейци на Обществената обнова в старопрестолния град. Престоят в двете съседни населени места оставя дълбоки следи у него и по-късно определя основните насоки в творчеството му, като голяма част от произведенията му са свързани с Търновския край.
През 1936 г. Звезделин Цонев се премества да живее в София, където продължава публицистичната си дейност. Той усилено сътрудничи на редица наши издания от този период – списанията „Родина“ и „Нива“ и вестниците „Мир“ и „Росица“.
В началото на 40-те години на миналия век плевенският творец е назначен за директор на Дирекцията по контрола на печата. Въпреки обвързването на България с хитлеристка Германия и наложената в страната цензура, той си остава демократ по убеждение, като благодарение на него през този период излизат голям брой стойностни книги.
След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Цонев е арестуван от отечественофронтовската власт и е хвърлен в Софийския централен затвор. Впоследствие е освободен, но през 1947 г. е арестуван отново и е изпратен в лагера „Свети Врач“, където по това време са въдворени редица български писатели и културни дейци, сред които Димитър Талев, Славчо Красински и др.
Същевременно плевенският творец е обявен от комунистическия режим за „писател фашист“ поради националистическия и патриотичен характер на неговото творчество, както и заради принадлежността му към цензуратапрез 40-те години и е изключен от Съза на българските писатели.
Още през есента на 1944 г. част от творбите на Звезделин Цонев са включени в т. нар. „Списък на литературата, обявена за изземване“, съгласно Постановление № 12 на Министерския съвет от 6 октомври 1944 г.
Впоследствие през 1947 г. в официоза „Работническо дело“ е отпечатана рязко отрицателна рецензия на комунистическия корифей Георги Веселинов за книгата му с приказки „Момчил юнак“. В нея творчеството му е определено като „злокачествена литературна мътилка“ и „фашистка идейна безпринципност и духовна пустота“.
Именно тази рецензия определя по-нататъшната съдба на плевенския писател – първоначално въдворен в лагер, а след това изолиран от обществено-политическия живот в страната, като творбите му спират да се публикуват.
След Априлския пленум през 1956 г. Цонев прави опит за реабилитация, тъй като обстановката в страната, макар и слабо, се разведрява и режимът отпуска желязната си хватка.
За да изчисти името си, той пише писмо до Съюза на българските писатели, посочвайки в него следното: „В моя живот все с нещичко съм доказал, че не съм носител на опустялата фашистка идеология! В службата си невинаги се съобразявах с управляващите фактори и давах възможност на мнозина прогресивни автори да видят творбите си публикувани. Между тях са Никола Вапцаров, Венко Марковски, Марко Марчевски, Александър Геров, Крум Велков, Андрей Гуляшки, Младен Исаев и др."
Последиците от това писмо се оказват благоприятни за писателя, а приносът му най-после е оценен от комунистическите властници. Въпреки това в сила остават Постановление № 2205 от 31 юли 1950 г. и Заповед № 4 от 2 октомври 1952 г., с които за вредни са обявени книгите му „Борците на Зареница“ и „Дамян Зограф“.
Същевременно през 60-те години на ХХ век на плевенския творец е разрешено да започне работа като редактор в издателството на Отечествения фронт. След годините на изолация и забрава той успява да преиздаде част от творбите си, а в периодичния печат започват да се публикуват негови текстове.
Звезделин Цонев умира на 1 март 1981 г. в София, без да дочака своята пълна реабилитация, станала възможна малко преди 10 ноември 1989 г. благодарение усилията на сина му – писателят Пламен Цонев, и тогавашния председател на Съюза на българските писатели Кольо Георгиев.
С публицистична дейност Цонев започва да се занимава още през ученическите си години в Плевенската мъжка гимназия, като през 1919 г. излиза първата негова творба – повестта „Зла прокоба“. През 1925 г. се появява стихосбирката му „Сенки по пътя“, издадена в Горна Оряховица. Следват една след друга есеистичните му книги „Творчеството на Иван Кирилов“, отпечатана през 1926 г., „Идеи, живот и поезия“ – през 1928 г. и „Вчера, днес и утре“ – през 1930 г.
Първите материали с исторически характер Звезделин Цонев пише и публикува по време на пребиваването си в Горна Оряховица. През 1930 г. плевенският творец издава историческия си очерк „Сидер войвода“, с който поставя началото на цяла поредица от исторически творби.
Голямо внимание в творчеството си Цонев отделя на Велчовата завера, както и на участниците в нея. През 1935 г. той заедно с директора на Търновската народна библиотека Петко Крусев публикува очерк, а също и документален сборник „Извори и документи по Велчовата завера“.
Същата година в съавторство с далечния родственик на капитан Георги Мамарчев – Димитър Мамарчев, издава книгата „Родословията на трима дейци от заверата“, а през 1940 г. – „Подготовката на Велчовата завера“.
Значителен интерес представляват краеведските изследвания на плевенския творец, свързани с трите съседни селища Лясковец, Арбанаси и Горна Оряховица.
В края на 30-те и през първата половина на 40-те години на ХХ век Звезделен Цонев публикува цяла поредица от разкази за деца, свързани със средновековната ни история и българските владетели от този период – „Цар Симеон“, „Цар Петър“, „Цар Самуил“, „Цар Иван Асен II“, „Петър и Асен“, Цар Калоян“, „Константин Тих и Ивайло“, „Последните борци“, „Походът на кръстоносците“, „Шишмановци“, Тертеровци“, „Острието на меча“ и др.
Плод на дългогодишните проучвания на Звезделин Цонев е трудът му „Старини из българската земя“, том I, отпечатан през 1937 г. в Пловдив – едно ценно научно изследване с голям принос за родната историография.
Звезделин Цонев участва дейно в изработването и издаването на „Карта на обединена и велика България“.
Дълги години от живота си Цонев посвещава на изследването за поета революционер Христо Ботев и неговата чета, продължавайки постигнатото от Захари Стоянов и установявайки самоличността на сто от Ботевите четници. Трудът му обаче остава неиздаден поради неговата смърт.
Днес ние с интерес преоткриваме името му, тънещо все още в забрава, както и творбите му, възкресяващи събития от близкото и далечно минало и възхваляващи героизма на народа ни.
