Калоферецът взима за словослагател своя съгражданин Христо Ботев
Автор: Кънчо Пеевски
Димитър Николов Паничков е роден в зората на бурния и превратен за българския народ ХІХ век. Точната дата не е известна, но се смята, че поема първата си глътка въздух някъде около 1810 г. Името му може да се прочете върху кориците на сто и петдесетина различни народополезни книги от онова време на робски гнет, а и след Освобождението. Име на един скромен и всеотдаен печатар и известен книгоиздател, вестникар и народен деец, беззаветен родолюбец и патриот.
Калоферец по рождение, Димитър има още трима братя: Иван, Гъчо и Христо, както и три сестри: Параскева, Дона и Мария. Голямо било неговото желание да се учи, но майка му се нуждаела от подкрепа за отглеждането на своята многолюдна челяд. Той бил най-голям, а неговият баща починал при нещастен случай – задушаване от въглероден двуокис при отопление с дървени въглища в мангал, докато работел като гурбетчия абаджия в Цариград.
Вероятно Димитър е щял да остане „безписмовен“, ако в Калофер през 1830 г. не идва Неофит Бозвели – един от първите педагози на нашето Възраждане, авторът на „Славянобългарское детеводство“. Със своето обаяние той пръв запалва у младия Паничков голяма любов към поробения народ и му предава примера си на самоотвержен просветител.
Димитър започва своето обучение на часослов и псалтир в килийното училище на Калоферския мъжки манастир, после в черквата „Св. Атанас“. През 1837 г. отива в Цариград. По онова време в столицата на османската империя има 30-хилядна колония от български занаятчии и търговци. Носещ в себе си духа на родолюбието, запален от Неофит Бозвели, Димитър се приобщава в средата на най-будните и просветени от тях и става близък приятел на някои от видните дейци на Българското възраждане: Г. С. Раковски, П. Р. Славейков, Драган Цанков.
След няколкогодишен престой в Цариград, научил занаята на баща си, Димитър се връща в родния си град, където става клисар, като едновременно пее в църквата „Св. Атанас“ и шие в нейните килии с чираците си.
Замогнал се материално, открива самостоятелна работилница и става майстор. Оженва се, построява си къща и дюкян. Но не след дълго обърква нещо сметките си, задлъжнява много и през 1858 г. затваря шивашката си работилница. Една сутрин, без да се обади дори на семейството си, напуска Калофер. Обстоятелствата така се стичат, че той никога повече не се връща в родното си място.
За известно време подхваща стария си абаджийски занаят в Цариград, но тъй като се стреми не към печелене на пари, а към борба за пробуждане и свобода на изстрадалия български народ, отново се свързва с Драган Цанков и Боян Мирков и постъпва като словослагател в новооткритата им печатница, където се издава сп. „Български книжици“ и „Цариградски вестник“. Когато от следващата 1859 г. Цанков започва да прави в. „България“, Паничков не само усърдно работи в печатницата, но и разнася вестника на самите абонати, а от всеки брой оставя и по десетина екземпляра в руското консулство.
През 1860 г. се присъединява към неколцината цариградски българи – Д. Цанков, д-р Маркович, Т. Икономов и др., които, надявайки се, че само по този начин би могла да се извоюва черковна самостоятелност, признават унията с папата. След нейното бързо разпадане Цанков отстъпва своята печатница на Паничков за крупната сума 40 000 гроша, като българските занаятчии в Цариград са му обещали голяма помощ за нейното закупуване, а черковните настоятели – че няма да плаща наем за помещението до българската църква.
Но всички обещания остават неизпълнени. Въпреки трудностите, Димитър Паничков започва да печата буквари, българо-английски речник, „Залъгалка“ и „Смесен календар“ на П. Р. Славейков, а също и неговия „Смешник“, както и вестник „Съветник“, редактиран от Никола Михайловски, а и някои други народополезни книги. В списание „Български книжици“, също печатано в неговата печатница, Паничков публикува български народни песни, които дълги години сам е събирал.
След като унията се оказва безполезна за духовното освобождение на българския народ от върховенството на гръцката патриаршия, той се отказва от нея и се впуска в църковната борба и в различните демонстрации срещу гръцкото духовенство. От печатницата му се появяват и две брошури с бунтовно съдържание. Едната е против турското правителство, защото не бранело православните си поданици, а ги подстрекавало да стават католици. Другата – против папата и католишкото духовенство, което се стреми да подчини на своето влияние българския народ.
Димитър Паничков е един от спомоществователите на българската легия в Белград и насърчава сънародниците ни да постъпват в нея. Но неговата беззаветна родолюбива дейност не остава тайна за турската власт. Още през 1836 г. той е арестуван и затворен в Паша капия като следствен цели седем месеца, после е интерниран чак в град Мосул в Мала Азия. По-късно е преместен в град Амасия, откъдето успява да избяга и с големи премеждия пристига в Трапезунд при руския консул, който го качва на руски параход до Керч в Русия. Оттам с помощта на българи и руси се прехвърля в Браила в свободна Румъния.
Някои от по-заможните българи емигранти събират малко пари и през 1864 г. Паничков отваря гостилница, която се превръща в пристан за хъшовете, на които той дава даром храна и подслон. Но мечтата му е отново да се сдобие с печатница и когато успява, я настанява в едно помещение до българската църква „Св. Петър“. В съседното се намирало българското училище.
Заловил се отново за любимия си занаят, Паничков едновременно преподава в школото.
Като изявен поборник богослуженията да се извършват само на български език, след един инцидент „дядо Паничков“, както го наричат хъшовете, е интерниран в Бесарабия. За него поръчителства д-р Селимински и властите решават той да се върне в Браила, където пламенният патриот дава голяма сума за построяването на нова българска църква в града.
В дома на „браилски печатар и хъшлак, турски роб и хъшлашки благодетел“, както пише за него Стоян Заимов, отсядат Апостолът на свободата, Желю войвода, Стефан Караджа, Иван Пеев, а известно време в него живее големият революционер демократ Сергей Г. Нечаев.
1867 г. е знаменателна за Димитър Паничков. В печатницата му идва неговият съгражданин Христо Ботев. Поетът е приет като близък човек и става словослагател. По това време калоферецът издава в. „Дунавска зора“, редактиран от Добри Войников, както и различна друга периодика. Венец на продължителната патриотична дейност на Димитър Паничков е отпечатването и издаването на Ботевия вестник „Дума на българските емигранти“.
С огромно въодушевление Паничков посреща новината за избухването на Априлското въстание и е дълбоко покрусен от неговото удавяне в кръв и пожарища. Поради напредналата си възраст пламенният родолюбец е възпрепятстван да замине за България или доброволец в Сърбия по време на войната й срещу Турция през юни 1876 г.
През 1876 г. пренася половината от печатницата си в Плоещ, където го сварва избухването на освободителната Руско-турска война. Опияненият от радост Паничков изоставя печатницата си и обикаля градовете и селата на Молдавия и Влашко, за да убеждава по-младите българи да отиват доброволци в руската армия.
Наскоро след преминаването на руските войски през Дунав Димитър Паничков пренася своята печатница в Свищов, но след Освобождението в града се откриват няколко по-модернизирани полиграфически предприятия, с които той не може да се конкурира успешно. Безмилостните закони на капиталистическото общество разоряват „сиромашката“ печатница на дядо Паничков, а буржоазна България бързо посипва с праха на забвението пламенните поборници за национално възраждане.
През 1889 г. Народното събрание му определя 1800 лева годишна пенсия, но търновският народен представител Градинаров осуетява нейното изплащане. Една година по-късно на Паничков е отпусната пенсия в размер на 300 лева годишно, но от 1 юли 1896 г. тя е прекратена. Ето защо, останал без средства, макар и на преклонна възраст и в недобро здраве, Димитър Паничков е принуден да работи като наемен работник в различни печатници, чак до 1905 г.
На 5 февруари 1909 г., след кратко 5-6-дневно боледуване, дядо Паничков склапя очи на близо стогодишна възраст. Единствено печатарското съсловие в Свищов му отдава последна почит. Столичните вестници, изпълнени с клюки из живота на висшето общество и двореца, дори ред не поместват за неговата кончина.
