Книгата „Децата на капитан Грант“ е много хубава, чели сме я като хлапета. Написана е от Жул Верн през 1868 г., когато България е била под владичеството на Османската империя. Дали е било робство или присъствие, нека за това дерат гърла тези, за които ще стане въпрос след малко.
Същият гениален Жул Верн*, изрекъл (заедно със своя велик сънародник Виктор Юго) гневни думи срещу зверствата около кланетата при потушаването на Априлското въстание, едва ли си е представял, че след 140 години една част от българите, за които е бил загрижен, ще са благодарни деца на един друг капитан със същото име. Капитан грант. Както сте видели в подзаглавието, малката буква е неслучайна.
У нас съвременните деца на капитан грант правят мило и драго да унижават и ругаят почти всичко българско и родно, което трябва да се тачи и милее. Даже нещо повече. Създали са такава изкривена реалност, че съспенсът в прекрасния роман на Жул Верн е бледа сянка на днешното съвремие.
Един от бащите на фантастиката би изпаднал в ужасен потрес от твърденията на българката Мартина Балева, вдъхновена от своя гуру Улф Брунбауер, че е нямало Баташко клане. А онова, зеленото, на стената на злощастната църква е не кръв, а боя. Костницата е манипулация, надупчените и изкривени от ударите на ятаганите черепи на деца, жени и мъже са лъжа.
И съвременните изследвания на историческите източници показват, че черкези и цигани са клали българи. Жул Верн сигурно би прочел и „Калуня каля“ от Георги Божинов и сигурно щеше да се съмнява в грозните твърдения на двамата грантутници.
А вероятно би попитал своя съвременник Джануариус Макгахан, кореспондент на американски вестници, как е било. Предполагам, че би чул сърцераздирателните му разкази за нечовешките гледки, на които е бил свидетел – смърдяща леш, унищожение и ужасна смърт в пълния й смисъл.
Но в съвременна Европа (видяла и много по-грозни и масови кланета) такива неща не може да има. Така твърдят българските деца на капитан грант. Те обичат всичко европейско, радеят за толерантност на всяка цена и са много активни, когато някой тъп и задръстен българин каже нещо лошо за купищата нелегални икономически имигранти, които пресичат ежедневно границата на Европейския съюз. А всъщност българската граница.
Те се радват от сърце на своите колеги от Германия (които са на пълен работен ден от грантове на знайни и незнайни организации за защита на човешките права), дошли с клещи за рязане на тел по нашата граница, за да освободят пътя на горките бежанци от войната в Сирия.
Плюят българския граничар Вълкан Хамбарлиев и го наричат „убиец“ заради това, че посред нощ е стрелял в тъмнината на Странджа и без да иска продупчил афганистанец. Бягат ли афганистанците от някаква война, си отговорете сами.
Новите деца на капитан грант от България разказват, че нямаме никакво право да искаме автономия на българите в Бесарабия (идеята беше на техния сънародник Костадин Костадинов, историк и политик), защото по тази логика трябвало да бъде дадена автономия на турско говорящите от Кърджалийско и Делиормана.
Удобно забравяйки, че всъщност хората със забрадки и фесове (да, фесове вече не носят) от Родопите са ислямизирани с огън и меч по време на робството. Да, те го наричат „присъствие“. Жул Верн би се притеснил, не мислите ли?
Децата на капитан грант у нас са много. Те не се радват на благините, дошли само от демократична Европа, която накара служителка в лагер на имигранти да си премълчи, че е била грозно изнасилена, „за да няма расистки настроения и обиди“.
Силни пари за друга част от тях идват и от „двойната освободителка“ Русия. Тази част от тях ни приканва заплашително да си траем, че ако стотиците хиляди богати руснаци, населили се изобилно напоследък по Южното Черноморие, поискат автономия...
Сякаш това не е тяхната страна, не е България, а е разградена територия, в която всички съжителстват (с променлив успех) заради грантовете, които получават.
Дори един роден политик (с извинение), който се радва на яки грантове от Русия, откри предизборната си кампания в нейната столица. А за пръв концерт в началото й на местна земя покани съветската мумия от социализма Йосиф Кобзон.
Жул Верн би се впечатлил сериозно и от децата на капитан грант, които протестираха пред Народното събрание за сваляне на предишното правителство. О, би го направил, виждайки, че същите протестъри са подкрепяли новия кабинет, когато му стана време за избиране.
Децата на капитан грант плюят на пълен работен ден и Англия, която реши да се махне от Европейския съюз. Аз имам идея защо. Може и други страни членки да решат да направят същото. А това е лошо за тях. Вноските за участие в него ще намалеят. Сериозно.
А така ще секне и паричният им ентусиазъм да протестират за всичко, за което им плащат. В такъв случай тези с идеята за Евразия ще вземат надмощие. Но от това ще страдат те. Само те.
----------------- Децата на капитан грант у нас. Днес. Жул Верн щеше да се уплаши.
*Жул Верн е посветил роман на България и на нейното националноосвободително движение. „Дунавският лоцман“ („Дунавският лодкар“). Излязъл е през 1908 г. Три години след смъртта на писателя. Главният герой Стефан Ладков е от Русчук, участник в Априлското въстание и Руско-турската освободителна война. Събирал оръжие за Априлското въстание.
