Днес Александруполис се намира в пределите на Гърция, но още пази българските следи
Автор: Камен КОЛЕВ
Дедеагач, или днешен Александруполис (Гърция), няколко пъти е бил българска територия в миналото. Нещо повече – след като през 1941 г. Втора армия завзема Беломорието, Дедеагач става най-важното по значение българско пристанище на Бяло море след Кавала и база на Българския беломорски флот.
Днес от някогашното българско управление в Александруполис почти нищо не е запазено – едно от училищата ни е превърнато в гръцко, бившата наша гимназия е преустроена в религиозен музей.
Градът е сравнително нов –
през 1847 г. на това място е имало само едно кафене
и караулен пост против контрабандисти. Няколко години по-късно рибари основават тук малко селище, чието име в превод от турски означава „дърво на отшелник” или „старо дърво”.
Легендата разказва, че името идва от вековен дъб, под който е живеел стар отшелник на име Деде. Други изследователи са по-склонни да поддържат тезата, че името идва заради множеството дървета по крайбрежната ивица.
20 години по-късно тук е изградена железопътна линия, която свързва градчето с Одрин, Солун и с Цариград. Това подпомага икономическото развитие на града. С пристигането на руските войски, които остават в Дедеагач по време на Руско-Турската война, от руски инженери е изготвен устройствения план на града. С участие на руски специалисти е построен и прочутият Фар на Дедеагач, висок 27 метра и втори по големина в света.
Така към 1900 г., по данни на Анастас Разбойников, Дедеагач има
5400 жители, като 45 от къщите са били български.
По настояване на нашите сънародници през 1888 г. тук е открито архиерейско наместничество на Българската екзархия. Пръв наместник става Никола Шкутов, сменен през 1893 г. от Дойчин Запрев, а по-късно и от архимандрит Дионисий.
Малко след това – през 1892 г., тук е построена българската църква "Св.св. Кирил и Методий". Най-голям принос за това имат братя Васил и Райчо Ковачеви от Райково, Смолянско, които били търговци на шаяци и гайтани, съдействат Петко Бобев и Браян Калоянов от Доганхисар, които са членове на българската църковна община в града.
Храмът днес е гръцката църква „Св. Елефтериос” и се намира в градината при кръстовището на ул. Ипсиланти (Υψηλάντου) и ул. Проусис (Προύσης). Черквата е основно преустроена през 1955 г., но всичко, напомнящо, че е принадлежала към Българската екзархия, е било старателно е заличено.
Четири години по-късно по време на Гръцко-турската война България и Османската империя се споразумяват в Дедеагач да се открие наше търговско представителство. Първият търговски аташе е Иван Хаджидимитров. През 1901 г. обаче агентството е закрито.
Междувременно в Дедеагач се открива и българско училище. През 1896-1900 г. учител е Кирил Совичанов, а в 1900-1901 година - Иван Липошлиев, Ат. Думчев, Иван Чонтев, Фания Ташкова. През 1902 г. идват още нови учители. Така през учебната 1905-1906 г. работят три български училища — две основни и едно трикласно „Св. св. Кирил и Методий“.
През 1909 г. е избран първият български кмет на Дедеагач - Никола Табаков. Първият български военен съд, действащ в Бяло море, е катерът „Беломорец”, поставил минни заграждения пред Дедеагач на 16 и 26 юни 1913 г. Морските офицери от флотската команда, под командването на Четвърта армия, устройват семафорно-наблюдателни постове по Беломорското крайбрежие.
На 26.01. 1913 г. боцман Минко Даскалов от поста при Шаркьой навреме предупреждава командира на битолската опълченска дружина, че предстои десант на турски войски. Моряците от поста заедно с опълченците оказват решителен отпор на турците.
Градът е освободен от турците на 6 ноември 1912 г.
от сборната конна бригада на полковник Танев, подсилена с Втора бригада на Македоно-одринското опълчение. На 13 ноември и основните български сили - Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев, влизат в града. С Лондонския мир от май 1913 г. градът е отстъпен на победителите.
По време на Междусъюзническата война градът е бомбардиран от гръцката флота а на 12 юли 1913 г. е окупиран от гръцки войски. С подписания Букурещки мирен договор между България, Румъния, Сърбия, Черна гора и Гърция, цяла Беломорска Тракия заедно с Дедеагач става част от държавната територия на България.
Градът отново е подложен на бомбардировки с включването на България в Първата световна война през октомври 1915 г. Заплахата за откъсване от България е надвиснала и на 1.Х.1919 над 20 000 българи се събират на протестен митинг в града. Зловещият Ньойски договор от 27 ноември 1919 г. поверява управлението на Беломорска Тракия на Антантата. По това време от общо 7222 жители, 3900 са българи.
Следва нова окупация на Дедеагач - след подписването на Солунското примирие в края на Първата световна война тук стъпват френски войски, които окупират цялото българско Беломорие. Съгласно чл. 48 на Ньойския мирен договор, от 27 ноември 1919 г. Западна Тракия преминава в съвместно владение на петте велики държави измежду съюзниците от Съглашението, с уточнението, че нейната „съдба впоследствие ще бъде определена“ от тях. Те пък „се задължават да се гарантира свободата на икономическите изходи на България на Егейско море“.
По време на междусъюзническото управление
България все още запазва известен достъп до Средиземно море. На мирната конференция в 1919 г. САЩ и лично президента Удроу Уилсън категорично се противопоставят срещу британската политика за налагане на наказания на страната ни.
Америка защитава позицията, че Беломорска Тракия не може да се откъсва от територията на България, поддържана и от американския шарже д'афер в София Мърфи. На конференция в Париж той представя документи, доказващи българския характер на Тракия, Добруджа и Македония.
Британците допускат компромис с автономна тракийска квазидържава, но в рамките и в границите на гръцката държава – предложение, отхвърлено от американските дипломати. Франция дава идеята за свободна Западна Тракия, включваща българските малцинства, но Венизелос яростно се противопоставя с аргумента, че това ще отдели Одринска Тракия, която следва да се даде на Гърция.
Омерзен, президентът Уилсън напуска конференцията и САЩ формално са представлявани от второстепенни служители. Въпреки отнемането на Беломорска Тракия, е предоставена възможността в Беломорието да се установи територия под българско управление.
Така великите сили предлагат на България да се отстъпи за 99 години зона от 3 км по брега с 1 км дълбочина на крайбрежието от Дедеагач до Макри, където тя да построи ново пристанище под свой суверенитет.
Поради липсата на териториална връзка Стамболийски отказва.
Така единственото задължение на Гърция, което тя напълно погазва, е да предостави свободен икономически излаз на България на Бяло море.
През 20-те години на ХХ век градът е преименуван за кратко на Неаполис, а след това и на Александруполис, в чест на тогавашния гръцки крал Александрос I.
За последен път Александруполис е българска територия по време на Първата световна война, когато в резултат на успеха на операция Марита през 1941 г. Гърция капитулира.
На 20 април Втора армия завзема Беломорието и областта отново става българска. С акт на Народното събрание от 14 май 1941, точно 21 години от датата, когато градът е даден на Гърция, той заедно с цялото Беломорие пак е част от България, второ по значение българско пристанище на Бяло море след Кавала и база на Българския беломорски флот.
Българин отново е кмет на Дедеагач — Иван Попянчев. Българските войски са оттеглени след примирието със съюзниците през ноември 1944 г. Парижкият мирен договор от 10 февруари 1947 г. потвърждава гръцкия суверенитет над Дедеагач и останалата част от Западна Тракия.
Днес единствено туристическите гидове ще ви покажат къде са се намирали някогашните български училища, църкви и митница. На приятния плаж на Александруполис се чува основно българска реч, а в наша чест над морския пясък се развява родният трикольор.
