Люба Кутинчева е първата наша сънародничка, обиколила света - при това с шапка, закичена с родния трибагреник
Автор: Борис Цветанов
„Мисия пътешественик“ – така е озаглавена изложбата, която е хит в Силистра в Световния ден на туризма, който отбелязваме на 27 септември.
Фотоси, съхранявани във фонда на „Държавен архив“ в София, както и редица стари публикации разказват пред публиката за първата българска пътешественичка – Люба Кутинчева.
В началото на миналия век тази смела жена успява да посети с бележник и фотоапарат десетки страни в Близкия и Далечния изток, където е била приемана с почести от именити владетели, султани, крале и духовници. И навсякъде българката ходила с шапка с българското знаме. Така я наричали и в тогавашните медии: „Българката с трикольора на шапката“.
На много места тя била първата бяла жена, виждана от местното население. Представителките на нежния пол там със страхопочитание са я опипвали: „България ли? Там има ли слънце?“.
Историята на тази необикновена във всяко отношение наша сънародничка с нежното име Любка е загадка и сведенията за битието й са оскъдни.
За първи път за нея чух още преди 21 години от журналиста пътешественик Ясен Антов. „Само съм си мислил, че обикалям света – каза той. – Има една невероятна жена, най-колоритната „бабет“ на 87, която съм виждал... В малкото си джобче ме сложи с десетгодишното си обикаляне и срещи с крале, султани, махараджи, емири, министри, владици, мислители... И всичко – фотографирано“.
Не си и правим илюзията, че ще посочим всички места (сега им викат кой знае защо „дестинации“), които Любка е обиколила. Навсякъде – с шапка с българския трибагреник! Започва от Турция през 1929 г., за да приключи десет години по-късно, минавайки през целия Близък и Далечен изток, Африка, Азия... Тя е първата българка, влязла в Поднебесната империя, в Барода, Бирма, Сиам, Индокитай, Борнео, Суматра, Формоза (Тайван), Южен Сахалин, Оман... Край няма.
Любка описва влечението си простичко: „Афганистан, Абисиния, Борнео, Цейлон... ме привличаха като магнит със своята тайнственост и мистика – страни с големи богатства и неописуема мизерия, социални пропасти и религиозен фанатизъм, колониален гнет и експлоатация и борба за освобождение от колониално робство“.
Младото момиче владее френски, турски, румънски, руски, арабски и есперанто. „Бях млада и силна – спомня си в свои бележки тя. – Неведнъж получавах възможности да живея осигурена в много страни, но любовта ми към България си ме върна тук“.
Превозните й средства са кораби, влакове, коли, каруци, камили, коне, най-сетне – пеш. Радушно е посрещана и в царски палати, и в бедни колиби. Надниква дори в недостъпни хареми...
През 1968 г. оставя албум с неотразими фотографии, на които тя е с емира на Трансйордания – Абд Аллах ибн Хусаин, краля на Ирак Фейсал, султана на Маскат и Омат Таймур, махараджата на Барода Сяджирао, с Махатма Ганди, който й дава автограф: „С пожелания за добър път“, с Рабинтранат Тагов... Само изброяването на всички, с които се е срещала, би отнело оскъдната вестникарска страница.
Предала неотразимия си албум и кратки бележки за живота си, но всичко потъва в праха на бюрократичното безразличие. И води сивото ежедневие на социалистическо винтче в безкрайния механизъм на безличната държава. Притисната е близо три десетилетия от грижи около свързания с живота й виден журналист от „миналото“ Александър Дагоров, прикован на легло. Отлежда сина му от първия брак от двегодишен, за което ще получи традиционното за нашите земи обръщане на гръб.
Ще минат години и едва в онова раздвижване на пластовете, което никога няма да се повтори, около 1992 г. албумът и спомените й попадат в ръцете на съвестни служители от Архива. От екрана на все още единствената телевизия се отправя повик: „Умоляват се онези, които знаят нещо за живота на Люба Кутинчева да се обадят на телефон...“
И когато той иззвънява, на момичето, вдигнало слушалката, му се завива свят от бодрия глас: „Здравей, Държавен архив, аз съм Люба Кутинчева“.
Но животът й няма да потръгне като в знаменитите романтични семейни трилъри на холивудските тъпотии. Ясен Антов отбелязва за ония години, че е била подложена на „административно високомерие, хорски егоизъм, болести, натиск от изнудвачи“ и дори на физическо насилие за изхвърлянето от скромното й жилище в квартал „Свобода“.
Момичето, обиколило света с трикольора на шапка – вече достопочтена дама на достойна за уважение възраст, удря по масата: „Няма да се дам! Аз съм Люба Кутинчева!“.
И така до края на земния й път на 20 септември 1998 г.
Оставените от самата нея бележки за живота й и оскъдните странични сведения са изпълнени с противоречия. Тя пише, че е внучка на прославения генерал Васил Кутинчев, загинал по време на Балканската война. Журналистът Горан Благоев го нарича „Живата съвест на армията“. Но той е преживял и Балканската, и други войни, починал е през 1941 г. на 80-годишна възраст.
Двама генерали с име Васил Кутинчев поне на нас ни се вижда множко. Защото е родена през 1910 г., когато най-големият син на видния военен деец е само на 7 години. Според оставените от Любка сведения, била е родена във Велико Търново, като майка й е от рода на легендата капитан Райчо Николов.
Според някой си Петър Величков, писач с незадоволени амбиции (помним клеветите му по отношение на незабравимия Николай Хайтов), Любка била родена в Добруджа. Но на него не може да се вярва, дори на онова, което е преписвал „от много сказания и книги събрал“.
Приятелят ми изследовател на български загадки Милко Мирчев се опита да разбере какво означава странната българска фамилия и откри, че вероятно идва от „кутиньок“ – руска дума за степно животинче от рода на белките и норките, ловувано за безценната си кожа, от която са шили палта за руските дворянки. Лесното обяснение чрез българския речник на фамилните имена е от личното име Кутьо, но това е несериозно. Ако Милчо Мирчев е прав, работата доста се задълбочава и обяснява някои пристрастия на ген. Васил Кутинчев към руското военно изкуство.
Онова, което е безспорно, е, че семейството на Любка – баща лекар и майка музикантка, завършила пиано в Женева – Никола и Ваня, се заселва в Силистра през 1912 г. Малко по-късно идва румънското владичество там. Тя завършва френски колеж в Букурещ. Авантюристичната й кръв я кара заедно с баща си, член на революционната организация, близка до ВМРО – „Свободна Добруджа“, да бъде безстрашна куриерка. За дързостта си до края на живота си ще носи белег на крака от куршум на влашки блюстители на реда.
Мечтата й за един по-добър свят за угнетените ще я съпровожда през цялата й десетгодишна одисея, за която разказахме в началото. Няма съмнение в левите й убеждения не само от монографията й „Положението на жените в Далечния изток“, а и от всичко, което върши. На една ръка разстояние е Московската връзка – изпълнения на задачи на светските тайни служби. Намират се и косвените доказателства: редовни посещения и подпечатване на международния й паспорт (в който има и откъснати страници) в съветските посолства и консулства в страните, които посещава.
Димитър Стоименов и Иво Хаджимишев се опитват да надникнат зад завесите, търсейки някакви данни в архиви на българската ДС и руската наследница на КГБ, но резултат, както и трябва да се очаква – няма. А така – потриват ръце недобросъвестни хорица, па плесват с ръце и се прегръщат: ясно от какво се е издържала десет години другарката госпожица. Отговаряме с думи на поета: „Всуе се морите“.
Елементарно, Уотсън, пък би казал неотразимият Шерлок Холмс – Любка се издържа от сказки и най-вече от кореспонденцията си до Le matin и Mond. В един промеждутък от време тя дори е повече от година кореспондент на Mond и фоторепортер на La famme в самата Франция. Тя е още първата българска пътуваща кореспондентка, пишейки за популярния „Дневник“.
Когато пък ножът е опирал до кокала – забутани краища на света без връзки с редакции, извънредни положения в нестабилни държавици, Любка се хваща на сезонна работа по плантации и ферми – бере банани, смокини, портокали, дафинови листа, бахар, черен пипер, какао...
