На 12 януари се навършват 170 години от рождението на Мариола Станчева
Автор: Борис Цветанов
Стане ли дума за българския театър от Възраждането, всичко се свежда до „Изгубена Станка“, „Многострадална Геновева“ или до „Криворазбрана цивилизация“. Не се пропускат и сантименталните стонове, вопли и закани към играещите от страна на седналите по рогозките зрители, които ядат варени кокошки и в определени моменти замерват артистите с оглозгани кокали. Не минава и без неизменното и насмешливо подмятане по адрес на голобрадите момчета, играещи женските роли.
Жена на сцената – позор в къщата!
Не мога да си спомня името на един поне мастит историк, който да е повдигнал завесата на този епизод от живота на българката в ония светли времена на турско присъствие.
И все пак има един изследовател, който измива честта на българската майка юнашка – познатият ни човек институция Боян Драганов. Именно той откри русчуклийката Мариола Станчева, която стъпва не на коя да е театрална сцена, а на тази на най-европейския тогава град – Русе.
На 27 декември 1870 г. Мариола играе в поставената от брат й Тодор Хаджистанчев – виден журналист, писател, преводач и политик, пиеса „Повестта на Ружица“, драматизирана по романа (по днешно му – римейк) „Ружица от Елограда“ на Кристоф Шмид.
„Уникален факт е – пише Боян Драганов, – че за първи път на българска сцена се появява жена – Мариола Станчева, която играе ролята на София“.
Пиесата се радва на изключителен интерес. Възторжен отзив за нея се появява във вестник „Право“. Това е и първата оценка за играта на младата българска артистка и първи стимул за българската жена да прескочи патриархалните табута.
Благодарение на неуморния Боян Драганов ние имаме и снимка на това момиче, което явно в днешно време може да сложи в малкото си джобче всички миски, да не говорим за мискините.
За хората от гилдията на Неверник Тома ето и няколко думи от едно писмо на Иларион Драгостинов до Тодор Хаджистанчев: „Настоятелството, след като размисли много, не намери друг по-способен да играе ролята на Крум Страшни от Вас, а ролята на Цветанка от Госпожица сестра Ви.“
Мариола е родена в Русе на 12 януари 1847 г. Баща й е изтъкнатият русчуклия устабаши хаджи Станчо Драгошинов, потомък на дюлгерски род от Трявна.
Момичето е трето дете в семейството. Получава солидно образование в Букурещ. Овладява немски, гръцки, румънски, руски и турски езици. Учителства в четирикласното девическо училище, главен учител, в което е Драган Цанков.
Цяло Русе, а тогава градът е 20-хиляден, не може да свали очи, когато по улиците минава стройната, красива и с изразително лице, интелигентна учителка.
След кръщението в навечерието на новогодишните празници, тя играе в още няколко постановки.
И нали е казано, че когато Господ дава, прави го с пълни шепи, красавицата свързва през 1875 г. живота си с хърватина Деметър Петрович – служител в русенския клон на австрийското парахотно дружество.
Деметър Петрович
Известно време той е помощник-капитан на легендарния кораб „Радецки“. Нещастен случай обаче го праща на сушата, а щастливата случайност (стара народна мъдрост: случайните случки случайно се случват) го настанява като квартирант в дома на Мариола.
Смята се, че именно Деметър е автор на идеята за превземане на „Радецки“ от Ботев и неговите момчета, преоблечени като градинари със скрити в брашовски сандъци оръжия.
Вероятността да е така е много голяма, не само защото Деметър е познавал добре и кораба, и законите на корабоплаването, но е бил и добър приятел на капитана Дагоберт Енгледер, както и на голяма част от екипажа.
Друго потвърждение на тази вероятност е, че братът на Мариола, шесто дете в семейството на майката героиня Радка, е и личен познат на Христо Ботев.
Но не всичко в живота на русенката върви по мед и масло. Когато тя е на 30 години, през зимата на 1877 г. при освобождаването от скования в лед Дунав, на един австрийски параход, ръководен от Деметър Петрович, става нещастие с него. Той се простудява сериозно и заминава на лечение във Виена. Бременната Мариола тръгва с мъжа си и ражда дете два месеца след смъртта му.
Връща се в Русе, където е починал и баща й, а братята й до един боледуват тежко.
Положението й я кара да търси спасение в нов брак и тя се омъжва за хърватина политически емигрант Франц Гец. Но той изчезва безследно през 1884 г.
Мариола преподава частни уроци и плете, за да издържа сина си, изпратен да учи машинно инженерство в Германия. Чиновническо бездушие към нея и цялото й семейство, дало немалко за България, не допуска отпускането дори на символична стипендия на момчето, което е кръстено на съпруга – Димитър.
Все пак той завършва с отличие и овладява пет езика. Но тъй като се увлича по социалистическите идеи, е неудобен преди Девети септември, ще си остане неудобен и за „народната“ власт.
Димитър погребва майка си, починала незабелязана от никого, освен от неколцина жалостиви съседи през 1920 г. „Името й е записано в Пантеона на възрожденците – пише Боян Драганов, – но то нищо не говори на съвременниците“.
Изминали са години от повдигането на завесата пред живота на тази първа дама на българския театър. Боян Драганов искрено се надява, че българите ще научат коя е Мариола Станчева.
Дано пък поне сега малко разтопим ледовете на неведението.
