Клането в Любенова махала, което го няма в учебниците по история

Юлска жега. Слънцето сипе отгоре огън. Огън пламти и отдолу, където къщите горят. Дори листо не трепва, тежка тишина се е разстлала над Гюнели махле (дн. Любенова махала). Тихо е. В  двора на красивата църква „Свети Великомъченик Георгий”, построена от местните жители през 1837 година,  се стелят трупове – обезобразени, разчленени, разхвърляни във всички посоки. В храма, разрушен, почернен и осквернен, човешките тела са едно върху друго, на камари. Зловещата тишина мирише на смърт. Така изглежда селото, което години по-късно ще бъде определено с думите „разбунен мегдан” и „вековна мъка”. Азмакът се влачи тежко, сигурно защото в него има повече кръв, отколкото вода. 2400 българи са зверски избити на този 14 юли.

Кървавата трагедия се разиграва по време на Руско-турската война, когато селяни от девет села, сред които Радево, Любенец, Богданово, Сокол, Млекарево, Пет могили, Гледачево, Радне махле, се втурват по пътеките, понесли най-ценното, за да дирят спасение зад каменните зидове на храма в Любенова махала. Той не успява да ги опази, нито молитвите им, нито пендарите, златото, среброто и иконите. Съсичат ги. Варварски. С цялата ярост на губещите и озлобените.

За 1013 от тях – жени, деца, пеленачета, старци и мъже в разцвета на силите си, смъртта настъпва в сакралното пространство на църквата, пред погледите на Исус и Богородица. Другите 1387 я намират в църковния двор и по прашните улици, които почервеняват от кръвта им.

Историците определят драматичните събития от лятото на 1877-а с думите „втори Батак”. За съжаление, този факт не влиза в учебниците по история, за него рядко се говори извън района на Новозагорско и Радневско, където паметта за случилото се е жива и се предава от поколение на поколение.

Може би причината е, че нямаме своя Вазов, защото едва ли без неговото ярко слово Батак щеше да е това, което е днес. Именно патриархът на българската литература превърна драмата му в непреходен български символ. И въпреки неудовлетвореността на мнозина от този край, свързана с подценяването и непознаването на тази драматична част от историята ни, по-значимото е, че хората тук знаят и помнят.

Трагедията в Гюнели махле е изследвана от местните краеведи и историци и възпята от поетите. Всяка година на този ден жителите на селото и на общината полагат цветя и се прекланят пред паметта на онези 2400 българи, които не доживяха свободата и които преосветиха храма, носещ името на свети великомъченик Георги с кръвта си. На всеки 14 юли Любенова махала притихва в минута мълчание. За да се помни и предава от поколение на поколение историята му.

Кървавата касапница се разиграва в разгара на Освободителната война. Докато руските войски водят ожесточени боеве с турската армия, водена от Сюлейман паша в района на старозагорското поле, черкези и башибозуци грабят и опустошават селата. Вакханлията и грабежите предизвикват ужас сред местните, свикнали и видели какво ли не в усилните години на робството. 
 
И в тази история, както често се случва, основна роля е отредена на предателството, на низките страсти човешки, но и на случайността. Паметта на поколенията е съхранила разказа за пъдаря Садък – арнаутин и доверено лице на турците.

В онези дни и той като мнозина турци се разбеснял и тръгнал да се гаври с моми и булки. Гюнелимахленци бранели семейната чест доколкото могат. Хитрият пъдар поискал 1000 гроша, за да пази селото. Най-богатият човек тогава дядо Тончо му отказал, а озлобеният Садък заплашил, че скъпо ще му платят за това. Отмъщението му е да отиде в Нова Загора и да каже на Реуф паша, че в населеното място са събрани комити. Факт е, че мъже, жени и деца от околните селища са се събрали в църквата, за да търсят спасение от набезите.

Пашата изпратил свои хора да разберат какво става. Привикали много жители, разпитали ги, похапнали и тръгнали.

И тук на сцената излиза сляпата случайност, довела до фатални последици. Таню Тодоров, озлобен от идването на турците и без да е наясно, че идват да проверят доноса, стреля срещу тях и ранява единия от конете. Пратениците информират и за наученото, и за инцидента. Рауф паша се заканил да отмъсти.

Огънят на мъстта му се разпалил и от донесението, което направил началникът на гарата в Радне махле. Той, между другото бил грък, съобщил, че в Гюнели махле се струпва много народ и дори поискал войска, която да го разпръсне. 14 юли 1877 година.

Горещо. Селяните са се събрали в храма и в училището. В онези години двете сгради делят общ двор, който е заграден с каменна ограда, висока 2,5 метра. Като се има предвид, че едната от вратите на църквата е желязна, мястото е било в истинския смисъл на думата крепост, в която населението да се чувства защитено при нападение.

По пладне се появява отделение турски войници, придружени от черкези и башибозуци. Заповедта на Реуф паша, която трябва да изпълнят, е да нападнат селото. Започват стрелбата. Мъжете от Гюнели махле заели позиции за отбрана. Няколко часа по-късно пристига многобройна турска войска, снабдена с няколко оръдия, под предводителството на Шевкет паша. Така нападателите станали близо 2000.

„Атаката започна. Огън и смърт се извиха над селото. Големи пушеци от дим и огнени кълба, които осветляваха цялата околност, се издигнаха до небето. Общ вой от кучешки лай и рев на добитък. Тоя вой се усилваше от страшните писъци на жените и децата. С превалянето на деня и настъпването на нощта ужасите се усилваха и картината ставаше по-страшна” - това описание е на някои от останалите живи свидетели. То е включено в книжката, издадена през 1937 г. и посветена на 100-годишнината от съграждането на храма в селото.

Емоционален е и разказът на Таню Пенчев, който заедно с група защитници успява да се измъкне от зловещата блокада. Войската е в селото, разбива къщите, плячкосва и съсича всичко пред себе си. Нахлува и в двора на църквата. Между турците и защитниците на „крепостта” започва яростна борба. Предимството, за съжаление, е на страната на поробителя. Веднъж влезли в двора, те отново развъртат ятаганите и подлагат всички на масова сеч. Писъците не спирали. Трупове и локви кръв останали на двора.

Дошъл ред и на людете в храма. Там останали предимно жени и деца. Тъй като в началото не успели да разбият вратата, турците започнали да стрелят през прозорците. Подът се покрил с трупове. За кратко настъпило затишие, а по-късно уморената войска била заменена от черкези. Те увещавали селяните, че ще пощадят живота им, ако им дадат парите и ценностите си.

Повече от два часа хората подавали през прозорците това, което било в тях. Отишли си едните, но дошли нови, на които нямало какво да се даде. Разярени, те успели да разбият едната врата и да влязат във вътрешността. И отново сеч и вакханлия.

Тъжна и страшна е картината в края на този безумен ден. Всичко е изпепелено и опожарено, тук-там стърчали полусрутени домове, из дворища, улици и ограда лежали безброй обезобразени човешки трупове – окървавени, разрязани, надупчени, съсечени.
        
Единственият ням свидетел на безумието останал храмът. Разграбен, опожарен, но оцелял благодарение на яките си основи. Там е и до днес, извисява се и напомня за ужасите преди 135 години, но и за силата на духа и якостта на вярата, съхранила българина.

Няколко дни след този апокалипсис в селото идват консулите на Англия, Франция и Австрия. С тях е Реуф паша. Проверката показва, че между мъртвите няма нито комити, нито руснаци. Има само обикновени селяни, беззащитни мъже, жени и деца.

Разпореждат се мъртвите да бъдат погребани. Всички били нахвърляни в големи трапища, изкопани в църковния двор. Години по-късно тленните останки на жертвите ще бъдат положени в два мраморни саркофага, разположени във вътрешността на църквата. Там на всеки 14 юли любеновомахленци и гости поставят цветя, палят свещи, а свещеници извършват заупокойна молитва.

През 1885 г. издигат скромен паметник в църковния двор. За да се помни. Ето така изглежда оригиналният текст: "Проидохомъ сквозе огънь и воду низвелъ ни если въ покой въ четиринадесетий день вечерьта на месецъ юлий, въ хилядо осемстотинъ седемдесеть и седма година, въ време руско-турската война, нападнаха селото ни черкези, башибозуци и мнобройна турска войска и придадоха селото ни на огънь, населението като се видя окръжено отъ толкозъ кръвипийци, принуди се да побегне въ оградата на църквата, но и тукъ не намери спасение, понеже кръвопийците окръжиха оградата на църквата и яростно се впустнаха на сечь върху невинното население и избиха само въ църковната ограда мъже, жени и деца хиляда и тринадесеть души, на които костите почиватъ тукъ при този памятникъ. Вечна имъ памятъ.”

През 1937 г. църковното настоятелство на храма „Свети Великомъченик Георги”, построен през 1837 г., взема решение да се отбележи подобаващо вековния юбилей. Издават и книга, в която освен на градежа на храма, е отделено място и на трагедията, случила се в него.

По този повод старозагорският митрополит Павел пише: „Гюнели-махле със скромната си църквица стана в страшния ден 14 юли 1877 година център и на страшни, изкупителни за народната свобода, страдания. Обикновено се мисли, че проливането на човешка кръв в храма осквернява храма. За село Любенова махала може да се каже противното: неговият храм е преосветен с жертвоприношението на няколко стотици български християнски души, невинни жертви на озверени турци и черкези в оня паметен по ужаса си ден. От него ден този храм е станал светиня за българите, подобна на Голгота, от която чрез жертвата на Спасителя Христа възсия живот за света. От жертвите, дадени в Любенова махала, също възсия животът”. Книгата е преиздадена, като е допълнена и за 160-годишнината на храма.
       
На този невероятен по своята драматичност и непознат за повечето българи епизод от историята е посветена и поемата „Гласът на каменната памет”. Неин автор е роденият в Любенова махала поет Константин Шарков. Дългогодишната преподавателка по български език и литература Елена Ненова написва две стихотворения, а учителят Господин Кирчев създава „Кървава поема”.

 Времето не е в състояние да заличи от паметта на поколенията случилото се. И в това е силата на българската памет. Константин Шарков казва в поемата си, че свободата се ражда от плач и пламък и че ще бъде разпозната не по знамето, а по това, че ще кърви и ще боли в гръдта на бъдещите наследници и на онемялата земя. Поетът е прав и за това, че времето винаги ще спира в Любенова махала, където зрее жито и дъхти на рози. И на зазоряване или пък привечер камбаната ще връща спомена за невинните мъртви, които спят…

Източник: в. „Раднево днес”

В категории: Новини , История , Войни за освобождение