Големият майсторлък на грънчарите от село Бусинци


Големият майсторлък на грънчарите от село Бусинци
Легендарният бусински грънчар Петър Гигов
11 Януари 2016, Понеделник


Богатите глинени залежи в района осигурявали препитание на цялото мъжко население

Автор: Камен Колев

Корените на Бусинската керамична школа се губят далеч във времето и мнозина историци смятат, че тя продължава традициите на средновековното българско грънчарство. Има редица източници, които свидетелстват, че грънчари в село Бусинци, Трънско, е имало още през XVIII век.
Един от документите е прочутото Бусинско евангелие от XVI — XVII в., което се съхранява в криптата на храм-паметника „Св. Александър Невски" в София. В него има приписка от 1784 г. за Велико Грънчар, който дарил на черквата „филон басма за помен".

За старите корени на занаята свидетелства и Константин Иречек, който в края на XIX в. в своите "Пътувания из България" описва Бусинци като център на особена грънчарска индустрия, много стара по форми и орнаментика. Богатите и разнообразни залежи от глина в региона позволяват с този занаят да се препитава почти цялото местно мъжко население.
През Възраждането занаятът е основен поминък за селото, но големия си разцвет достига в края на XVIII и през XIX в.

Тогава в Бусинци има над 300 работилници с около 1500 грънчари - майстори, калфи и чираци. Появяват се и множество “дъщерни” центрове като Неврокоп, Самоков, Берковица, Разлог, оформя се и грънчарски еснаф като професионално сдружение.
В почти всяка къща в Бусинци се е въртяло грънчарско колело, а продукцията на местните майстори се е разпространявала в цяла Северозападна България, в Сърбия, по Беломорието, в Тунис, Египет, Сирия, в султанския дворец Топкапъ сарай в Цариград. Въпреки турското робство, бусинци можели да пътуват свободно, дори властите на империята и българските общини им помагали.

Един от най-прочутите грънчари от този край е майстор Костадин Гигов, който успешно представя школата по време на Първото българско изложение в Пловдив през 1892 г. Там той получава първа награда, подкрепена от парична сума, с която построява хубава къща в селото. Днес сградата е обявена за паметник на културата. Синът на Костадин Гигов - Петър, също става прочут грънчар, чиито работи са притежание на Лувъра, на Музея на човека в Париж, на музейни сбирки и колекции в САЩ, Япония и Русия.

Бусинските съдове отговарят на конкретни потребности - за хранене, съхранение на продукти и течности, приготвяне на ястия, но и за украса, купи за водосвет, надгробни фенери, кандилници, дори съдове за варене на ракия и водопроводни тръби.
Направата им минавала през няколко етапа, като сред най-важните е подготовката на глината. В региона на Трънско има различни по пластичността си глини - тлъсти, клисави, постни. Някои са огнеупорни и се използват за съдове за приготвяне на храна. Други са с подчертана пластичност, фини, подходящи за стомни, кани и бъклици. Цветът на глините също е различен – от светло до тъмночервен.

След като се изкопавала, глината се оставяла да презимува на открито в продължение на една година. Един ден преди да започне ваенето, тя се внася на място, наричано "калник", пръска се с вода и се гази с крака, докато получи необходимата текстура и плътност. Последно се меси с ръце и е готова за форматиране.
Оформянето на глината ставало на грънчарско колело или върху глинена плочка, но най-важното били уменията на ръцете и пръстите. След източването на формата на колелото тя се сваляла, трябвало леко да изсъхне, преди да се залепят дръжките, лейките, екрасите - розетки, фигури, щитове.

Декорацията им ставала с ангоба - фина, бяла или цветна измита глина, която добре е запълвала порите на източения съд и намалявала попиването на вода при използване. Ангобата се поставяла в момент, в който основният съд е леко позасъхнал, като се нанасяла с поливане, с рисуване, с потапяне или чрез гравиране с тънко острие. Така при последващото глазиране се засилвал контрастът между бялата ангоба и тъмната глина, от която бил направен съдът.

Оцветяването ставало в различни нюанси на зеленото, червеното и жълтото, като цветът зависел от смесването на глините и използваните естествени багрила - местни руди и материали. Съдовете имали богати орнаменти. Някои стомни, декорирани с по две мъжки фигури, се използвали като ритуални съдове за вино при сватби.

Типични за Бусинската школа са рокатките - съдове за носене на едно или две ястия, и оканичетата - ритуални малки стомни за вино и ракия. Някои съдове били подобни на амфори, други били орнаментирани с бягащи змии, с четирите стълба на света и слънце между тях, кръст, вписан в кръг в духа на ранното християнство, лъв и лъвица вързани на синджир, а между тях робиня с черна забрадка - символ на Македония, останала под турско иго. Бусинските грънчари влагали в изделията си и своето чувство за хумор като правели стомни с по няколко дупки - откъдето и да се опиташ да пиеш, все ще се намокриш. 

След изсушаването съдовете се изпичали, като най-отдолу се поставяли по-големите, а върху тях - по-фините съдове. Най-отгоре се слагали гювечи и паници, които образували свод, запушван с бракувани или счупени плоски съдове. В продължение на 10-16 часа огънят постепенно се засилвал, а температурата се определяла на око - според цвета на огъня в пещта.
След изпичането съдовете трябвало да се охладят напълно, преди да се извадят от пещта. Чак тогава се нанасяла глазурата, която можело допълнително да се декорира с комбинации от оцветени с метални окиси прозрачни глазури. След това съдовете отново отивали в пещта за изпичане на глазурите.

С навлизането на промишлените продукти в края на XIX век грънчарството в Бусинци изживява криза. Въпреки опитите да бъде модернизирано, то постепенно запада. През 30-те години на ХХ век в селото са останали около 120 грънчари. За възвръщане на блясъка му не помага и откриването на първото у нас керамично училище, което през 60-те години на ХХ век става цех на местната занаятчийска кооперация, просъществувал цели 30 г. В него работят останалите малцина грънчари, които правят серийни производства на съдове.

През последните 15-20 г. в Бусинци редовно се провеждат пленери по керамика, които имат за цел да поддържат интереса към древния занаят. Те събират майстори от България, Македония, Сърбия и други страни. В края на 70-те години на ХХ век, по инициатива на майстор Петър Гигов, в селото е изграден етнографският музей “Бусинска керамика” с модерна музейна сграда, творческа база за художници приложници, керамично ателие за демонстрации, реставрирана традиционна къща с автентична грънчарска работилница.

Експозицията заема две зали, в които са подредени над 1300 стомни, делви, гърнета, чаши, паници, гювечи на повече от 1000 майстори от селото и околността. Автентичната пещ е на повече от сто години.
През април 2008 г. Българският културен център в Париж открива експозиция от оригинална българска керамика от село Бусинци, създавана в селото от ХVII век до наши дни.
На следващата година умира и последният бусински грънчар.

Музеят на бусинската керамика Експонати в музея в с. Бусинци Всяка година през август в селото се провежда традиционен пленер по керамика

В категории: Традиции , Пътеводител , Занаяти , Населени места

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки