Сбъдва се пророчеството на Стамболов: „Пропадна пак хубавото дело! Пак кръв, пак жертви без никаква полза“
Автор: Борислав Гърдев
В различните изследвания и публикации, посветени на Априлското въстание, като че ли един проблем не получава нужното обективно и точно осмисляне. Става дума за действията на апостола на Първи революционен окръг Стефан Стамболов през април 1876 г., оценени от едни като мудни и неефикасни, а от други – като предателство.
Без да изпадаме в едностранчиви обобщения, е по-добре да се обърнем към фактите. Известно е, че по решение на Гюргевския революционен комитет, подготвящ въстанието, България е разделена на четири революционни окръга. За ръководител на I-ия е определен Стамболов с помощници Христо Караминков - Бунито и Георги Измирлиев - Македончето.
Знае се също, че датата за започване на въоръжената борба е точно фиксирана – 1 май 1876 г., както и че още в началото на с. г. Търновският революционен окръжен комитет решава седалището му да се пренесе в Горна Оряховица, тъй като градът е средище на големи села, а и защото тук Стамболов, който по това време е представител на Привременното правителство, има верни и предани на делото хора като Иван Панов Семерджиев и Сидер Грънчаров.
Факт е и започналата подготовка на въстанието, неговото ресурсно осигуряване (Сидер Грънчаров е определен за пратеник на комитета в Румъния за закупуване на оръжие), намирането и посвещаването на нужните хора, координирането (доколкото е възможно) на връзките с другите революционни окръзи.
Стамболов, подобно на Бенковски, възприема въстанието стратегически в неговия европейски контекст и настоява за общо събрание в Ловешко, за което информира и другите апостоли, но поради тяхната пренатовареност такова не се свиква.
Успоредно с подготовката на въстанието, за което на 25 април в Горна Оряховица се провежда заседание на Окръжния революционен комитет с участието на Стамболов, Георги Измирлиев, Христо Караминков, Стефан Пешев, Тодор Лефтеров, Асен Каменов и Цоню Захариев, когато се решава с висшегласие акцията да започне след три дни, Стефан Стамболов упорито търси и външна подкрепа за народното дело, разбирайки добре, че само със собствени сили много трудно ще се пребори с вековния поробител.
За тази цел за Румъния и Сърбия заминава специалният му пратеник Георги Живков (1844-1899), негово доверено лице, бъдещ кмет на Търново, регент и просветен министър. В Румъния той пристига в края на март, среща се с представители на Гюргевския комитет, както и с митрополит Панарет. Владиката го представя на сръбския дипломатически агент Петрониевич, който бързо го снабдява с нужните документи и го препраща до правителството в Белград.
Заинтересоваността на Петрониевич не бива да ни очудва. Българското движение подпомага в значителна степен усилията на сръбските власти, готвещи се за война с Османската империя, на желаещи при първото пукване на пушките българите да въстанат.
Пристигането на Живков в Белград е радостна изненада за нашите емигранти там – както за Хитов и войводите около него, така и за Любен Каравелов. Те посрещат Г. Живков с голямо внимание, а в самото сръбско военно министерство на 17 април 1876 г. се провежда съвещание с участието на Живков, Каравелов, Панайот Хитов и военния министър Тихомир Николич.
Без обструкции Сърбия обещава на въстаниците 30 000 пушки, веднага са отпуснати бавените от две години 2000 пушки на Хитов и се оказва пълно съдействие на четата му. Единственото условие, поставено от сърбите, е да се въстане заедно с началото на сръбските действия срещу Турция.
Веднага след съвещанието в Белград се свиква общо събрание с участието на Живков, Хитов, Каравелов и представителя на Московския славянски комитет княз Наришкин, което решава българите да вземат участие в предстоящата война, която следва да избухне на Гергьовден. След приетата резолюция Г. Живков и П. Хитов заминават за Кладово, където войводата наистина получава пушките, а Стамболовият пратеник продължава за Румъния да агитира сред комитетите.
Така Георги Живков с такт и умение постига важен дипломатически успех – по инициатива на Вътрешната организация и лично на Стамболов се преодолява разкола в революционното ни движение, осигурява се подкрепата на Сърбия, зад която естествено стои Русия, предполагаща се, че ще брани националните ни интереси, и се определя датата, когато трябва да започне общата и съгласувана борба, поради което участието на Стамболов в съвещанието в Горна Оряховица на 25 април е преди всичко акт на съпричастност.
За съжаление, преждевременното избухване на въстанието в Копривщица на 20 април осуетява добре сработения план на Стефан Стамболов.
По ирония на съдбата, на 22 април в Самоводене, след като прочита отчета на Георги Живков за свършената работа, който го и стимулира да пише до главните апостоли за свикване на общо събрание за временно отлагане на въстанието и обсъждане на новото положение и тактика, само час след изпращането на последния куриер, при него пристига доведеният от Иван Панов Семерджиев пратеник от IV революционен окръг, носещ Кървавото писмо на Каблешков. В този миг апостолът изживява едно от най-големите разочароваия в живота си, концентрирано в откровението му: „Пропадна пак хубавото дело! Пак кръв, пак жертви без никаква полза.“
На 28 април е извършено предателството на Павли поп Петков, което осуетява избухването на въстанието в Горна Оряховица. Георги Измирлиев е заловен, закаран в Търново и обесен на 28 май 1876 г. На 7 май е разгромена четата на поп Харитон в Дряновския манастир, с която приключва местната епопея.
Сидер Грънчаров се изплъзва в Румъния, включва се в четата на Филип Тотю, проявява се в битката при с. Паяк, след което с 54 момци и байрактаря Киро Плевенлията тръгва за Враца и през юни е убит в манастира „Св. Богородица“ в полите на Мургаш, а главата му – набучена на върлина, е донесена в София.
Планираната и очаквана Сръбско-турска война избухва на 18 юни, но завършва неблагоприятно за Сърбия, която, спасена от Русия, сключва примирие с Османската империя на 21 октомври 1876 г.
Така преждевременно избухналото и не напълно подготвено въстание, което не е подпомогнато от външни сили и не увлича след себе си широките народни маси, а в IV революционен окръг се изражда в подпалване на селища (Смолско и Каменица на 25 април, ж.п. станцията на Белово - 27 април )и в братоубийствена война между българи християни и българи мюсюлмани (Клисура - 27 април, Батак - 2 май 1876 г.), носи преимуществено излишни жертви, кръв и разрушения, с които обаче се изпълнява знаменитият завет на Георги Бенковски от 2 май 1876 г.: „Моята цел никога няма да заздравей; а на Русия – нека тя заповяда!“.
От историята знаем, че на 12 април 1877 г., близо година след въстанието, Русия наистина обявява война на Турция (в съответствие и с Политическата програма на Българското народно събрание от 19 ноември 1876 г., подписана и от Стамболов и препоръчваща „външна военна окупация“ на поробителката), както и че резултатите от дългоочакваната война съвсем не са такива, за каквито са мечтали апостолите на българската свобода.
Това ме навежда на мисълта да смятам, че в пасивността на Стамболов след 22 април 1876 г. има оправдан резон. След като обстоятелствата не са под контрол, а замислената мащабна акция се свежда до серия от локални въоръжени сблъсъци, е предварително ясен и крайният резултат – разорение на надигналите глава селища.
По тази причина, а и заради неизбежното предателство, истинско въстание в I революционен окръг не избухва.
