За странджанския Стефан Караджа и издирването на дъщерята на войводата Георги Кондолов
Автор: Десант
На 2 август се навършват 115 години от избухването на Илинденско-Преображенското въстание, белязало връхната точка в порива към свобода на сънародниците ни от Македония и Одринско, които остават в пределите на Османската империя.
То носи имената на двата църковни празника, на които пламват двата основни бунта. В Битолския и в Солунския вилает това става на 2 август - Илинден, а в Одринския вилает на 6 август - Преображение Господне.
Много е изписано за неговата подготовка, за конгреса на Петрова нива – Странджанското Оборище, за избухването му, бойните действия и зверското му потушаване. Няма да повтаряме известните факти.
Но ще припомним някои от големите герои на този бунт в района на Странджа планина, за които писа преди време в "Десант" покойният вече странджански изследовател Иван Бубалов.
„Отиване има – връщане няма". С тези прощални думи войводата Георги Кондолов се разделя със семейството си, тръгвайки за конгреса на Петрова нива.
„Отдавна ме вълнува внушителната фигура, благородния дух и смелостта на този странджански исполин, прежалил дом и семейство, близки и деца, за да се посвети на борбата за свобода на Тракия и Странджа и намерил смъртта си още в първите изстрели на започналото въстание – там, в лозенградското село Паспалово, на 5 срещу 6 август 1903 г." - отбелязва Бубалов.
Той споменава за трогателното писмо, което секретарят на четата му Паскал Иванов пише още на другия ден до съпругата му Донка Хубенова от Паспаловската могила, където тежко раненият Кондолов, пронизан в червата, стене от болки и моли секретаря си да сложи край на мъките му:
„Паскале, ако ме обичаш, тегли ми един патрон, та да се отърва от тия мъки!... Ааах!... Ах!... Неговите молби бяха толкова настоятелни и толкова сърцераздирателни, щото цял ужасен, аз се отдалечавах в гората и горко, горко плачех.
Връщах се и го утешавах, че раната му не е толкова опасна... обаче той пак настояваше: „Убий ме! Убий ме!“... Аз и без това ще умра, но защо да се мъча? Пиши в Бургас на семейството ми какво е станало с мене. Кажи на жена ми, на дъщеря ми и на сина ми да ме простят, ако им съм в нещо съгрешил... И като казваше това, простена и за своята Велика (родното му село)... Очите му се просълзиха... и свърши. През това време другарите ни продължаваха боя в селото. Прогониха аскера и юнашки отблъснаха идещия на помощ аскер от Малко Търново“.
През 1972 г. Бубалов тръгва да търси дъщерята на войводата. „Озовах се в София, на ул. „Хан Крум“ № 3а в дома на 94-годишния Христо Николов Увалиев – съпруг на Райна Георгиева Кондолова, по мъж Увалиева. За съжаление тя вече не беше между живите. На стената висеше портрет на жена в тежка позлатена рамка" - разказва Иван Бубалов.
„Като обясних за какво съм дошъл, с треперещи ръце вече грохналият и блед дядо Христо бавно посегна към портрета, откачи го внимателно, долепи го до устните си и заплака. За себе си разказа, че е родом от Карлово. Баща му го пратил да чиракува при един карловчанин – архитект в София и тъй като рисувал и чертаел хубаво, той го изпратил на курс за земемери. След като го завършил, Христо започнал работа в Бургас.
В началото на август 1903 г. му се наложило да схематизира сградата на френския пансион до гарата. Там той съзрял едно момиче, което седяло и плачело. Попитал струпаните до нея хора за причината, а те му обяснили, че скърби за убития си баща.
После намерил майката Донка на ул. „Аспарух“ № 24 от която научил, че мъжът й Георги Кондолов е убит като въстаник, а сетне наел у тях стая под наем и след известно време се оженил за дъщерята Райна.
След като се преместили да живеят в столицата, Донка останала да живее при сина си Йордан в Бургас на ул. „Съединение“ № 5 и починала през 1932 г., разочарована от властта, която не са й отпуснала никаква помощ и не зачела дейността на войводата. Погребана е в бургаските гробища, но къде точно е гробът й, вече никой не знае" - с огорчение отбелязва Бубалов.
Той припомня и за младия странджански войвода Дико Георгиев Джелебов. За него секретарят на Околийския революционен комитет в Малко Търново – Димо Янков, отбелязва в спомените си: „Един ден, когато се пише историята на Странджанското въстание, с достойнство неговото име ще заеме най-добрите страници, защото с право Дико може да се нарече странджанския Стефан Караджа“.
Роденият в Малко Търново ученолюбив, смел и красив странджанец още след като завършва основното училище, напуска бащиния си дом и тайно преминава българо-турската граница, натрапена от Великите сили с Берлинския конгрес, която оставя родния му град под турско робство. Така попада в Бургас и постъпва на работа при Коджакафалията. „Физическата му красота, сила, трудолюбие и способности – пише след години неговият внук Георги Червенков – привлекли вниманието на чорбаджията и той поискал да го осинови“.
Но младежът не се стремял към спокоен живот. Той бил погълнат от революционните настроения на многобройната тракийска емиграция в Бургас и често посещавал т. нар. „хан на хъшовете“, на ул. „Фердинандова № 63, където се събирала тя.
„В личния си архив пазя една уникална снимка - пише Бубалов. - На 14 март 1902 г. в Минковия хан внезапно умира Васил Петков Василев – куриер на Кондоловата чета от с. Бръшлян. Старата фотография е запечатала събралите се пред смъртния му одър комити и бъдещи войводи на Преображенското въстание, между които и Дико Джелебов, а също и Георги Кондолов, застанал точно до свещеника в левия край на кадъра".
Конгресът на Петрова нива определил Дико Джелебов да бъде войвода на Стоиловския въстанически участък. През нощта на 5 август той първи хвърля бомба срещу турския аскер, разположен при параклиса „Св. Илия“ над Стоилово и така възвестява началото на Преображенското въстание в Странджа.
Оцелял в жестоките сражения на въстанието, след Хуриета през 1980 г. Дико Джелебов е назначен в с. Ятрос, визенско, като учител, но тамошният гръцки владика не може да се примири, че бивш български войвода даскалува в енорията му и подготвя заговор за неговото убийство.
Въпреки че тамошните българи предупреждават Джелебов за подготвяния заговор срещу него, по Томина неделя той заминава със сина на хазяина си Петко за Малко Търново, където прекарва великденските празници. На връщане към Ятрос двамата спират да си починат край изворчето в местността Татар дере. Учителят подава пушката си на Петко и се навежда да пийне вода. В този миг се разнасят изстрели и 35-годишния прославен войвода е смъртно ранен.
Но малкотърновци не го забравят, съчиняват песни за него и издигат тежък мраморен паметник край родния му град в прослава на неговия подвиг и светло име.
