Милан Гарибов – забравеният герой от Шипченската епопея

Автор: Севдалина Пенева peneva@desant.net

Една стара кутия, пъхната на най-високия рафт на библиотеката у дома, ми се е запечатала като ярък спомен от детството. В нея, казваше баща ми, има съкровище, но сте още малки за него. И не даваше със сестра ми да припарим до тайнствената вещ. За да я стигна, ми бяха нужни маса, стол и табуретка и огромни усилия да ги закрепя едно върху друго, че и себе си най-отгоре. Спомням си и разочарованието, когато вдигнах капака й за първи път. Вътре имаше само пожълтели снимки на непознати хора, облечени в смешни дрехи и няколко картички с рисунки на нимфи и русалки.

Дали заради тръпката, че може да ме хванат и накажат, но започнах често да свалям кутията. Вглеждах се в лицата от фотосите и се опитвах да си ги представя като живи, като герои от нямо кино. А най-вълнуващ от всички ми беше един мъж в униформа, препасан със сабя и накичен с ордени. По-късно разбрах, че това е моят прадядо Милан Гарибов, родоначалникът на тази фамилия в Плевен.

Участник в революционното движение за освобождението на поробена България, гарибалдиец, хъш в Румъния, опълченец в Руско-турската освободителна война, този мъж е оцелял след десетки тежки битки, за да загуби само една – тази с паметта на освободеното Отечество. Името му попълва безкрайния списък на неизвестните или забравени герои, а историята старателно и методично заличава през годините всички следи от неговото съществуване.

Всичко, което знаехме за Милан Гарибов, беше от разказите на баща ми. Дядо му бил съвсем млад, когато за първи път напуснал българските земи, за да се запише като доброволец в национално-освободителното движение в Италия, ръководено от Джузепе Гарибалди. Когато през 1870-1871 г. армията на Гарибалди била разпусната, Милан се завърнал у дома с два златни медала и грамота за храброст, връчени му лично от обединителя на италианския народ. Заради тази му авантюра, приятелите му го наричали Малкия Гарибалди, откъдето в последствие е произлязла и фамилията Гарибови. Известно време е живял и в Габрово.

Справка от „История на Плевен“, издадена през 2001 г. и с автор Михаил Грънчаров, сочи, че през 1875 г. Милан Гарибов е бил ученик в Габровската гимназия, а на 24 май 1877 г. е постъпил в българското опълчение и е зачислен в страховитата Четвърта опълченска дружина, удържала ордите на Сюлейман при Шипка.
Възможно е обаче историкът да бърка първата дата. На една от снимките в тайната кутия на баща ми беше запечатан момент от провеждането на Първи народен черковен събор в Цариград от 1871 г. А на гърба й – надпис, че принадлежи на прадядо ми, което пък предполага, че самият той е бил участник в събитието. Както и, че се е занимавал и с обществена дейност след завръщането си от Италия, но не и с ученическа.

Най-голямата гордост на семейството обаче беше друг уникален фотос, също свързан с явно важен исторически момент. Предполагаше се, че има връзка с революционния комитет в Браила и съществуваха догадки, че сред групата мъже в кадъра са Христо Ботев и Васил Левски.
В центъра на фамилната реликва е Милан Гарибов, който държи в ръцете си лист хартия, вероятно някаква прокламация. На последния ред пък се виждат двама мъже във военни униформи, което придава допълнителна тежест на повода, по който е правена тази фотография. За съжаление, на гърба й липсват надписи, които да указват данни за това събитие.

През 1983 г. баща ми взе драматично решение. Извади от кутията най-ценните снимки, общо 4 на брой, и замина с тях за Плевен. Предаде ги в историческия музей с надеждата, че ще бъдат проучени и че изследването им ще хвърли нова светлина върху българската история. Сред тях бе и тази, правена след Освобождението, на която Милан Гарибов е с руска офицерска униформа, изправен до жена си Султанка (потомка на рода Икономови и една от първите учителки в Плевенско), а в нейните крака е първото им дете Райна.

Помня трепета, с който баща ми отключваше ден след ден пощенската кутия, чакаше писмо от музея и само за това говореше. „Отговорът“ дойде две години по-късно под формата на „временна разписка за постъпили предмети за откупуване или подаряване – 4 броя снимки, от които 2 за отдел „Възраждане“ и 2 за отдел „Революционно движение“.
Всички в къщи плакахме. Родителите на баща ми починали млади и цялото имущество на семейството, заедно с медалите, грамотите, офицерската сабя, униформата, изчезнали безследно при прехвърлянето на непълнолетното момче и по-малкия му брат от къща на къща при различни роднини. Последното доказателство, че героят от Шипка е съществувал, бяха тези снимки.

До последния си ден, преди да почине през 1996 г., баща ми напразно търсеше да прочете някъде нещо за живота на Милан Гарибов. Аз също. И понеже никъде нищо не намирах, започнах да мисля, че всичко е било просто някаква семейна легенда.
30 години по-късно.
Според досието на дядо Милан във военния архив във Велико Търново, по време на Руско-турската освободителна война той действително е бил зачислен като опълченец в Четвърта опълченска дружина. Награден е със "сребърен медал" за участието му в битките при Стара Загора, Шипка и Шейново. Уволнен е на 5 юни 1878 г.

Официалната справка от архива ми вдъхна кураж да тръгна по следите на снимките, прибрани преди близо 30 години уж за проучване в плевенския исторически музей. Надявах се, че там ще открия повече информация за този човек и за събитията, документирани на въпросните кадри.
Междувременно краеведът Атанас Данаилов от Плевен ме насочи към книгата „Опълченците от плевенския край“ на Илия Панков, издадена през 1993 г. Там е отбелязано, че четирима плевенчани, хъшове в Румъния, са се записали в опълчението индивидуално от Букурещ. Единият от тях е Милан Гарибов. Името му се споменава и в том втори на „Българското опълчение“, с автор Иван Христов.
Казах си, в музея сигурно и за това ще знаят повече.

Посрещна ме Олга Петрова, която сега е ръководител на отдел „Възраждане“, а през далечната 1985 г. като новобранец в музея е описала лично снимките в музейната инвентарна книга.
Там прочетох следното. Под номер 2 (тази, на която прадядо ми е с руската униформа и медалите) пише „семейна снимка на Симеонка и М. Гарибови от 1888 г... Милан Гарибов е с униформа, с три ордена или медали, с ятаган...“ (!?)
Под номер 4 е въведена революционната снимка. Освен прилежното изброяване колко от мъжете на нея са с бради и колко са без бради, историчката е добавила следното заключение: „Сниманите вероятно са служители в някакво учреждение, но не се знае кое е то...“

Лошо съхранявани, напъхани в отворени пликове така, както баща ми някога ги е донесъл, фотографиите вече са съвсем избледнели и според г-жа Петрова е невъзможно да се работи по тях. „А и те, както и вашият дядо, не представляват интерес за историята, затова никога не са били обект на проучване“, каза компетентно в края на разговора ни тя.
Какво й дава основание за такова заключение ли? Ами, нямало публикации за Милан Гарибов в пресата... Затова за нея, както и за музея, такъв човек просто не съществува.

На 10 декември Плевен отбелязва годишнина от освобождението си от турско робство, датата се счита за празник на града. По този повод група патриоти, които имат различно мнение от музейните работници, са решили да изкарат от забвение над 40 имена на герои от периода на освободителните борби и Руско-турската война. Биографиите им ще бъдат събрани в малка книжка. В нея е отделено място и за Милан Гарибов.




В категории: Епопея на забравените