Кои са участниците в Първия църковно-народен събор


Кои са участниците в Първия църковно-народен събор
Снимката на участниците в събора. Трети от ляво надясно на втория ред е Добри Чинтулов, а трети от дясно наляво на същия ред е Сава Доброплодни
01 Септември 2016, Четвъртък


Сред делегатите са Добри Чинтулов, Сава Доброплодни, хаджи Николи, д-р Чомаков и много други видни възрожденски дейци

Автор: Яна Славянска

Преди 145 години – от 28 февруари до 24 юли 1871 г., в Цариград се състои първият български ърковно-народен събор. В общо 37-те му заседания взимат участие 50 „комисари“ и представители на епархиите ни. Форумът изработва устав на новоучредената с ферман на султан Абдул Азис една година преди това Българска екзархия, призната с този акт за официален представител на българската нация в Османската империя.

Всички сме учили колко изключително важно и съдбовно е това събитие за нашата история. „Този ферман образува завършек на една трийсетгодишна епическа борба за национално самоопределение“ – обобщава акад. Михаил Арнаудов.

Независимата вече от Вселенския патриарх и гръцките владици църковна администрация играе важна роля за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях, като успоредно с това противодейства на западната католическа пропаганда, която се бори да насади влиянието си сред нашия народ.

Но някак встрани от това историческо събитие остават онези личности, които „с вишегласие“ са избрани за представители на църковния събор. На него те представят данни за броя на семействата, църквите, училищата, свещениците и учителите в своите общини.

Забележително е, че сред делегатите се срещат имената на много видни наши възрожденци, за които малцина знаят, че покрай просветителската си дейност, са взели дейно участие и в борбата ни за църковна независимост.

Един от тях е авторът на знаковите патриотични песни „Къде си вярна, ти, любов народна“, „Вятър ечи, балкан стене“ и „Стани, стани, юнак балкански“ Добри Чинтулов. На събора в Цариград той присъства като делегат от Сливенската епархия.

Той остава в историята най-вече с революционните си стихове, но освен като поет, Чинтулов оставя следи и в просветното ни дело като умел педагог и автор на редица учебници – по реторика, литература, руски и френски език, математика и нотно пеене. Те не са били отпечатани никога, но са се разпространявали сред учители и ученици във вид на преписи.
Малко известно е, че благодарение на отпуснатите от руското правителство няколко стипендии за българи и с помощта на живеещия в Браила негов съгражданин Димитър Диамандиев, Чинтулов заминава за Одеса. Там той завършва килийно училище, след което постъпва в семинарията.

В списъка с делегатите виждаме името и на Сава Хаджиилиев. Може би то не говори нищо на повечето читатели. Но това всъщност е авторът на първата драматургична творба в България – побългарената комедия „Михал Мишкоед“, с чиято постановка се слага

началото на българския театър –

Сава Доброплодни.

Присъствието му в Цариград не е случайно. Той израства в семейство, в което бащата – Илия Славов, се е учил в Атонските манастири и преподава църковна музика, като в същото време е ръкоположен от сливенския владика за пръв певец и проповедник, а майката – хаджи Трендафила, е получила също манастирско образование. Чичо му пък е свещеника поп Никифор.

И двамата му родители са учители и съвсем закономерно в началото на XIX век откриват в дома си килийно училище.

Самият Сава завършва образованието си в престижната цариградска Велика народна школа – най-старото гръцко училище край Босфора, чиито възпитаници също са Георги Раковски, Никола и Алеко Богориди, Гаврил Кръстевич, Иван Богоров, Кръстю Пишурка, съименникът му Сава Филаретов и видните ни духовници Йосиф I, Антим I, и Иларион Макариополски, като последните двама също са участници в църковния събор.

По-късно Сава Доброплодни продължава семейната традиция и даскалува в Котел, а след това и в Шумен, където превръща класното училище в Преславско-Шуменска прогимназия. Негови ученици там са Васил Друмев, Илия Блъсков и Добри Войников.
Достойно място сред делегатите на Първия български църковен събор заема и видният търговец Христо Тъпчилещов, който в над 20 години върти успешна търговия в Цариград, където минава за един от най-влиятелните българи.

Той има големи заслуги за построяването на българска църква в столицата на Османската империя. Заедно със сина си Никола в продължение на 12 години събира пари за тази кауза. И когато Богориди преустройва къщата си там в параклис, където започва да се извършва богослужение на български език, тъй като българският храм не можел да притежава имот, той го записва на името на Тъпчилещов. По-късно синът му купува съседната къща, която след като бива съборена, мястото е присъединено към църковни двор.

Друг изтъкнат търговец, който присъства в Цариград на църковния ни събор е търновецът хаджи Минчоглу, по-известен като хаджи Николи, чийто някогашен хан днес е една от най-знаковите забележителности в старата ни столица.

Сред „комисарите“ на висшия църковен форум виждаме и Марко Балабанов, който по-късно става

първия български външен министър,

а в началото на ХХ век е председател на XI Обикновено народно събрание.

Роденият в Клисура политик е завършил богословското училище на остров Халки, а след това следва право в Атина, медицина в Париж, философия в Хайделберг, като окончателно се дипломира като юрист във френската столица.

Докато е адвокат и журналист в Цариград, той оказва голямо съдействие за създаването на независима Българска екзархия. На събора той се явява като представител на Пловдивската епархия и е избран за секретар на Светия синод.

След зверското потушаване на Априлското въстание Марко Балабанов обикаля заедно с Драган Цанков из Европа, за да запознае света със злочестото положение на своя народ.
По време на Временното руско управление той е вицегубернатор на Свищов и Русе. Бил е и дипломатически представител в Османската империя, в Румъния и в Гърция.

По-късно преподава римско, византийско и канонично право в новосъздаденото Висше училище, прераснало днес в Софийски университет „Св. Климент Охридски“. В периода 1896-1897 г. е декан на юридическия му факултет.

Малко Балабанов е и член-кореспондент на Българското книжовно дружество, предшественик на Българската академия на науките.

Сред присъствалите на църковния събор е и един друг член на книжовното дружество – д-р Стоян Чомаков, в чийто дом днес се помещава Пловдивската градска художествена галерия.

Видният лекар, политик, общественик е родом от Копривщица. Първоначално учи в основаното от вуйчо му тамошно килийно училище, а по-късно продължава образованието си в гръцката прогимназия в Пловдив и на остров Андрос, където съученик са му бъдещият митрополит Иларион Макариополски, тогава още Стоян Михайловски.

Завършва гимназия в Атина, след което следва медицина в университетите в Пиза и Флоренция и специализира хирургия в Париж. Той е първият градски лекар в Пловдив и става известен, след като за първи път в Османската империя прави няколко успешни операции на перфориран хранопровод.

В средата на XIX в. д-р Чомаков открива под тепетата и

първата българска аптека.

Успоредно с лекарската си практика, той преподава френски език и е училищен настоятел.
По време на изпитите в пловдивското гръцко училище той произнася пламенна реч срещу елинизацията и отправя призив да се учи на български език. 

Когато се обявява Съединението, д-р Стоян Чомаков е избран за подпредседател на Временното правителство.

Сред участниците в Първия църковен събор се нарежда още един лекар – д-р Христо Стамболски – един от основоположниците на българското здравеопазване след Освобождението.

Родителите му са ревности православни християни и предават своята дълбока вяра в Христовото учение и на своя син. Така още 9-годишен той става анагност (четец) на търновския митрополит Неофит.

Първоначално учи в родния си град Казанлък, след което се записва в Имперското медицинско училище, което завършва с чин майор. По-късно става преподавател по анатомия в гражданското Медицинско училище и професор по анатомия във Военномедицинското училище.

Бидейки председател на българското читалище в Цариград, той се включва активно в борбата за църковна независимост, като използва авторитета си и свободния си достъп до високите етажи на Високата порта. Подпомага и националноосвободителното движение, като след срещата си с Левски започва да събира средства за подпомагане на революционната дейност.

Заради това е заточен в Сана (столицата на днешен Йемен). Ставайки свидетел на ширещата се сред войниците там паразитна епидемия, д-р Стамболски се насочва към изучаване на дракункулозата – тропическа инфекция, причинявана от гвинейски червей. Така постига световна известност и признание, а събраните от него стъкленици с т.нар „Йеменски червей“ днес се пазят в Британския музей в Лондон.

Преди това, още докато учи в медицинското училище, той дейно се включва в борбата с епидемията от холера, а по-късно самоотвержено лекува болни от петнист тиф, заради което е награден с турския орден „Меджидие“ – едно от най-престижните отличия за заслуги по това време.

Любопитен факт е, че преведената от него на турски език арабска медицинска терминология и до днес се използва от лекарите в Турция.

В Цариград докторът е редовен професор по анатомия и хистология в тамошното светско Висше медицинско училище.

След Освобождението медикът последователно е народен представител и председател на Областното събрание на Източна Румелия, префект на Сливен, директор на пътищата и съобщенията в Източна Румелия, градски лекар в родния си град. Той е инициатор за основаването на земеделското училище в Садово – една от най-старите професионални гимназии в България, която поставя

началото на земеделското образование у нас.

По време на Балканската война д-р Стамболски е директор на Санитарната дирекция, а преди това е завеждащ Кожно-венерическия отдел на столичната Александровска болница.

Автор е на множество трудове по анатомия антропология, паразитология и епидемиология.

В редиците на делегатите на събора е и един български офицер – Димитър Гешов, който по време на Балканската и Междусъюзническата войни е командир на 2-ра пехотна Тракийска дивизия. Отличава се в боя при Криволак, за което е произведен в чин генерал-майор.

През Първата световна война поема командването на 1-ва отделна армия, а през 1918 г. става началник на Моравската военноинспекционна област. След Солунското примирие е инспектор на Гранични войски, а след Ньойския договор е произведен в чин генеал от пехотата и излиза в запас. Носител е на много военни ордени, включително и на германския „Железен кръст“.

Делегат на Първия църковен събор е и Гаврил Кръстевич, който до Съединението е главен управител на Източна Румелия.

Завършил право в Сорбоната, видният котленец работи в Цариград като частен секретар на Стефан Богориди, а в периода 1845-1850 г. е негов наместник и управител на остров Самос.

Той е автор на търговския закон на Османската империя. Неслучайно през 1868 г. е назначен във Висшия правосъден съвет на империята.

Бидейки редактор на сп. „Български книжици“ Кръстевич публикува редица статии, с които се включва в полемиката за отделянето на българската църква от Вселенската патриаршия, противопоставяйки се на политиката на фанариотите срещу богослужението и обучението на български език.

Именно той е автор на повечето от постановките за устройството на българската църква, които делегатите на Народния църковен събор в Цариград одобряват.

Няма как да представим всички участници в този форум, но и тази галерия от видни личности, на които се спряхме е ярък атестат за впечатляващото присъствие на елитни възрожденци на това събитие.

От него е останала една снимка, на която позират част от делегатите, тъй като е правена в края на събора, когато някои от тях вече са се прибрали в България. Заснемането й става в градината на Екзархийския дом. Както свидетелства представителят от Преславската епархия Величко Христов: „...и тъй като си бяхме целокупно, дойде фотографчий и като слязохме в градината, извади портрета ни“.

Доц. д-р Христо Темелски в своя публикация, посветена на тази фотография, посочва, че майсторът фотограф, който увековечава кадъра на 24 юли 1971 г. е Паскал Себах – един от пионерите на фотографското дело в Цариград. Той е син на баща сирийски католик и майка арменка.

Портретът е размножен, като снимките са били продавани с цел печалба за сметка на Българското благодетелно братство „Просвещение“, което наема фотографчията. От едно изложение на организацията с дата 1 октомври 1873 г. става ясно, че от продажбата е реализиран приход от 3556 гроша и 17 пари.

Както отбелязва доц. д-р Христо Темелски, фотографът е направил умел монтаж и въпреки, че е снимал делегатите в двора на Езкархийския дом, е поставил групата върху рисуван фон, създаващ илюзията, че позиращите са наредени в разкошен заседателен салон в бароков стил.  Но макар да не пресъздава автентичната атмосфера фотографията е безценно документално свидетелство за един от най-важните епизоди в историята на Българската православна църква и борбите ни за национална независимост.

В категории: Възраждане

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки