Заедно с книжовната школа, съществувала в него, обителта е един от духовните центрове на Средновековна България
Автор: Огнян Марков Снимки: Авторът
Когато пристъпваме през малката портичка на манастира, която следва веднага след дървения мост над река Белица, зад нас остава и лятната мараня, и шумът на туристите отвън, които ловят риба или просто си играят във водата. Вътре, в манастирския двор, е тихо, уханно и някак строго-тържествено.
Всъщност старият манастир, строен през 1350 г., е бил малко по-нагоре, в една удобна седловинка под билото на Стара планина. Той обаче е бил няколко пъти опожаряван и разрушаван от турци, кърджалии и даалии, вилнели по тези места през XVI век и по някакви съображения по-късно е построен отново до самата река.
Ние сме десетина души, които се връщаме от тържеството по случай 40-годишнината от завършването на първия випуск на първата в страната спортна гимназия в Плевен и една указателна табела, която не се забелязва добре при по-бързо преминаване с кола край разклона, ни накара да свърнем по пътя надолу, за да се озовем сред особената атмосфера на този светилник на българското духовно просвещение през Ранното и Късното средновековие.
Всъщност приемането на християнството, утвърждаването на славянската писменост като официална в българската държава и въвеждането на богослужение на славянски език се оказват онази спойка, която довежда до окончателното сливане на двата основни етноса – славяни и прабългари, в единната българска народност.
Тази духовна революция, извършена от княз Борис I и продължена от неговия син Симеон, съвсем неслучайно наречен Велики, отварят пред България път не само към богатата съкровищница на византийската култура, но довеждат и до създаването на самостоятелните книжовни школи в Първото българско царство. Или иначе казано – духовните средища на Средновековна България. Най-известните от тях са Преславската, създадена от княз Борис през 885 или 886 г., Охридската, чийто основател в периода 886 – 916 г. се смята да е бил Климент Охридски, и Търновската, покровителствана от царете Иван Александър и сина му Иван Шишман с основни представители Григорий Цамблак и Константин Костенечки.
Малко внимание обаче се обръща на Килифаревската книжовна школа, установена и процъфтявала не малко години в едноименния манастир. А нейното значение далеч надхвърля границите на тогавашна България и прекрачва към не особено просветената тогава Европа.
Добре е обаче да се знае какво са представлявали на времето си тези книжовни школи, как са се развивали и какво все пак е тяхното значение за издигането духовния ръст на народа.
Безспорно е, че в такива духовни средища, какъвто е бил Килифаревският манастир „Рождество Богородично“, се е развивала литературата, преди всичко преводната, създавана с чисто просветителска цел, извършвани са преписи на известни съчинения, включително и на библията на славянския език, развивали са се живописта – главно като иконопиство, строителството и архитектурата.
Тоест това са били места, където са се събирали хора, изключително монаси, разбира се, твърде начетени и умни за своето време и цялата тяхна дейност е била насочена към формирането и развитието на автентичната българска култура по онова време във всичките нейни проявления.
Главното значение обаче на тези школи, включително Килифаревската, се състои в това, че те са представлявали училища за просветения елит на държавата, огнища на знанията, искриците от които са били разнасяни по различните краища на страната от учениците, обучили се през тези школи и възприели възгледите на своите духовни учители.
Килифаревският манастир, в който се е развивала и едноименната книжовна школа, е създаден от св. Теодосий Търновски и неговия духовен брат св. Роман Търновски. Това става с благословията и покровителството на предпоследния властелин на Второто българско царство Иван Александър, като този период – от 1331 г. до падането на България под турско робство, с право може да се нарече втори златен век на българската книжнина и култура, след този от времето на Симеон Велики.
Теодосий и Роман, като последователи на исихазма, пренасят в манастира учението на известния византийски монах Григорий Синаит. Достатъчно е само да се изброят имената на някои от техните ученици, за да се оцени по достойнство просветното им и културно дело. Защото заедно с привлечените от двамата събратя монаси в Килифаревския манастир живеят и учат такива по-сетнешни народни будители и истински духовни водачи като св. Евтимий, патриарх Търновски, Дионисий (Дивни), митрополит Киприян (Московски) и други.
Исихазмът е мистично учение в рамките на православието, според което единението с Бог, каквато е целта на отреклия се от живота във и за материалното, може да се постигне чрез строго постоянство в молитвите и самовглъбяването като начин за себепознание, а чрез това разбирането на околния свят и закономерностите , на които той се подчинява.
Затова не е чудно, че в рамките на сравнително краткото си съществуване Килифаревският манастир и книжовната школа в него изиграва огромна роля за началото на българския Ренесанс, ясно видим в стенописите на Боянската църква, в правописната реформа, проведена по-късно от патриарх Евтимий, както и в доразвитието на славянската писменост и език.
През 1840 г. майстор Колю Фичето строи сегашната църква „Св. Димитър“, като използва част от запазените стени на стария храм. По същото това време са построени и останалите манастирски сгради, които образуват, каквато е традицията, затвореното пространство на тази света обител. Има доказателства, че част от иконите в Килифаревския манастир са рисувани от представителите на Тревненската живописна школа Кръстю Захариев, Досю Коев и Йонко поп Витанов.
Днес манастирът, който от 1950 г. е девически, е обновен, като е запазена архитектурата на старите здания. В църквата „Св. Димитър“, строена от Колю Фичето, са реставрирани част от стенописите, а отвън старите лози, заобиколили храма сякаш със зелен венец, продължават след толкова години да дават плод.
Опитваме се да влезем в разговор с една от монахините, излязла да поседне на хладна сянка под чардака на една от сградите на манастира, но разговор не се получава. Тя изглежда вглъбена и потънала в някакъв разговор, който води в себе си, пък и не е прието туристите по какъвто и да е начин да се намесват в живота на живеещите в манастира. Затова минаваме край намиращата се под шарената сянка на няколко лози дълга маса, на която се хранят живеещите в обителта, и продължаваме да разглеждаме манастирските сгради.
Въпреки че е действащ, манастирът е обновен и на туристите се предлага възможността за почивка и нощуване в сградите му. Наблизо има механа, а на около стотина метра от него е добре поддържаната манастирска зеленчукова градина.
Разбира се, когато се говори за значението на българските духовни средища от Средновековието, каквото безспорно е Килифаревският манастир, правилно е поне от онтологическа гледна точка то да бъде съпоставяно с културния и въобще обществения напредък в съседна Византия.
Разглеждана по този начин и при липсата на данни за каквито и да е оригинални авторски съчинения, сътворени зад стените на манастира в различните периоди на неговото съществуване, ползата от дейността на книжовната школа в него за духовния прогрес на Втората българска държава като че ли става съвсем малка, както това се изтъква от някои автори, например Невена Гюрова.
Не трябва обаче да се забравя, че културното развитие на всяка държава е функция както на нейното моментно състояние като администрирана територия, население, общо ниво на просветеност и култура, така в голяма степен се дължи и на духовното наследство, оставено от поколенията.
В този смисъл Средновековна България, при това преживяла и едно напълно безпросветно двестагодишно византийско потисничество, трудно може да бъде сравнявана с империята на юг от нея, наследила не какво да е, а културата и социалните достижения на великия Древен Рим. А вече турското нашествие и новото, вече петстотингодишно робство, в което е впрегнат българският народ, угасяват за дълго и най-малките искрици на познание и духовно просвещение, намерили все пак благодатна почва за развитие в българското Средновековие.
