Накратко за хайдутското движение по българските земи
Автор: проф. Божидар Димитров
„Хайдук“, казват езиковедите, е унгарска дума и означава разбойник, член на малка дружина от 15-20 души, които бродят из горите. Те нападат малки търговски кервани, грабят пари и стока.
Има ги още в Средновековието - най-известният е Момчил, действал в средата на XIV в. За него византийски писател пише, че бил търсен от полициите на три държави - България, Сърбия и Византия. Възползвайки се от междуособните борби на балканските политици, успява макар и за краттко време да създаде собствена държавичка в Родопите.
През османското иго хайдутите, поради силното верско и народностно противопоставяне стават защитници на българския народ от своеволията на турската администрация, избивайки най-фанатичните и представители. Това принуждава останалите да спазват законите на империята. В кодекса на честта на хайдутите влиза и разбирането, че не бива да се нападат български търговци. Понякога и това става, когато пострадалият е смятан за „чорбаджия изедник“.
Хайдутите действат в горите от Гергьовден (6 май) до Димитровден (26 октомври - 8 ноември ст. ст. и зимуват по родните си къщи. Или във Влашко, Сърбия и Гърция, след като тези народи се сдобиват с независимост. При крупни военни на съседни държави или Велики сили срещу Османската империя, те обикновено влизат във връзка с командването им и в зависимост от случая действат като разузнавателни и партизански отряди в тила на противника.
Понякога формират крупни въоръжени части, действащи на широк фронт сами или заедно със съюзника си. Така става със Страхил и Карпош в 1688 г., Индже в 1821 г. и т.н. Впрочем и Българското опълчение в 1877-1878 г. в състав от 12 444 бойци е формирано за сметка на контингента хайдути и хъшове в България, Румъния и Сърбия.
Хайдутите са въоръжената сила на българския народ в петте дълги века на турското робство. Част от заграбените ресурси хайдутските воеводи влагат в строителството на църкви, училища, мостове, чешми, подпомагат бедни или пострадали българи.
Хайдушките воеводи много често „вземат“ конспиративни имена от съображения за сигурност, но по-често, за да звучи името им „по-страшно“. Най-често използваните имена са Вълчан, Страхил, Чавдар и поп Марин. Има ги от Странджа до Морава и от устието на Дунав до Албания. Затова трудно, освен в XIX в. може да се определи за кой точно, да речем Чавдар става дума. Легенди за Чавдар има в Калофер, но и в село Българи в Странджа, а и на други места.
Най-добре „проявил“ се Чавдар е действалият в края на XVI век в Софийско воевода. След тежкото морско поражение при Лепанто (1571) Османската империя изпада в криза, усилена с тежки войни с Австрия и Влашко, избухва и т. нар. Първо търновско въстание.
В суматохата турски хронисти съобщават, че София (която тогава е столица на Румелийското бейлербейство) е атакувана и превзета от 2,000 хайдути, водени от Чавдар Воевода. Кой е той и какво още е свършил - за съжаление не знаем.
