Българският магьосник „излекувал” повече от 40 компании

Автор: Георги Ваташки

На 15 октомври в прочутия чикагски музей Field Muzeum се състоя премиерата на първия том от сборника „ Чикаго – българският град“. Той е издание на едно от най-големите сдружения на сънародниците ни, живеещи в столицата на щата Илинойс - „Българо-американско наследство“. Книгата представя нашенците, които с много труд и постоянство са успели да се наложат и да станат известни в Америка със своите постижения.
Първият том от сборника включва и част от автобиографичната книга „Философии“ на една от най-интересните личности сред българската общност в Чикаго. Това е пловдивчанинът Фил Филипов, чийто живот е готов сценарий за филм, а постиженията му в бизнеса са  достойни за учебниците по мениджмънт.

Повече по света и по-малко в България, той е известен като магьосник, който възражда губещи предприятия. За 35 години е успял да спаси от фалити близо 40 замиращи компании в САЩ, Франция, Великобритания, Италия и Германия. Комбинацията от остър ум, находчивост, природна интелигентност, талант и най-вече много труд е формулата на успеха, с която сънародникът управлява фирмите и ръководи бизнеса им в целия свят.
От началото на годината той е президент на машиностроителната компания от Бремен Atlas mashinen GmbH. Под ръководството на нашенеца от фалираща тя се превръща в една от десетте най-влиятелни фирми в Германия.

Фил е роден през 1946 г. в Пловдив. Бяга от родината си едва 17-годишен, когато още е ученик в местния текстилен техникум. Причина за тази отчаяна постъпка е, че мечтите му за кариера на машинен инженер се оказват невъзможни в условията на комунистическия режим.
„В България човек се радваше на толкова повече привилегии, колкото по-висок пост заемаше в партията. Например само децата на партийни членове можеха да посещават специализирани училища - факт, който повлия силно върху решението ми да избягам. Оценките и знанията нямаха стойност, интересите не се взимаха под внимание. Всичко, което имаше значение, беше политическата власт, до която се стигаше следствие на радушното приемане на комунизма и присъединяване към партията - нещо, което нито баща ми, нито аз сме одобрявали“, споделя Филипов.

Докато учи в техникума, той работи и в местната текстилна фабрика, а в свободното си време ходи на кино. След една прожекция на знаменития френски филм „Живот във висшето общество“ в младия пловдивчанин се заражда идеята за бягство отвъд Желязната завеса. Без да каже на родителите си, от страх да не го разубедят, на 17 май 1964 г. той, заедно с още трима младежи, заминава уж на гости при свой братовчед от граничното свиленградско село Генералово.

Оттам четиримата правят опит да минат границата, но биват забелязани от пазителите й. Спасяват се по чудо, въпреки че са обстрелвани и преследвани с часове от граничния патрул. След като влизат в Гърция, са заловени от тамошната полиция и след разпита са настанени в бежански лагер, където изкарват няколко месеца. Там  Фил се запознава с много чужденци и успява да научи малко гръцки и испански език. От бежанския лагер на българина му остава за спомен снимката от срещата му с царя в изгнание Симеон Сакскобургготски и съпругата му Маргарита.

След многобройни перипетии на 6 януари 1965 г. Филипов пристига в САЩ почти без пукната пара в джоба си и без да знае английски език.
„Единствените три думи, които знаех, когато кацнах в Чикаго, бяха „йес”, „ноу” и „О`кей”. Затова и започнах като мияч на чинии в крайпътна закусвалня в Чикаго, а след работа пренасях мебели. Бях толкова зает, че поради липса на време нямах възможност да продължа образованието си в Америка“, спомня си българинът първите дни в емиграция.
През 1966 г. той е нает като метач в международната корпорация International Harvestar - основен производител зад Окена на строителни и селскостопански машини.

След няколко години упорит труд Фил не само се издига в йерархията, но и е назначен за ръководител на смяна в основния завод на компанията в Чикаго. Успехите продължават и през следващите десет години, като българинът е повишен цели 11 пъти. Така стъпка по стъпка се стига до 1978 г., когато младежът от Източна Европа, пристигнал в Америка без долар в джоба, вече ръководи 700 души на монтажна поточна линия в Луйсвил, Кентъки, на която се произвеждат по 60 трактора на ден.

Постигнатият успех не задоволява талантливия наш сънародник и когато през 1980 г. е пратен в офиса на компанията в Париж, той съставя план, чрез който вдига на крака западащата фабрика в град Кроа, за което е награден със златен медал от френското правителство.
Един от върховете в кариерата му е пък съживяването на фабриката за подемни съоръжения „Терекс крейнс“ в щата Айова. След като тя става собственост на International Harvestar, за неин мениджър е назначен Фил Филипов.

Само за осем години той прави компанията водеща в Северна Америка в областта на производството на кранове.
В началото на ХХІ век сънародникът ни решава, че е време да използва своите умения за започване на собствен бизнес. През 2004 г. купува изпадналата в банкрут германска машиностроителна компания „Атлас“ и само за 18 месеца успява не само да я върне на пазара, но и дори да назначи 200 нови работници.
„Това беше най-болната фирма, която съм взимал, но и най-голямата и най-важна за мен. Купих я през март 2004 г. срещу 1 евро с всичките й дългове. След по-малко от две години успяхме да изправим „Атлас“ отново на крака. Това, което обаче ми дава истински повод за гордост, е, че успяхме да разширим производството и в Азия и вече имаме над 1500 служители в цял свят“.

Следват много подобни начинания в Европа, а от 2006 г. Филипов вече притежава свои заводи в Китай, Мексико, Япония и Франция. Те са придобити по познатия начин – закупени на ръба на фалита, те се възраждат за нов живот благодарение на бизнес уменията на нашия сънародник.
В началото на тази година „Атлас“ започна да произвежда два свои модела и в България, като фабриката бе изградена край родния град на нашенеца – Пловдив.

„Съдейки от опита ми, излиза, че разлика между комунизма и капитализма няма. При комунизма никой не бива да се опитва да е богат, но въпреки това 2-3 процента от хората са си богати. При капитализма пък всеки се опитва да е богат, но само 2-3 процента са богаташите!”, шегува се Фил.
Той е горд с факта, че след близо 45 години живот в емиграция не е забравил родния си език и го говори без акцент. Филипов е убеден, че българите с право са считани за една от най-трудолюбивите нации на Стария континент: „Както всеки работник по света, българинът върши това, което се изисква от него.

Но трябва мениджърът да му покаже, че има уважение към него като му даде добра заплата и условия на труд. Така служителят ще мисли повече за високото качество. За съжаление повечето собственици на компании в България не са достигнали до този извод, а вместо това се връщат към тоталитарните бюрократични методи - голям шеф, малък шеф, по-малки шефчета и накрая следват загуби и уволнения. Това трябва да се промени и според мен е въпрос само на време.“

Фил успява да се завърне на родна земя за първи път едва през 1981 г., когато тоталитарният режим в България позволява на така наречените невъзвращенци да се видят със своите семейства. Тогава той остава в Пловдив само три дни, в които научава, че заради бягството му неговите роднини са тормозени от властите, като баща му и зет му са изгонени от работа и интернирани в друго населено място.
През 1985 г. родителите му пристигат при него в САЩ, но само след година се завръщат в България. „Не успях да ги убедя да останат – казаха ми, че в родината и захарта е по-сладка, и килимите са по-меки... Затова всяко лято се връщам в Пловдив за по три месеца. Родният въздух ме зарежда с нови сили за работа.“

Въпреки че е вече на 68 години, Фил Филипов продължава да работи по 15 часа на ден и не възнамерява да намали темпото. „Често приятели ме питат кога ще спра. Казвам им да ме оставят на мира. Те си ходят на лов, на голф, на почивки. Аз пък си ходя на работа, защото това е моето хоби. А и без труд животът на човека се обезсмисля“.


В категории: Горещи новини , Нашенци зад граница