Те работят работят както в самия многовековен град, така и в околните манастири
Автор: Проф. Пламен Павлов
Едно от значимите културни явления от многовековната история на столицата ни е Софийската книжовна школа, огнище на българския дух и християнската вяра във вековете на османското господство. Появата й е свързана със стопанското развитие на града, неговите административните позиции (седалище на бейлербей и военните сили на Балканите), ролята на занаятчийските сдружения (еснафи), възловото му място в международните комуникации и търговия.
Като културен и духовен център София наследява постиженията от времето на средновековна България. Връзката с Търновската книжовна школа е несъмнена, но софийските книжовници създават и авторски съчинения, търсят собствен път за творчество и обществена мисия.
Върху „граматиците“ в града и околните обители през XV в. оказва силно влияние Рилският манастир, в който работят Владислав Граматик и Димитър Кантакузин. Макар да е сърбин по потекло, Владислав дълги години пребивава в манастира „Матейче“ в Македония, създаден от царица Елена, сестра на цар Иван Александър и съпруга на сръбския владетел Стефан Душан.
Като творец, израснал в българска културна среда, при своето пребиваване в Рилската обител Владислав пише летописен разказ за пренасянето на мощите на св. Иван Рилски от Търново през 1469 г. В творбата е отделено място на София – свидетелство за евентуалното присъствие на самия автор в града поне за известно време.
Димитър, потомък на видния византийски род Кантакузини, има и български, и сръбски аристократични корени. Съвременник на Владислав Граматик и негов по-старши събрат, той работи в Рилския манастир между 1469 и 1479 г. От службата, посветена на св. Иван Рилски, може да се допусне, че Димитър Кантакузин също е свидетел на шествието с мощите на светеца от София към Рилския манастир през лятото на 1469 г.
Безспорно най-изявени сред творците, работили в София, са поп Пейо и Матей Граматик, на които са посветени изследвания на акад. Петър Динеков, проф. Игор Калиганов, Антоанета Буюклиева и други учени. И двамата софийски творци не са «чисто» религиозни писатели, въпреки тясната им връзка с църквата. Независимо, че работят в традиционния житиен жанр, в творбите им присъстват редица светски елементи. В същност самите те живеят и работят по-скоро в светска, отколкото в монашеска среда.
Поп Пейо, живял от края на XV в. до около средата на XVI в., произлиза от богато семейство и се занимава с търговия, като пътува до Сърбия, Унгария, Влашко, Света гора... Бидейки свещеник в митрополитската църква „Св. Марина“ (за съжаление, рухнала при земетресение), той се ползва с авторитет не само сред християните, но и пред османските власти. Съчиненията му в немалка степен са новаторски.
Става дума за житието и службата на св. Георги Нови Софийски, погинал за християнската вяра през 1515 г. Поп Пейо не само пресъздава духовния подвиг на софийския мъченик, но ни предоставя богата информация и за други личности и събития от онази епоха.
Знакова фигура на книжовник и даровит писател е Матей Граматик, работил в средата на XVI в. Роден вероятно в София, той получава добро образование и сам се представя като „дяк, граматик и лампадарий на Света София Сардикийска“ – не едноименната базилика, дала името на града и превърната век по-рано в джамия, а символна характеристика на Софийската митрополия.
Подобно на поп Пейо, Матей е със сериозни позиции и авторитет в обществото. По думите на проф. Николай Генчев в сравнение със своя (непряк?) учител поп Пейо, „Матей Граматик е значително по-ерудиран и опитен разказвач…“ Въпреки че си остава църковен писател, в своето единствено запазено произведение – „Житие на св. Николай Нови Софийски“– Матей прави живо описание на града, използва исторически и географски данни, предава битови сцени и т.н.
Всъщност неговата творба е най-обемното житие в историята на нашата средновековна литература! Свидетелство за присъщата на Матей Граматик начетеност и култура са и използваните цитати от други жития и исторически съчинения. С основание се допуска, че е ползвал и богатата библиотека на Рилския манастир.
Един от малко познатите творци е монахът Андрей, автор на канон от Служба за св. Николай Нови Софийски, погинал за вярата през 1555 г.
Друг от по-слабо известните представители на Софийската школа е монахът Памфилий, автор на житието на своя учител св. Пимен Зографски. Самият Пимен, освен че е проповедник и художник, също създава книжовни паметници.
Ще споменем и Василий Софиянин, работил в Етрополския манастир, но родом от София и тясно свързан с града, както личи и от прозвището му.
Софийският свещеник поп Младен Мали през 1704 г. преписва служба за светите братя Кирил и Методий от ръкопис на св. Пимен Зографски, четена в софийските църкви и манастири.
Ще споменем и Яков Крайков, родом от Кюстендилско, получил образование именно в София. Както е известно, той се установява във Венеция, където през шестдесетте години на XVI в. създава първите български старопечатни книги.
Забравени днес книжовници работят и в обителите на Софийската Мала Света гора. Сред важните паметници от Драгалевския манастир, създаден от цар Иван Александър век по-рано, са едно Евангелие от 1469 г. (препис на поп Никола, днес в Хилендарския манастир), т.нар. Драгалевско евангелие (1534 г.), което се пази в Църковно-историческия и архивен институт в София, преписаният през 1598 г. от дяк Владко илюстрован псалтир, който е в Иверския манастир на Атон.
Страница от Драгалевското евангелие
В периода 1608-1615 г. в тази софийска обител пребивава монахът Йов, родом от Тимишоара, получил образование в манастира „Шишатовац“ в сръбката Фрушка гора. Не е изключено той да е от български произход, което личи от отношението му към историческата памет – през 1612 г. прави препис на Боянския поменик с имената на средновековните български владетели.
Кремиковският манастир е обновен през 1493 г. от войводата Радивой – виден софийски болярин с влияние пред османските власти, а и в Софийската митрополия. Четири години по-късно по поръчение на софийския владика Йоан Калевит дяк Вук от София преписва Евангелието, наричано от учените «Кремиковско».
Специалистите говорят за съществуването в този манастир на калиграфска школа, представена от ръкописни паметници и през следващите столетия. От книжовните богатства на Осеновлакския манастир «Седемте престола» при Своге са достигнали ръкописно Евангелие от началото на XVI в., служебник от 1554 г., съставеният от монаха Евтимий сборник (1643 г.).
В Сеславския манастир, създаден в началото на XVII в., монасите получават книги от атонските манастири с посредничеството на св. Пимен Зографски и други дарители, но и преписват стари ръкописи. Книжовна дейност се развива и в създадения през XVI в. Елешнишки манастир „Св. Богородица“, в който работят Байчо Граматик, монасите Петър, Никодим, Рафаил и др. Манастирското братство поддържа връзки с Етрополския манастир.
Като важно книжовно огнище през XVII в. се развива Лозенския манастир в непосредствена близост до София. В него работи Никола Граматик, възпитаник на известния по онова време софийски учител Яким. Той съставя т.нар. Германски сборник, в който включва житията на св. Иван Рилски и св. Йоаким Осоговски.
Заслужава да бъде споменат и Роман Загорец, работил в края на XVII-то столетие. Предвид прозвището му е възможно книжовникът да е дошъл в софийската обител от старата столица Търново.
В ръкописите от Лозенския манастир неизвестен монах е оставил летописна бележка за трагичната съдба на св. Симеон Самоковски през 1737 г. – още едно свидетелство за силния български дух, поддържан в онези тежки времена от творците на Софийската книжовна школа.
